Могат ли Русия и Украйна (Западът) цивилизовано и окончателно да се разведат, без повече илюзии за взаимно унищожение

Автор: Александър Колбин, експерт по международна сигурност, globalaffairs.ru

В изказване през юни на пленарната сесия на Петербургския международен икономически форум (ПМИФ), а след това и на среща с ръководството на Министерство на външните работи на Русия, президентът на Русия Владимир Путин отново посочи готовността на Русия да се върне към преговорите с Украйна, прекъснати през пролетта на 2022 година. Но този път в позицията на Русия по Украинската криза се появяват три важни нововъведения, конкретизиращи размитата до този момент преговорна реторика на Москва.

Първо, президентът на Русия посочи конкретно длъжностно лице от Украйна, с което биха могли да се водят преговори – говорителят на Върховната рада. Второ, Путин, може би за първи път, наистина ясно описа преговорната позиция на Русия, съгласяването с която от страна на Украйна ще доведе до незабавно прекратяване на огъня и връщане на масата за преговори. Трето, на Украйна, подкрепящите я страни от Запада и, от друга страна, на неутрално-приятелските по отношение на Русия части от Евразия беше предложен универсален смислов фундамент (непредлаган до сега, например, в Швейцария), въз основа на който всички страни без изключение могат да започнат да обсъждат целия спектър от въпроси по сигурността на Евразия, а не само украинската криза.

Предложените от президента на Русия нови концептуални рамки на такъв диалог могат да бъдат наречени евразийска инициатива за сигурността. Става дума, както каза президентът на Русия, за обсъждане не толкова на украинския конфликт, колкото за голям разговор с най-широк кръг участници за «неделимата система на евразийската сигурност, като се съблюдават интересите на всички без изключение държави на континента», където «всички» означава «и европейски, и натовски страни, безусловно, също». И очевидно, Украйна.

На ПМИФ президентът на Русия отбеляза, че Русия е готова за преговори с Украйна «по тези условия, за които се договаряхме, започвайки тези преговори още в Минск и след това в Истанбул, а не на някакви хрумвания. Даже ако за основа се вземат споразуменията от Истанбул, ние все пак ще трябва да изхождаме от реалностите на днешния ден. Това е в общи линии.» След това, на среща с ръководството на МВнР на Русия Владимир Путин се изказа вече по-съществено – в новия контекст на заявената от него евразийска инициатива (и тук пълният цитат действително заслужава да му се отдели място): «Днес ние правим още едно конкретно, реално мирно предложение. [...] Говорим не за замразяване на конфликта, а за окончателното му приключване. [...] И така, тези условия са много прости. Украинските войски трябва изцяло да бъдат изтеглени от Донецка, Луганска народни републики, Херсонска и Запорожка области. При това, обръщам внимание, именно от цялата територия на тези региони в пределите на техните административни граници, които съществуваха към момента на влизането им в Украйна. Веднага щом в Киев заявят, че са готови на такова решение, и започнат реално изтегляне на войските от тези региони, а също така официално уведомят за отказ от плановете за влизане в НАТО, от наша страна незабвано, буквално в същата минута, ще последва заповед за прекратяване на огъня и започване на преговори. […] Ще повторя: нашата принципна позиция е следната – неутрален, външен на блока, безядрен статут на Украйна, нейната демилитаризация и денацификация, още повече че с тези параметри като цяло се съгласихме още в хода на истанбулските преговори през 2022 година. [...] Безусловно трябва в пълна степен да бъдат гарантирани правата, свободите и интересите на рускоезичните граждани на Украйна. [...] По-нататък всички тези базови и принципни положения трябва да бъдат фиксирани във вид на фундаментални международни споразумения. Естествено, това предполага и отмяна на всички западни санкции срещу Русия.“

След всичко казано от президента на РФ, е очевидно, че в настойчивото му позоваване на „Минск“ и „Истанбул“ основното е дори не самият факт на готовността на Москва за диалог с Киев. Много по-важна е констатацията (а значи и осъзнаването) на ръководството на Русия на факта, че в сега предложените преговори ще става дума не за „безусловна капитулация на Киев“, „руска Одеса“ или „руски танкове на границата с Полша“, а за запазване на Украйна в качеството ѝ на държавно образувание, като страните в диалога (включващ, видимо, и преговори по предложената евразийска инициатива), се съгласяват на известен набор от гаранции за Москва и набор от гаранции от страна на Москва. „Това означава, че се предлага да вървим към урегулиране, а не към взаимно унищожение: Русия – на Украйна и Запада, а Запада – на Русия.“

Идеално – форма на цивилизован политически развод (но не измама, както биха могли да си помислят познавачите на жаргона) между преди всичко две някога истински братски държави, намиращи се в ситуация на невъзможност или неготовност за взаимно унищожение в течение на 2-те (10-те) години на конфликта.
Друго важно наблюдение може би се състои в това, че сравнението на реалностите от пролетта на 2022 г. и лятото на 2024 г. позволява да се заключи, че при пренасянето на условията от „Минск“ или „Истанбул“ днес, от тях очевидно се налага да бъдат изключени цял набор от по-рано предявявани към Украйна (и към Русия, от страна на Киев и Запада) искания. Особено ако страните мислят в категориите на realpolitik, в противоположност на категориите на wishful thinking.

А осъзнавайки реализма на ръководството на Русия, което говори за «нови реалности», си струва също да допуснем хипотезата (за благото и успеха на същата тази евразийска инициатива на Кремъл за съблюдаване на интересите за сигурността на всички, а не само на Русия), че сега посочените от Москва искания могат да бъдат нормална максималистка позиция – обичайна тактика, позната на всички, които са участвали в крупни преговори (включително на мен самия – от бизнеса). Високите страни заявяват реални искания, спускат ги на работно ниво на изпълнителнителите и те, в хода на тежки (и понякога много дълги, с прекъсвания) консултации и спорове рано или късно стигат до общи компромиси.

Но нека разгледаме тази логика последователно, тъй като е необикновено трудно тази извънредно трудна тема да бъде обхваната във всички детайли. Без претенции за всеобхватна картина на много нестабилните и засега мъгляви перспективи на урегулирането, по-надолу ще предложа няколко тези «около преговорите» за размисъл на уважаемия читател. След като самата идея за преговори с Украйна не само витае във въздуха, но все по-ясно се артикулира от висшето ръководство на Русия, ние от руското експертно общество, включително и близкото до МВнР на РФ, не само може, но и трябва – в изпълнение на пряката си функция за осмисляне на външната политика на РФ – да започнем да говорим за съдържанието и формата на бъдещия труден разговор.

За начало следва да напомним, че «Истанбул» базово предвиждаше – съдейки по всички последни изтекли инфомации за съдържанието, озвучени от президента на Русия – изтегляне на въоръжените сили на Русия от териториите, завзети след 24 февруари 2022 г. (както каза президентът на РФ, като цяло не се е изключвало «запазване на украинския суверенитет» над така наречения сухопътен коридор в Крим) в замяна на:

Спазване на постоянен неутралитет на Украйна, включително отказ от членство в НАТО и недопускане на разполагане на чуждестранни войски на своя територия;

Отказ от производство и получаване на ядрено оръжие;

Забрана в Украйна на понятията „фашизъм“, „нацизъм“, „агресивен национализъм“ и статут на руския език в Украйна като втори официален език;

Съкращаване числеността на Въоръжените сили на Украйна;

Гаранции за безопасност на Украйна от набор от „страни-гаранти“, които биха били задължени да подкрепят Киев в правото му на самоотбрана, както е записано в Устава на ООН, за максимум три дни. 

Както още през април средствата за масова информация съобщаваха, на участнитците в преговорната делегация от страна на Украйна даже днес, след повече от две години на конфликта, сделката все още им изглежда изгодна. Президентът на Русия в изказването си от 14 юни 2024 г. също така посочи, че в хода на истанбулските преговори „бяха успешно намерени сложни разрешения. Те са сложни, но са намерени.“

Но в текущите условия съвсем коренно се промениха минимум четири позиции на предлаганата в „истанбулския процес“ сделка.

Първо, Русия вписа завзетите след началото на специалната военна операция територии в своята Конституция, изключвайки по този начин за себе си тяхното връщане и възможност за териториална форма на компенсация на Украйна като отстъпки по посочените по-горе точки, както и всъщност предполагаше „Истанбул“. Именно „реалността на терен“ днес е основният препъникамък за преговори по истанбулския модел. И именно включването в Конституцията на РФ на новите територии провокира известния указ на президента на Украйна Володимир Зеленски за невъзможност за преговори с Владимир Путин. Между другото тъкмо в този указ, и съвсем не в опит да се посее раздор в Украйна, аз виждам една от причините за позоваването на Москва към ролята на говорителя на Върховната рада. Още повече, че в последните месеци относителното обездвижване на фронта (в сравнение с динамиката от цялата 2022 г.), създава усещане, че по всички останали въпроси – извън териториалните – ако страните не са готови да се договорят „веднага“, ще могат да се договорят в бъдеще много по-лесно, отколкото по въпроса за земята. Сега вече регулярно се извършва размяна на пленници, завръщат се телата на загинали, събират се деца с родителите им, действа Черноморският зърнен коридор, продължава транзитът на газ през Украйна и започва да се обсъжда подаването на енергия от Запорожката АЕЦ, включително на територията на Украйна. За тези хуманитарни, икономически и политически параметри на възможна бъдеща сделка „извън рамките на териториалния въпрос“ писах още през септември 2022 г., при предишния, също много важен, кръстопът към ескалация.

Второ, подкрепата на Запада за ВСУ през изминалите две години и половина на конфликта беше толкова дълбоко и структурно институционализирана, включвайки цял набор от планове за подкрепа на украинския военно-промишлен комплекс и армия, че днес вариантът за доброволна  Киев и неговите западни съюзници е изключен, освен в случай на колективна капитулация на Киев и неговите западни съюзници, както справедливо отбеляза модераторът Сергей Караганов по време на сесията на ПМИФ с участието президента. От друга страна, Западът продължава да говори, че Украйна не е готова да стане член на НАТО и засега това оставя възможност за компромис по въпроса за неутралния статут на страната и въпроса за демилитаризацията. Последният, например, би могъл да се реши не чрез пълно разоръжаване, а чрез взаимен контрол над въоръжението. Включително и в рамките на огласената евразийска инициатива, чрез възраждане на Договора за обикновените въоръжени сили в Европа с пълноценното участие на Украйна, Русия и европейските страни.

Трето, започна легализиране на процеса за използването на арестуваните активи на РФ зад граница за подпомагане на украинската армия и компенсации на загубите на Украйна, което – като вече започнат и трудно обратим (без капитулация на Запада) процес – е възможно потенциално да предостави на Киев друга форма на компенсация, вместо вписаните в Конституцията на РФ нови територии. В раздела „икономика на войната“ институционализирана е не само военната подкрепа на Запада за Украйна, както беше казано по-горе, но и западната санкционна политка срещу Русия. Процесите на пренасочване на стоковите, сервизните и финансовите потоци на континента (и в света) заради санкциите достигнаха този етап, в който е просто невъзможно да се върнат назад без последствия. А значи ще бъде невъзможно и просто да се отменят санкциите. Нещо повече, тяхната пълна отмяна днес, колкото и да е парадоксално, може даже да навреди на изграждането на новите вътрешни взаимовръзки в Евразия, които принудително започнаха да се създават след 24 февруари 2022 година. А значи и тук максималистката позиция по отмяна на всички санкции би могла да бъде уточнена в посока отмяна на конкретен пакет от най-критичните за Русия ограничения.

Четвърто, натрупаната и активно отглеждана през последните две и нещо години взаимна ненавист и броят лични трагедии едва ли позволяват да говорим за каквато и да е форма на откровено и успешно присъствие на културни и политически интереси на Москва в живота на Украйна като минимум за най-близкото поколение (да речем, много оптимистично, до 2050 година). Оттук – при всякакви обсъждания на езиковия въпрос или въпроса за допълнителна защита правата на рускоезичните жители на Украйна – една програма за доброволно репатриране на желаещите това руснаци на територията на Русия от територията на Украйна би могла да бъде компромисен вариант за решаване на проблема.
Следователно, когато президентът на Русия говори за „реалностите на днешния ден“, те, разбира се, включват не само ситуацията на фронтовата линия, но и вероятно част от разгледаните в горните четири точки съвършено обективни обстоятелства.

Има и други щрихи.

На първо място, и Киев, и Москва, след като не обявиха планове за значителна допълнителна мобилизация, вече нямат време за кардинална промяна на фронтовата линия през тази година. Киев е ограничен от катастрофалните демографски показатели и, вероятно, от вътрешната политика. Москва не е подготвена за увеличаване на бойните загуби (както заяви президентът Владимир Путин по време на речта си на ПМИФ-2024) и вероятно се опасява от не съвсем предсказуема обществена реакция срещу нова мобилизация.

На второ място, в условията на сегашната демография и унищожаването на лъвския пай от енергийната инфраструктура, в навечерието на неизбежно студените есен и зима, крайната цел на Володимир Зеленски остава загадка. Вместо да използва оставащия на страната човешки ресурс и доста ситуативната консолидация на съюзниците около Украйна за национално изграждане на украинците като политическа нация в текущите граници, той, изглежда, е готов да продължи да влага всичко това в отвоюване на земя в тежка позиционна война, без при това да е способен да проведе значителна мобилизация. Както неотдавна бе казано във Върховната рада на Украйна, вместо необходимите за контранастъпателни действия 500 хиляди души, в 2024 г. се говори за мобилизация от порядъка на 100-110 хиляди души. Това е явно недостатъчно за „пробив към Азовско море и Севастопол“ и още по-малко за последващ дългосрочен контрол на териториите в условията на запазване на съседството с Русия.

Да, неотдавна Киев получи разрешение за използване на предоставеното на Украйна от западните съюзници въоръжение, включително доста ограничено количество скъпи високоточни ракети, по тиловите райони на Военните сили на Руската Федерация. Но, ще рискувам да предположа, че Западът направи това не за да разшири географията на конфликта извън пределите на „международно признатата територия на Украйна“ (което Западът с всички сили се стараеше да избегне и в това беше, между другото, съгласен с Пекин), а по-скоро за сдържане на опитите за откриване на нови фронтове, както това стана под Харков, както и за придаване на Киев на „силна позиция“ в предверието на преговорния процес в Швейцария. Тъй като „швейцарският процес“ в противовес на „истанбулския“, напомням, съдейки по неотдавнашните думи на министъра на външните работи на Украйна, предполага „принципа на паралелното привличане на Русия“ към преговорите, който „вече беше отработен в 2022 г. по време на преговорите за Черноморската зърнена инициатива: Украйна обсъжда с редица страни условията, а след това тези страни ги обсъждат с Русия. Тогава това бяха Турция и ООН, сега това е по-мащабна инициатива, но и нивото на предизвикателствата е по-мащабно.“ Освен това Западът, според мен, обективно днес по принцип не е способен да говори за „капитулация на противника“, както не са способни или не са готови за това Киев и Москва. И той, мисля, ще бъде готов да участва в големия разговор тогава, когато станат известни параметрите на „малкия“ разговор – между Русия и Украйна.

Да, възможно е когато в Украйна се появят F-16 (в толкова ограничено количество, колкото и високоточните ракети), да бъдат предприети опити за нападение на Крим. Доста вероятни са нови гръмки акции от страна на ВСУ – от рода на удари по Кримския мост или обстрел на инфраструктурни обекти на територията на РФ. Всичко това е толкова възможно, колкото и продължаване на обстрела на Русия по енергийната инфраструктура на Украйна, откриването на нови участъци на фронта и нови нива на ескалация. Но как всичко това ще реши заявената от Киев цел за достигане на границите от 1991 г. и последващ контрол над окупираната територия при настоящата демография, разрушената инфраструктура и съвършено категоричната, заявена от президента на Русия, „ядрена“ готовност на Кремъл да не направи никакви жертви, за да запази авторитета си? Също така не е напълно ясно, как предвид всичко гореизложено, упорството на правителството в Киев да постигне една все още непостижима цел (възстановяване на границите от 1991 г.) работи за Украйна в дългосрочен план? Особено предвид позицията на Москва за готовността ѝ не за замразяване на войната, а за всеобхватно урегулиране и с Украйна, и на континента. И нима това упорство ще спаси Украйна за самите украинци? Не е ли в националните интереси на Украйна да прекрати кръвопролитието, да запази наличните си територии при вече фиксирания – видимо категоричен – западен тренд на развитие на страната и спокойно да възстановява иномиката и мирния живот, без опасения от яростно негодувание от страна на Москва по повод Крим и Донбас, в случай на тяхното връщане към Украйна?

Москва, съдейки по последните изявления, е повече от удовлетворена от текущото положение в конфликта с Украйна – иначе нямаше да се говори за готовност за преговори от позицията на „реалностите на деня“.
И това е в допълнение към очевидното нежелание за нова мобилизация, както и към готовността да се задоволи със „санитарна зона“, вместо Харков, както заяви президентът Путин.

Няма ли да е от полза сега и Русия още по-ясно да формулира и фиксира нужните ѝ гаранции за сигурност, да нормализира ситуацията на западната граница, където НАТО и Финландия вече са на оградите на петербургските вили, и да предложи някакви гаранции на Киев в замяна на гаранции за самата себе си? Не е ли насочена към това обявената от Владимир Путин евразийска инициатива, която да отчита интересите за сигурността на всички, включително и страните от НАТО?

В тази светлина, между другото, и най-сложният въпрос за териториите би могъл също да бъде разгледан в руслото на компромиса. Например, Русия би могла и сама в някакъв момент да признае реалностите на терен, които далеч не позволяват пълен контрол над новите територии. В края на краищата „реалностите на терен“ – по логиката на Москва – обективно могат да се отнасят до волята само на онези жители на Херсон и Запорожие, които на организираните от РФ референдуми са изразили своята позиция по отношение на териториите, контролирани от Русия в конкретния момент (включително и самият Херсон, който, между другото, е изоставен от Русия от година и половина – също реалност). Възможни поправки в Конституцията на РФ в тази обективна трактовка на границите на новите области също могат да бъдат преговорни решения.
Невъзможно е да се обхване целият спектър от много тежки и много спорни въпроси по регулирането на текущия конфликт в рамките на неголяма статия. За мен е важно да обознача, че руската експертна общност, занимаваща се с въпросите на сигурността на Русия, си струва да бъде активно включена в процеса на изработване на преговорните позиции за Украинската криза – с юнските изказвания на президента на Русия се създадоха всички условия за това. Но дори в описаната по-горе картина двете ключови страни на конфликта (Русия и Украйна) могат отново да намерят разрешения, както стана преди в Истанбул и в спокоен, премерен режим да се заемат най-накрая с възстановяването на нормалния живот на хората в засегнатите от войната територии, да успокоят психологическото състояние на своите общества, да пренасочат вътрешната енергия от извънредна взаимна ненавист към развитие. И след като се успокоят, да продължат в безопасни условия да укрепват с всички сили тази нова, дарена от обстоятелствата, реалност на промяната на търговските, финансовите и човешките потоци в Евразия, където Русия може да стане много повече от доведен брат на Китай, ако успее да нормализира отношенията си с Европа, а Украйна – най-сетне да се пробва в ролята на тази „несвързана с Русия страна“, за която Киев проля толкова кръв.

Ако погледнем реалистично резултатите от продължаващата повече от десет години трагедия в отношенията между двете някога братски държави, то днес, според мен, се създава ситуация, в която и Русия, и Украйна (и Западът?) биха могли цивилизовано и окончателно да се разведат. Без да хранят повече вредни илюзии за взаимно унищожение, без да се принуждават взаимно към съвместен живот в разпалваната с години вражда на „общото културно поле“, спирайки водещото наникъде кръвопролитие. Да се разотидат по ъглите за половин век, да се заемат със себе си, със собствените си проекти за развитие в новите си съюзи на Запад и на Изток, като не изключват възможността за всеевразийски диалог за равна и неделима сигурност за всички, след като няма възможност (нито желание, както показват думите на ръководството на Русия) да се унищожат един другиго, без да унищожат самите себе си.

Възможно е именно такъв цивилизован развод да бъде идейна основа на бъдещия – много сложен, но все пак спокоен, без трошене на съдове – „голям разговор“ за безопасността на континента. Тук е време да си припомним класика, създателя на УССР: „Преди да се обединим, и за да можем да се обединим, ние трябва първо решително и категорично да се разделим.“ (цитатът е от В.И. Ленин – б.пр.)

Източник: globalaffairs.ru

Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова