- Автор: epicenter.bg
- 15 Ное 2023
- 5261
- 71
Автор: Леон Арон, National Review Следвайте "Гласове" в Телеграм
"Има ли Путин, има и Русия! Няма Путин, няма Русия!“ Това заяви първият заместник-началник на администрацията на Владимир Путин Вячеслав Володин. Грубо ласкателство, разбира се — и доста печелившо за Володин, който две години по-късно става председател на Думата.
Но истината е, че голяма част от днешна Русия е Путин. Максимата на Ралф Уолдо Емерсън, че няма история, а само биография, капсулира историята на Русия от 2000 г. насам. Голяма част от написаното по темата се фокусира тясно върху Кремъл, с малко, ако изобщо има, внимание върху основите на режима на Путин.
Полученият образ е този на автокрация, поддържана единствено от пропаганда, подкупи, политическа манипулация и репресии. Това е опасно прекалено опростяване, защото силно подценява способността на Путин да повлияе и мобилизира своите сънародници.
Той безмилостно е формирал националната идентичност: как руснаците виждат себе си, своята страна и своята история. Той прекрои и събуди легитимиращата митология на страната – и я разгърна по начини, които се оказаха приятни за десетки милиони граждани на Русия.
Защо Путин успя?
Четири години на брилянтна морална мъдрост на десталинизация при гласността на Михаил Горбачов и на сериозна, но случайна деболшевизация при Борис Елцин се оказаха твърде кратки, за да изкоренят вековното отъждествяване на националната слава с имперското влияние. Безупречен съветски патриот, Путин усети това, което продемократичните революционери от края на 80-те и началото на 90-те бяха склонни да пренебрегват: дълбоко вкоренената и "широко призната" травма от загубата на това, което според тях беше изключителният статут на страната им – загубата на нейното морално оправдана позиция в света.
Запитани в национално проучване от 2010 г. дали „Русия трябва да възстанови статута си на велика империя“, 78 процента отговориха „Трябва“, „Със сигурност“ или „Повече да, отколкото не“. Не беше комунистическият режим, който те искаха обратно — мръсносив, с опашки за храна, строги пазители на партийната линия в книги и филми и затворени граници. Това беше статутът на една от двете световни суперсили, морален, както и военен противовес на Съединените щати. Путин се възползва от това чувство, като рекламира възстановяването на този възвишен статут като най-важната част от външната си политика.
Географията, разбира се, не беше проблем за Русия; дори след падането на Съветския съюз страната остава огромна. Но в очите на милиони руснаци Путин се противопостави на постсъветската геополитическа "малкост" на Русия, за да върне страната им в центъра на световната политика, където беше Съветският съюз. През 1999 г. само един на всеки трима руснаци смята, че страната им е "велика сила". До 2019 г., след анексирането на Крим и изострящата се конфронтация със Запада, седем от всеки десет руснаци бяха убедени, че това е така.
Путин едновременно подклаждаше и използваше широко разпространеното разочарование, предизвикано от разпадането на Съветския съюз. Звучеше искрено, защото беше искрен. Путин и най-близкото му обкръжение са се чувствали "унижени и предадени от страна на Запада“, твърди източник от Кремъл. За Путин Крим не беше въпрос на територия: ставаше дума за "изкупление на собственото унижение", съобщи друг добре информиран руски коментатор.
Руснаците, които подобно на Путин се почувстваха унизени от изчезването на Съветския съюз и "победата" на Америка в Студената война, може и да не са потънали в позора си, както направи героят на Достоевски в "Записки от подземието", но унижението може да бъде както пристрастяване, така и източник на мрачна енергия. Може да подхранва нечестни дела. Тези, които „процъфтяват в унижението“, може на свой ред да се стремят да унижат другите, за да „отмъстят“ за унижението, което смятат, че са претърпели. Ако получат власт и се докоснат до това чувство сред своите последователи, може да последват война и геноцид: Такъв беше случаят с Хитлер, сомалийския диктатор Сиад Баре, Слободан Милошевич от разпадащата се Югославия и екстремисткия елит на народа хуту, който подкладе геноцида в Руанда през 1994 г.
Путин едновременно успокои и използва постсъветската травма по още един начин. Той настоя, че така оплаканият Съветски съюз — за който се смяташе, че е бил довършен и погребан от революцията Горбачов-Елцин и отнесъл със себе си най-добрите години на милиони руснаци — далеч не е мъртъв. "Какво беше Съветският съюз? – попита Путин. Русия, разбира се, само под друго име!"
Никой в Кремъл до този момент не беше приравнявал двете понятия. За комунистите царската империя, която Ленин нарича „тюрма на народите“, е достойна за съжаление и е напълно несъвместима с комунистическия проект, докато революционерите от 80-те и 90-те години на миналия век не искаха да бъдат опетнени от престъпленията на съветския режим.
Путин нямаше подобни притеснения. Съветският съюз се възроди в държавата на Путин не като политическа единица, а като живо наследство и вдъхновение. Там имаше и предупреждение към постсъветските държави: "Вие не бяхте в Съветския съюз; вие бяхте в Русия. И Русия се върна."
Улично хлапе от бедняшките квартали на следвоенния Ленинград, Путин споделя с милиони руснаци друг основен елемент от съветската идентичност: приравняването на уважението към страха и самоутвърждаването към агресията. Три месеца след аншлуса на Крим Лев Гудков, тогавашен директор на единствената руска независима национална социологическа фирма, Levada Center, отбеляза, че мнозина смятат, че Путин е „възстановил уважението на Запада към Русия“. Той направи Русия равна на водещите световни сили, другите членове на това, което беше Г-8, и „хората много високо оценяват това“. Проучванията също така разкриха, че почти девет от десет руснаци смятат, че от страната им се страхуват, а трима от четирима смятат, че това е нещо добро.
Путин също така се позова на оновен компонент от националната традиция: мита за изключителността на Русия. Позовавайки се на Рим, който падна под властта на визиготите в началото на V век, и Константинопол, завладян от османските турци през 1453 г., псковският монах от началото на ХVI век Филотей обяви православната християнска Москва за наследник и на двете: Третият Рим, единственото истинско християнско царство, останало в света. „Знай, благочестиви царю“, пише монахът на великия московски княз Василий III, бащата на Иван Грозни, „че всички християнски царства свършиха и се събраха в едно твое царство, два Рима паднаха, третият остава и четвърти няма да има.”
Почти пет века по-късно руските социолози чуха респонденти във фокус групи, които с готовност признават „специалния път“ на Русия. Имаше „удовлетворение“ от нейната „изключителност“, че беше несравнима с „другите“. В дълга статия, публикувана в навечерието на третото му президентство през 2012 г., Путин обяви Русия не просто за страна или държава, а за държава-цивилизация - и при това "уникална". Оттогава "хилядолетната" Русия, различна от "Европа" и "Запада", става една от най-честите теми в неговите речи.
Той беше ефективен и тук. През 1992 г. едва малко повече от един на всеки десет руснаци вярваха, че са "велик народ със специална съдба в световната история"; през 2017 г. повече от шест на всеки десет смятат така. Делът на онези, които се чувстват като всички останали хора, спада от осем на десет на един на всеки трима. До 2021 г. 64 процента от руснаците смятат страната си за "неевропейска" - спрямо по-малко от всеки четвърти през 2008 г.
Съветската идентичност беше възстановена и насърчавана чрез конфронтация и неподчинение. Може да изглежда странно, че милиони биха потърсили утеха ввъв връщането на страховете от годините на Студената война. Но не е нужно човек да е фройдист, за да знае, че често повтаряме болезнено или разрушително поведение само защото ни е познато.
Путин стана символ на възкресението на една обсадена, но горда и възстановяваща се сила. До 2021 г. повече от осем на всеки десет руснаци смятат, че "враговете са навсякъде". И все пак, подобно на техния президент, респондентите във фокус групите смятат, че "колкото повече ни притискат, толкова по-големи сме".
Идентификацията с предполагаемото "величие" на Съветския съюз, според руските социолози, е "много важен механизъм" за колективна компенсация за безсилието пред властите на всяко ниво. Такова обезщетение за потисничеството е било вековно средство за легитимиране на руските владетели. Както се изразява героят в стихотворението на великия руски поет Михаил Лермонтов преди почти два века: "Пускай я раб / Но раб царя вселенной! - Може да съм роб / Но роб на царя на вселената!"
Има класически съветски плакат от Студената война от 1948 г. с руски войник, увещаващ чичо Сам. Войникът е красив, силен и уверен. На карикатурно широките му гърди има най-високото военно отличие на Съветския съюз, златната звезда на Героя на Съветския съюз, а в ръката му е книга за историята на Втората световна война. Чичо Сам държи ядрена бомба и факла, които са на път да подпалят света. Грозното му лице е изкривено от безсилна омраза. Надписът, Ne balui! (Не балуй, букв. от руски - Не си играя с огъня..., бел. ред.), може да се преведе свободно като "Не се заблуждавайте!" Изводът е ясен: въпреки че врагът е различен, изходът от евентуална конфронтация ще бъде същият.
Това е националната чувствителност, която Путин възкреси, разшири и превърна в крайъгълен камък на своя режим: враждебност, опасност и страх – и слава, и гордост.
Леон Арон е старши служител в American Enterprise Institute и автор на Riding the Tiger: Vladimir Putin’s Russia and Its Uses of War.
Превод и редакция: Епицентър.БГ
