Необходима ли е война?

Джон Кенеди и Никита Хрушчов във Виена, 1961 г.

Автор: Сиймур Хърш, seymourhersh.substack.com. Следвайте "Гласове" в Телеграм

Има неизбежно разминаване в това, което президентът ни казва за войната – макар тя да е прокси – и реалността на терен. Истина е, че днес Джо Байдън има затруднения с обществената подкрепа за войната в Украйна, точно както преди шейсет години, когато Кенеди наистина имаше затруднения да разбере защо избра да води война в Южен Виетнам.

Началото на 1962 г. беше критичен момент за президента Джон Ф. Кенеди. След като имиджът и лидерството му бяха помрачени от катастрофата в Залива на прасетата на третия месец от мандата му, той реши, че трябва да се изяви в Южен Виетнам и да се противопостави на разпространението на комунизма там. Президентът прекара остатъка от 1961 г. тайно увеличавайки американските разгръщане, бомбардировки и броя на войските в Южен Виетнам. Борбата му срещу международния комунизъм беше в ход. Негов опонент беше съветският лидер Никита Хрушчов, , който беше смазал младия президент на срещата на върха на 4 юни 1961 г. с познанията си, твърдостта си и липсата на респект към затъването на Кенеди в Куба. „Той просто много ме уплаши“, казва по-късно президентът пред журналиста от Ню Йорк Таймс Джеймс Рестън.

Независимо от това, Америка е поразена от блясъка и разкоша на Джон и Джаки и живота им в Белия дом, с техните партита и социални събития, които събират най-доброто, което Америка може да предложи от света на музиката, изкуствата и науката. Точно така Дейвид Хърбърт Доналд, най-обещаващият Линкълнов стипендиант по онова време, се озовава поканен да изнесе частна беседа в Белия дом. Малката група, пред която говори – не повече от двайсетина души – включва дългогодишни приятели на президента и ключови членове на неговото правителство. Доналд е гост на президента и първата дама. Очарован е.

Доналд, който същата година е спечелил Пулицър за работата си за Гражданската война, написва дълго и обстоятелствено писмо на стар приятел няколко седмици след тази вечер в Белия дом. Научих за това през 1990-те години, докато правех проучвания за книгата си за управлението на Кенеди. Доналд ми изпрати копие от това писмо, но ме застави да публикувам само много малка част от него в книгата. Направих както той поиска. Доналд почина през 2009 г., след като няколко десетилетия беше преподавал история в Харвард и ми се иска да вярвам, че би одобрил цитирането на по-дълъг пасаж от писмото му тук.

В писмото Доналд съобщава, че около 40 минути е говорил за трудностите на възстановяването след Гражданската война, и за трудностите, които той и други историци са имали, както той споделя в писмото си, при „написването на нов синтез на този период“. Имало е дълъг разговор, в който активно са участвали президентът и съпругата му Жаклин. Доналд споделя, че „Г-н Кенеди е изключително семпъл и невзрачен, много млад, много срамежлив и малко неуверен в себе си... Тази лъчезарна красота, която се излъчва от снимките ѝ и от телевизионните ѝ появи, не е видима, но тя ме удиви като една ентусиазирана и много интелигентна млада жена.“

Писмото продължава: „Самият президент далеч не е толкова красив, колкото на снимките... Момчешкият вид, който му придават снимките, просто го няма... Той започна задаването на въпросите и беше много активен в дискусията, която последва. А след това имахме дълъг личен разговор. Ясно е, че този човек иска да влезе в книгите по история като велик президент и иска да знае каква е тайната.“

„Едно нещо, което той каза, ме обезпокои силно“, пише Доналд. „Докато обсъждахме великите президенти, Кенеди попита дали като цяло не е нужна война, за да влезе човек в тази категория? Аз категорично отрекох това. Той изглежда се съгласи, и понеже той се стреми да бъде велик президент, се надявам, че наистина се е съгласил.“

В кратък телефонен разговор, който имах с Доналд през 1996 г., двайсет години след американския провал във Виетнам, професорът изрази далеч повече загриженост относно възгледите на Кенеди за величието. Той ми каза, че Кенеди е бил възхитен от Линкълн и Франклин Рузвелт, защото „той мислеше, че за да бъдеш велик президент, трябва да бъдеш президент във време на война. Това ми се стори страшно. Тръгнах си с чувството, че това е един млад мъж, който не разбира историята.“

Разговорът между Доналд и Кенеди се явява в решителния ранен етап във Виетнам, за което Доналд не би могъл да знае тогава. Президентът е продължил да придвижва, тайно, да увеличава драматично броя на американски военни, заливащи Юга под прикритието на специални съветници. Той също така е запленен от куража на хората, които са се сражавали във Втората световна война в секретните части, организирани от Офиса на Стратегическите служби. Агенти на ОСС често работели във вражески зони в Европа и Азия с партизаните и съпротивата. Началник на разузнаването на Държавния департамент по онова време е Роджър Хилсман, армейски офицер, който е виждал битки и по-късно е служил под прикритие с ОСС в Бурма. След войната Хилсман се включва в новосъздадената Централна разузнавателна агенция. Напуска агенцията, за да прави докторат по политически науки в Йейл. Сега, в ранните дни на администрацията на Кенеди, той има специално прикритие в Държавния департамент.. той е бил ранен в битка и е бил част от екипа, освободил американските затворници, включително собствения му баща, от японски лагер за военнопленници.

С опита, увереността си и академичните постижения, Хилсман става фаворит на президента и брат му Робърт, главен прокурор, и двамата стават горещи поддръжници на иновативните решения, които Хилсман застъпва. Планът обещава да разреши проблемния въпрос във войната – как да се разделят антиправителствените и прокомунистическите бунтовници, известни като Виетконг от селяните, които доброволно или не, ги снабдяват с храна, защита и подкрепа. Известна като Стратегическа програма Хамлет, идеята печели незабавно одобрение от Съединените щати и южновиетнамските военни, както и от американците, които търсят повече социални програми за селяните. „Това беше последната надежда на Кенеди за спечелването на сърцата и умовете“, ми каза преди години един американски експерт от разузнаването. Историкът Кристиан Дж. Апи в книгата си “American Reckoning” – прецизно изследване на границите на американския ексепционализъм, описва зараждащия се проект като „насилствен план за изгонване на селяните от техните земи и разполагането им във въоръжени лагери... Това, което те [Кенеди, Хилсман и съветниците на Белия дом] не отчетоха, беше как ще се почувстват селяните от принудителното си изселване от наследствените им земи и натъпкването им в лагери с бодлива тел.“

Научих от първа ръка за невежеството и жестокостта на насилственото изселване на селяните, докато правех репортаж за клането в Ми Лай през 1969 година. Клането беше се разиграло през март 1968 г. и повечето от замесените пехотинци бяха свършили службата си във войната и се бяха прибрали у дома – на работа, в училище или безделничещи. Стратегическата програма Хамлет отдавна вече беше минала, но селяните в някои оспорвани райони все още бяха насилствено изселвани от земите им в райони за заселване, за да може американските военни да колят безнаказано всички, които отказват да напуснат. Евакуираните райони бяха обособени като Свободни зони за стрелба. Ми Лай не е била такава зона. Някои от пехотинците, участвали в убийствата и изнасилванията в Ми Лай, засвидетелстваха тяхната бруталност, като ми казаха,с голямо задоволство, как майките във Виетнам, когато били евакуирани от родните им места, настоявали първи да се качат в чакащите хеликоптери. Отново и отново ми беше разказвано от пехотинците, които принадлежат към култура, в която децата са на първо място, че е трябвало да бият майките – понякога зверски, с прикладите на пушките си – за да направят място на децата да се качат първи. На никой от пехотинците не е било казано, че във виетнамското общество майката винаги преминава нов праг първа, за да се увери, че всички след нея ще са в безопасност.

Стратегическата програма Хамлет е катастрофален и мистериозен провал за младата администрация на Кенеди, вследствие на което се втвърдява съпротивата на селското население срещу американските нашественици. Кенеди не живее достатъчно дълго, за да научи, че основната причина за провала на програмата е работата на полковник от южновиетнамската армия, на име Фам Нгок Тао, който се е бил срещу французите с националиста и комунист Виет Мин след Втората световна война. Тао е едно от единайсетте деца, родени в многоуважавано римокатолическо семейство, което имало френско гражданство, но след Втората световна война се присъединило към успешната опозиция срещу французите, водена от Хо Ши Мин. Религията и социалният произход на Тао и военният му опит, го правят привлекателен за президента на Южен Виетнам Нго Дин Дием и неговия брат, който е началник на тайната полиция. Тао е логичният избор за управляващ на новия проект за изселване на будистките селяни в страната, одобрен и финансиран от Америка.

Едва след убийството му през 1965 г. става известно, че Тао е един от най-успешните северновиетнамски спящи агенти, един от многото инфилтрирани във военното и полицейското ръководства на Юга. Един от първите му ходове като надзирател на Стратегическата програма Хамлет е да ускори изграждането на новите селища. Те са зле построени и лошо защитени. Тао също така е трябвало да осигури омразните селища да бъдат разположени в райони, които са открити за нападения или посегателства от страна на Виетконг, без страх от намеса от страна на южновиетнамската армия.

Надеждният проект на Кенеди за преместването е бил обречен, което той не е могъл да знае, докато е обяснявал своето виждане за президентското лидерство, с пура и коняк в ръка, на все по-разтревожения Доналд. Обстановката – личните жилищни помещения на семейството в Белия дом – е драматична, но от гледна точка на тогавашната реалност, с приближаващата война, двамата сякаш са седнали да разговарят в капитанската каюта на Титаник, докато корабът се приближава към ледените късове.

Настоящият ни президент и външнополитическият му екип, в нежеланието си да търсят незабавно прекратяване на огъня във войната между Русия на Владимир Путин и Украйна, подкрепена от НАТО, може да са на същия кораб.

Администрацията на Байдън не е подложена на натиск от Конгреса или от официалните американски медии във връзка с разпалената си политическа, икономическа и военна подкрепа за Украйна в нейната продължаваща война с Русия. Само че в Германия се появяват протести и обществено недоволство, а допитванията сочат намаляваща обществена подкрепа за политиката на Байдън. Миналия уикенд имаше шумни антивоенни походи в Берлин, с множество от хора, оценявано на около 13 000 души от полицията и на около 50 000 души от организаторите на протеста. „Манифест за мир“, призоваващ германските управници да спрат потока на оръжия за Украйна, е събрал 650 000 подписа за две седмици.

Часовникът тиктака.

 

Източник: seymourhersh.substack.com

Превод за "Гласове" Екатерина Грънчарова