Проф. Елдъров пред "Гласове": Българският политически модел за Македония - чувства, идеология и популизъм

Защо се сърдим на съседите, които преследват свои цели, а не на нашата държава, че не се погрижи навреме за собствения си интерес, казва известният учен и изследовател на историята на Македония проф. Светлозар Елдъров в интервю за "Гласове" и Велиана Христова.

- В последните седмици виждаме тежък натиск върху България да свали ветото за начало на преговорите за влизане на Северна Македония в ЕС - не само от страна на САЩ, но и основно от Франция и други големи европейски държави. Защо натискат нас, а не искат от РСМ да  спре с кражбата на историята ни и с провокациите спрямо нас?

- Защото става въпрос за актуална геополитика, а не за историческо минало. Евроатлантическата интеграция на РСМ и Западните Балкани е политически процес, в който се вземат конкретни политически решения, а не научна дискусия, в която се обсъжда историческата истина. Нима някой от нашите държавници и политици е очаквал друго? Нима забравихме за Берлин 1878 г., Ньой 1919 г., Париж 1947 г.? И тогава историческата истина беше на наша страна, но властелините на световната политика отсъдиха друго. Нима не знаехме, че най-съдбоносните решения за България и Балканите се вземаха не в София и Скопие, а в столиците на великите сили? Историята и тогава пак си беше същата. Кой беше казал, че Балканите произвеждат повече история, отколкото могат да консумират? Приписват тази фраза на Чърчил, но може да е на Бисмарк или просто да е дълбоко вкоренено предубеждение на „колективния Запад“, което обаче ярко проличава и в актуалната евроатлантическа политика във връзка със споровете между България и Северна Македония. Дори на мен, като историк с над 40 години отдадени на историческата наука, твърде наивна и несъстоятелна ми изглежда претенцията да укоряваме ЕС и/или САЩ, че отдават приоритет на своите собствени политически интереси, а не на научните изследвания на БАН. Затова ще се радвам, ако чрез това интервю получа възможност да коментирам темата за българо-македонските отношения именно като историк, какъвто съм, а не като политически коментатор, какъвто никога не съм бил и не желая да бъда.

- Като историк как виждате българската политика по отношение на РСМ в последните години?

- Виждам един неизменен политически модел, който се възпроизвежда във всяка политическа епоха във връзка с Македонския въпрос. Три елемента съставят неговата константа – чувства, идеология и популизъм. Всички съдбоносни решения на българската политика по отношение на Македонския въпрос са вземани в състояния на своеобразен политически афект, съпроводен от силна национална възбуда, в условията на доминираща в дадения исторически момент идеология и под въздействието на бурен обществен натиск, подтикван впрочем от самите управляващи.

Така е през 1912 г., в навечерието на Балканската война. Тогава България ври и кипи – Итало-турската война е възбудила обществения интерес към съдбата на поробените българи, „магарешките атентати“ на ВМОРО и провокираните от тях кланета още повече нажежават обстановката, цялата страна е залята от протестни митинги, най-често употребяваната дума в речите, скандиранията и резолюциите е „война“. В такава обстановка се съставя и подписва Договорът за приятелство и съюз между Царство България и Кралство Сърбия със съпътстващите тайни анекси и военни конвенции, които стават основа на Балканския съюз. Този договор, който рязко подмени следваната дотогава политическа линия за автономията на Македония с нейния дележ, и особено тайният анекс, в който десет пъти се споменава името на Русия и руския император като гарант и арбитър, е роден в условията на доминиращата тогава неославянска идеология, на която България е един от най-ентусиазираните знаменосци (да си припомним Славянския събор в София през 1910 г. и другите славянофилски манифестации в навечерието на Балканската война).

В подобно, дори още по-обострено афективно политическо състояние, е взето и решението на 16 юни 1913 г., което отваря пътя на злощастната и разорителна Междусъюзническа война. Неслучайно тази акт остава в историята като „Престъпното безумие“. Тогава България пак гори в огнени страсти, пак бушуват емоции и митинги, ражда се и нова идеология, която отрича славянството и православието като дотогавашни стожери на националната идентичност. В същите условия и с държавна политика, която вече се осланя изцяло на Германия и Австро-Унгария, през 1915 г. е взето решението за влизането на България в Първата световна война на страната на Централните сили и са подписани съответните договори и военни конвенции. Така е и през 1941 г., когато Царство България се присъединява към Тристранния пакт, нова е само доминиращата идеология – фашизмът в неговите национални разновидности.

Този „български модел“ по отношение на Македония и Македонския въпрос отново ярко проличава в историческите събития и процеси в годините след 9 септември 1944 г. до разрива с Титова Югославия през 1948 г. И тогава идеологията е нова – „пролетарският интернационализъм“. Пак има „всенароден ентусиазъм“ под формата на митинги и събрания, пак бушуват чувства и страсти. Има си и актуална велика сила – СССР. Последиците за България и Македония са всеизвестни.

И днес е така, само идеологията е сменена – либералната демокрация, европейските ценности, евроатлантическата интеграция. Нови са и героите, разбира се. Популизмът се модернизира – вече предпочита не улиците и площадите, а медиите и социалните мрежи (макар напоследък да видяхме и почти класически митинг „а ла 1913“ под мотото „Не предавай Македония!“). Моделът обаче е идентичен, резултатите – също.

Много може да се говори и пише за този „български модел“, който впрочем не е нищо по-различно от „политиката на чувствата“, освен с националните си особености и историческите адаптации. Но ако продължа в този дух, ще стигна до въпроса що е то българската национална доктрина и има ли тя почва у нас, на който може да съперничи само Македонският въпрос, затова спирам дотук.

- Говорите за „приемственост“  в историческото ни поведение. В тази поредица как оценявате Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество от 1 август 2017 г.?

- Коментирал съм го по медиите главно чрез метафори – като „сградата, чиито архитекти са я проектирали без арматура“, като „копчето, на което са забравили да пришият балтон“, като „писмо до Дядо Коледа“ и други подобни в тоя дух. Знам, че никак не е дипломатично и политически коректно, но го правя, защото в една публична дискусия чух наш (бивш, настоящ?) дипломат, може би по някакъв начин свързан със създаването на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество, или поне близък до средите, от които е произлязъл, да го представя като „шедьовър“. Като лаик в тази сфера обаче се питам, как така този „шедьовър“ на българското дипломатическо изкуство за пет години не само не проработи, но се наложи да бъде допълван от наша страна с „рамкови условия“, с „обяснителен меморандум“, с „протокол 5 + 1“, т.е. с всичко онова, което авторите му очевидно бяха забравили да запишат в него? Ако наистина беше „шедьовър“, щеше ли да се стигне до ветото, което даде невероятния шанс на РСМ да се представя за жертва и което ни изолира и конфронтира с всички страни членки на ЕС, та сега техните представители настойчиво ни увещават да отстъпим? И други такива реторични въпроси могат да се отправят към авторите или почитателите на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество, но тук ще се огранича само с кратък исторически анализ на неговото съдържание.

Основната част от текста на договора, примерно около 90 %, е буквално повторение на Съвместната декларацията от 22 февруари 1999 г. Този документ, подписан от премиерите на двете страни (Иван Костов и Любчо Георгиевски) се появи, както е прието да се казва „в точното време на точното място“ – в разгара на войната в Косово и само месец преди началото на военната операция на НАТО срещу остатъчна Югославия (Сърбия). Съвместната декларация наистина може да се нарече „дипломатически шедьовър“, защото изигра важна стабилизираща роля в региона и по-специално за Р Македония, да не говорим за вътрешнополитическите дивиденти за двамата премиери. Само че, както в повечето случаи с такива документи, ефектът на Съвместната декларация от 22 февруари 1999 г. беше колкото конкретен, толкова и краткотраен.Тя изпълни своето предназначение, но по никакъв начин не допринесе за преодоляване на антибългарските настроения и действия в Република Македония, за спиране на езика на омразата или за подобряване положението на българите, които намираха смелост и дързост да демонстрират своята национална идентичност. Достатъчно е да спомена две имена, за да се досетят по-паметливите читатели за какво иде реч – Спаска Митрова и Миленко Неделковски. За другите ще припомня, че Спаска Митрова от Гевгели беше майката, която години наред между 2007 и 2011 г. се бореше с македонската съдебна система за своето дете, отнето й уж заради битово-семеен спор. Въпреки българското си гражданство, тя беше влачена по затвори и съдилища, понесе много болка и оскърбления в своята страна, за да загуби накрая битката и да угасне в самота и забвение преди две години. Миленко Неделковски пък е скопският журналист, който тогава воюваше самоотвержено с микрофон и чук срещу българския военен паметник при Каймакчалан и срещу идеята за българска национална идентичност или културно-историческо наследство в Македония изобщо. Декларацията от 1999 г. не повлия осезаемо и върху развитието на културните и икономическите връзки между двете стани, не помогна за прокарването на Коридор № 8 и по никакъв начин не преустанови злоупотребата с историческите факти в историографията и образованието на бившата югославска република. Години преди да бъде инкорпорирана почти дословно в Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество, тя вече беше анахронизъм.

- А другите 10%, за които говорите?

- Останалите 10 % от текста на въпросния договор се отнасят за създаването, целите и задачите на Съвместната мултидисциплинарна експертна комисия по исторически и образователни въпроси (чл. 8). Без каквато и да е дефиниция на понятието „обща история“, без  фиксирани срокове и без конкретни цели, на практика тя се превърна в инструмент, който възпрепятства, а не поощрява разкриването на историческата истини. Вината за това, разбира се, не може да се вменява на нашите колеги, а на ония, които с този „шедьовър“ ги вкараха в матрицата на „история и политика“.

Тъй като имам известен личен опит в диалога с македонската историография от краткотрайното сътрудничество между БАН и МАНУ през 2013 – 2016 г., за което неотдавна споделих в интервю с Вас, мога и сега да потвърдя, че мисията им никак няма да е лека. Тогава някои институти в БАН и отделни учени бяха поканени да изразят становище или мнение във връзка с евентуално развитие на научните връзки между двете академии в контекста на междудържавните отношения. Поискаха мнение и от мен и аз го направих, но за всеки случай го дадох за публикуване и в сайта на една авторитетна информационна агенция със заглавие „Мястото на българската история и ролята на българската историческа наука в отношенията между България и Македония“. Наскоро проверих, че текстът все още е достъпен и това ме освобождава от необходимостта да се разпростирам по този въпрос. И досега обаче се учудвам, че от БАН ме поканиха да играя известна роля в това сътрудничество, след като така ясно и публично изразих мнението си за същността на политическия македонизъм и неговата историографска школа. Дано и колегите от Съвместната комисия да са се застраховали по подобен начин, за да не ги укоряват някога, че не са решили Македонския въпрос, който великите сили създадоха. Във всеки случай национално ги подкрепям и колегиално им съчувствам. Също и на онези наши ентусиазирани и целеустремени колеги, които наскоро се нагърбиха с просветителска мисия в Европейския парламент в Страсбург. Дано успеят – и едните, и другите!

- Защо българската историческа наука, която има безспорни задълбочени изследвания по македонската тема, не успява да се наложи в света? Македонската академия на науките и изкуствата е изключително активна в публикуването на неистини, докато нашите учени изостават. Защо? Моментната политика надделява над историческата истина или…

- Приемам въпроса за реторичен, защото знам, че Вие от години внимателно следите процесите в българската наука изобщо и в БАН в частност. И аз имам известен опит, тъй като от началото на 1981 г. съм в българската историческа наука, при това тъкмо в епицентъра на изследванията по македонската тема или в непосредствена близост до тях. Учудвам се колко лесно се забравя, че това поприще някога не беше толкова атрактивно и перспективно, колкото сега може би изглежда. Помня поколението български историци, които се занимаваха с тази проблематика още от края на 50-те години на миналия век. От тях беше и моят научен ръководител на студентската ми дипломна работа и на кандидатската ми дисертация проф. Любомир Панайотов (1921 – 1998). От неговите и на колегите му разкази знаехме колко непоследователна и противоречива е била българската историография по Македонския въпрос, колко често и брутално е била сменяна „линията“, колко неблагодарна и направо опасна за кариерното развитие е била тази тема. Това потвърждават и документите от тази епоха, които вече са достъпни. По мое време не беше така, но и аз мога да разкажа как през 1988 г. във Военно издателство, заради една критична статия във в. „Нова Македония“, беше спрян колективният труд „Военна подготовка и провеждане на Илинденско-Преображенското въстание“, който бяхме подготвили с колеги по планова задача в Института за военна история при Генералния щаб на Българската армия. През 1992 г. трудът все пак беше отпечатан, по-късно претърпя и ново издание. Но и в онези преходни години с тема, свързана с Македонския въпрос, много трудно, ако не и невъзможно беше да се спечели престижен проект или солиден грант от някоя фондация. Субсидиите обикновено отиваха за теми, които „разобличаваха“, „преодоляваха“ или „заличаваха“ балканските национализми. Не срещахме достатъчно подкрепа и от българската държава. За разлика от българската непоследователност и пестеливост, македонската държава щедро и активно работеше по света и у тях. Това обаче е тема не за интервю, а за монографично изследване, затова ще приключа със случая с предстоящия „Месец на американското македонско наследство и честване на македонския език, история и култура на македонските американци и техния невероятен принос за САЩ“. Историческият повод за това е 100-годишнината на Македонската патриотична организация в САЩ и Канада, която през 1922 г. възниква и десетилетия наред се развива като българска. На кого да се сърдим обаче – на нашата западна съседка, която преследва свои цели, или на нашата държава, че не се погрижи навреме за собствения си интерес? Тук пропускам актуалното състояние на българската наука, защото тъкмо днес прочетох изявление на министъра на образованието, че плагиатството било сериозен проблем за нея. Така си е, но де да беше само то…

- Имаше ли все пак договорът от 2017 г. някаква алтернатива?

- Да, имаше! Още през 2007 г., следователно броени месеци, след като България стана член на Европейския съюз, беше подета инициатива за подкрепа и подпомагане от наша страна на евроатлантическата интеграция на Република Македония, тогава официално именувана „Бивша югославска република Македония“. Поде я Фондация „Манфред Вьорнер“, чийто президент проф. д-р Любомир Иванов, освен учен от Института за математика и информатика при БАН, беше същевременно и председател на Атлантическия клуб в България. Кога и как тази инициатива е възникнала не зная, но лично участвах в публичното обсъждане, организирано на 3 октомври 2007 г. в една от залите на Хотел „Шератон“. В събитието участваха представители на БАН в лицето на подпредседателя академик Константин Косев и научния секретар проф. дтн Стефан Хаджитодоров, както и известни учени от нейните институти, от Софийския университет, УНСС, Националния исторически музей, поне 5–6 действащи посланици, представители на МВнР и други държавни институции, журналисти. В по-представително публично обсъждане, посветено на тази тема, с компетентни изказвания от най-висок ранг дотогава не бях участвал.

Още по-представително беше следващото събитие на организаторите на 31 март 2008 г., когато на същото място беше представен окончателният резултат на проекта под формата на брошура, озаглавена „Българската политика спрямо Република Македония. Препоръки за развитието на добросъседски отношения след приемането на България в ЕС и в контекста на разширението на ЕС и НАТО в Западните Балкани“. Пръв се изказа президентът Желю Желев, който със словото и с присъствието си очевидно подкрепяше тази инициатива. Изказахме се и някои от участниците в предишната среща, може би имаше и други. Някои от техните имена могат да се прочетат в документа (достъпен е в интернет), мнозина други не са поименно отбелязани. По-важно е обаче съдържанието на този документ. На практика той съдържа черновата на един възможен договор между Р България и Р Македония с конкретен план за действие. След като призовава за стриктно изпълнение от страна на Р Македония на Съвместната декларация от 1999 г., проектът поставя на първо място необходимостта от гарантирана равнопоставеност на българите в западната ни съседка чрез вписването им в преамбюла на македонската конституция. Следващите изисквания се отнасят за въпроса с учебниците и фалшифицирането на историята, езика на омразата, паметниците на българското културно-историческо наследство, съдбата на военните паметници. На практика всичко, за което настояваме сега, но не под формата на 5 + 1, а на 1 + 5, т.е. на първо място са изведени политическите права на македонските граждани с българско национално самосъзнание, гарантирани чрез изрично вписване в конституцията на Р Македония.

Един текст от въведението към този проект днес звучи като същинско пророчество: „Истината обаче е, че ако сега, в предприсъединителния за Република Македония период двустранните й отношения с България не стъпят върху коректна и здрава добросъседска основа, то след това София в нищожна степен ще разполага с инструменти да отстоява своята кауза, докато възможностите на Скопие ще нарастват. А и най-силните аргументи на България тогава биха били интелектуално и морално уязвими – ако предишното мълчание и пасивност са имали някакво обяснение, то сега, когато изискването за добросъседска политика от страна на всеки кандидат за членство в НАТО и Европейския съюз е първостепенен критерий за прием, всяко наше мълчание ще бъде възприето от нашите партньори в Алианса и в ЕС, а и в самата Република Македония, като легитимиращо политики и практики, които нито една уважаваща себе си страна не би приела като добросъседска“.

Написано е през 2007 – 2008 г., а е толкова актуално и вярно! Петнадесет пропуснати години! Някой все пак трябва да обясни на българската общественост защо и от кого проектът „Нова българска политика спрямо Република Македония“ беше игнориран и подменен с цитирания многократно в това интервю „Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество“, който трябваше да бъде сериозно допълван с рамкови условия, за да заприлича на онова, което вече е било предложено преди 15 години.

Използвам случая да призова за необходимостта от парламентарна анкета по този въпрос. Едно евентуално журналистическо разследване също би помогнало много на таза кауза. Ако някой журналист се нагърби с такава мисия, ще го насоча да търси информация освен от проф. Любомир Иванов като инициатор или главно движещо лице на тази инициатива, но също и към доклада на БАН, който беше създаден през 2013 г. на основата на становища и мнения на негови институти и учени и предоставен на тогавашното държавното ръководство именно с цел за развитие на двустранните отношения между Р България и Р Македония и във връзка с евроатлантическата интеграция на последната. Със сигурност съществуват и други важни извори и следи. Във всеки случай българската общественост има право да научи истината. Ще е добре и за политиците, настоящи или бъдещи.

- Накрая може би въпрос за ветото – допустимо ли е според Вас то да се вдигне?

- Тук ще се изкажа като любител планинар, а не като професионален историк. Когато някой се изгуби в планината и няма на кого да разчита, освен на себе си, не бива да се паникьосва и да се лута напосоки, а да спре, да се успокои и внимателно да анализира извървения маршрут. Така ще има шанс да разбере къде се е отклонил от правилната посока и ще намери правилния път. Случвало ми се е, помагало ми е. Препоръчвам го и на политиците, ангажирани с евроинтеграцията на СРМ. В тяхната планина със сигурност има не по-малко рискове, отколкото на Витоша. Сега е моментът да се спрат, да поразмишляват върху изминатия път и едва когато са сигурни в правилната посока, да продължат. И да помнят, че  водят след себе си народ и държава.

------------

Светлозар Елдъров е историк, професор, доктор на историческите науки, специалист по македонското освободително движение в края на ХІХ – началото на XX век. Роден е през 1956 г. в Пловдив, завършва история в СУ с профил „балканистика“ и втора специалност „философия“. Работил е в Института за военна история при ГЩ на БА, в Главно управление на архивите при МС и в Института по балканистика при БАН.

Автор е на 17 монографии, 38 части от колективни трудове, над 250 студии и статии и над 100 научнопопулярни публикации по историята на България и Балканите през ХІХ-ХХ в., националноосвободителното движение на македонските и тракийските българи и пр. Сценарист е и на 10 документални филма. Член на Македонския научен институт, на Тракийския научен институт, Българската национална комисия по военна история и др.