Любомир Кючуков: Милитаризацията на Черно море е основен риск, кабинетът да изработи ясна позиция

Любомир Кючуков е дипломат и бивш заместник-министър на външните работи. Директор е на Института за икономика и международни отношения. 

- Господин Кючуков, Институтът за икономика и международни отношения (ИИМО) заедно с фондация „Фридрих Еберт“ организирахте конференция с фокус върху резултатите от изборите в Турция и тяхното отражение върху ролята на страната в конфликта в Украйна. Какви са Вашите очаквания за външната политика на Анкара след вота? Повишават ли се шансовете на Турция да се превърне в глобален фактор?

- Турция вече се превърна в много силен играч на глобално ниво – най-малко по отношение на регионалните проблеми. И международният интерес към изборите е достатъчно свидетелство за това. Като следва да се отбележи, че изправени пред дилемата стабилност или демокрация в Турция немалка част от основните международни фактори (включително и в Европа) негласно отдаваха предпочитания на стабилността.

Запазвайки позитивни отношения както с Украйна (чрез доставка на оръжие, на първо място дронове, а и с подкрепата си за Крим), така и с Русия (чрез отказа да се присъедини към санкциите), Ердоган си осигури широко пространство за маневриране. Това му позволи да търси решение на много от двустранните проблеми на страната – включително в рамките на НАТО: за неутрализиране дейността на кюрдските активисти в Швеция и Финландия (блокирайки присъединяването им към Алианса); за намаляване публичния натиск от страна на САЩ и ЕС по отношение правата на човека в Турция, за необезпокоявани действия в Северна Сирия спрямо кюрдските формирования там и т.н. Същевременно той се ситуира като основния и за момента единствен медиатор между Русия и Украйна.

- Повечето прогнози, включително и Вашата, сочат ескалация на конфликта Русия-Украйна и неговата глобализация. В същото време Турция е решена да осигури мир между Москва и Киев – това поне бе посланието на Ердоган в телефонния му разговор с Владимир Путин (7 юни). Има ли шансове посредническата мисия да успее точно сега? Какви козове държи турският президент, за да се заеме с толкова тежка задача?

- Отговорът дали Турция може да доведе до прекратяване на военните действия в Украйна е „не” - сега, и „да” – като политическа опция. Не сега, защото нито Русия, нито Украйна, нито ние (ЕС и НАТО) сме готови да търсим решение чрез преговори. 
Да, защото ако и когато все пак се стигне до търсене на политическо решение, Ердоган вече се заяви като кандидат за посредник. Турция се превърна в най-атрактивната страна в конфликта, търсена от всички. Неслучайно Ердоган застана редом с генералния секретар на ООН Гутериш при единственото до момента политическо споразумение – т.нар. „зърнена сделка”. Ердоган държи в ръцете си два основни коза: Босфорът и пълният контрол върху страната. Казвайки „Босфорът”, имам предвид стратегическото геополитическо положение на Турция спрямо голяма част от горещите точки в света – Близкия изток, източното Средиземноморие, Кавказ, Балканите, Черно море. Всичко това – през призмата на членството й в НАТО и значението й за сигурността на Алианса. Пълното овладяване на държавата от Ердоган пък му дава необходимия национален ресурс, за да провежда ясно формулирана и дългосрочна политика на превръщането на Турция в регионален лидер и глобален играч. И той достатъчно умело осребрява (включително и буквално) този политически ресурс.

- Улеснява ли победата на Ердоган така наречената черноморска стратегия на САЩ или напротив – постигането на пълен синхрон между американските и турските интереси става по-сложно и по-трудно?

- В исторически и стратегически план Турция и Русия винаги са били съперници. Но днес политическата конюнктура ги превърна в партньори – на базата на общия интерес да изолират другите глобални играчи от решаването на регионалните проблеми (в Сирия, Либия, Кавказ и т.н.), които те да решават в двустранен план – независимо от противоположните си позиции и интереси по тях. От тази гледна точка новата черноморска стратегия на САЩ очевидно ще трябва да бъде съобразена с турските позиции, включително и през призмата на Конвенцията от Монтрьо за проливите, лимитираща чуждото военно присъствие в Черно море. Впрочем, за България милитаризацията на Черно море и превръщането му в потенциална арена на директна конфронтация между Русия и НАТО също крие много сериозни опасности и ако иска да действа отговорно, новото българско правителство трябва да направи много задълбочен анализ и да изработи ясна позиция относно черноморската стратегия на САЩ, почиваща на националните интереси и отчитаща рисковете за сигурността на страната.

- Докато в емоциите и пристрастията си българското общество се люшка между Русия и Украйна, между Москва и Вашингтон, пропускаме ли да следим политиката на Турция в региона? Доколко турските интереси съвпадат с българските и доколко се разминават? Имат ли основания твърденията на турски медии, че „съдбата на Балканите е в ръцете на Ердоган“?

- В двустранен план през последното десетилетие както динамиката, така и дневният ред на българо-турските отношения се диктуваха от Анкара. Те бяха персонализирани, като професионалната експертиза бе до голяма степен отстранена. От българска гледна точка това ги направи непоследователни, хаотични и конюнктурни, като в съдържателен план те бяха доминирани от темата за бежанците, което винаги поставяше България в по-неблагоприятна позиция. Поради липса на интерес от българска страна бе прекратена дейността на Комисията по нерешените въпроси. Това остави на заден план редица проблеми, които България в течение на много години се опитваше да реши с Турция, като същевременно лиши страната ни и от инструмент за балансиране на турския натиск по отношение контрола върху мигрантските потоци. 

Ердоган влезе в политически конфликт с идеолога на неоосманизма Давутоглу, но продължава да се придържа към неговите идеи. Профилирайки се като неоосмански лидер, той разчита на два коза – национализма и контролираната ислямизация. Интересно е, че обществото се оказа по-чувствително от държавата по отношение на неоосманистката политика на Ердоган: избирателите в България и на Балканите гласуваха преобладаващо за опозиционния лидер Калъчдароглу защото за тях неоосманизмът е повод за притеснение – за разлика от тези в Западна Европа, за които той е повод за национално самочувствие и те със значително мнозинство подкрепиха Ердоган.

- Редовно правителство с отчетлив евроатлантически профил бе създадено. Къде може да сгреши то във външно-политически план, след като вече е натоварено с подозрения за прекалена лоялност към съюзниците на България? Бе упрекнато дори, че предава националните интереси.

- След три години и пет парламентарни избора България имаше остра нужда от редовно, политически подкрепено правителство. Боя се обаче, че формулата на настоящото правителство и начинът му на формиране не дават особени поводи за оптимизъм. На практика ние се сдобихме с правителство на недоверието: взаимно, между партньорите, което те нееднократно декларираха; и обществено, предизвикано от отхода на участващите в управлението политически формации от основните тези, с които те се явиха на изборите. Всичко това може да се окаже един много ефективен начин за дискредитация именно на евроатлантическите идеи, в името на които бе декларирано съставянето на правителството. 
В контекста и на изтеклите в публичното пространство твърдения на политици от тези формации за ролята на чужди посолства в политическия процес в страната, то очевидно обществените очаквания са натоварени с редица съмнения и притеснения относно евентуално по-активно ангажиране на България във войната в Украйна.

- Има опасения, че България ще бъде въвлечена в конфликта. Споделяте ли ги? Какво бихме могли да дадем, с какво да се ангажираме?

- Всяка ескалация на конфликта крие рискове за прерастването му в глобален. Това може да бъде резултат както от излизането на боевете извън територията на Украйна, така и от участието на чужди военнослужащи във военните действия в самата Украйна. Впрочем, този процес вече тече, доколкото има постоянни атаки в Русия. Качествено нова ситуация ще имаме обаче, ако в конфликта се включат страни членки на НАТО. Очевидно ако следващата ракета, било то в резултат на провокация или на случаен инцидент, която падне на територията на държава членка на НАТО и убие нейни граждани бъде руска, а не украинска, то тогава нашата реакция съвсем няма да бъде толкова успокояваща колкото беше през ноември миналата година.

Особено притеснително изглежда и изявлението на бившия генерален секретар на НАТО Расмусен от последните дни, че ако на срещата на НАТО във Вилнюс през юли Украйна не получи гаранции за сигурността си от страна на Алианса, то може да се пристъпи към създаване на коалиция на желаещите (споменават се Полша и балтийски държави), която да изпрати свои войски в Украйна. Това би означавало директен военен конфликт НАТО-Русия с всички произтичащи от това последствия.
България не може да бъде неутрална, но не следва да бъде пасивна в този конфликт. Не може да бъде неутрална, защото е налице руска военна интервенция спрямо чужда държава и защото България като член на ЕС и НАТО има своите ангажименти. Но не следва да бъде пасивна именно в рамките на ЕС и НАТО, където да аргументира своите интереси и позиции при взимането на общите решения – а те са свързани с прекратяване на военните действия и търсене на решение на конфликта в политическото поле. Защото ние сме една от страните, които са най-близко до военните действия и основните опасности за нас са свързани с евентуално превръщане на Черно море в район на активни бойни действия или с въвличането на страни членки на НАТО директно във войната.  

- Безспорна е горещата връзка на новия ни външен министър Мария Габриел с Брюксел. Отчитате ли някакви различия между интересите на Европа (ЕС) с тези на Вашингтон по отношение на войната в Украйна и риска тя да доведе до нова Желязна завеса?

- Различия в интересите има, различия в политиките – не. Войната предефинира логиката на политическите процеси. ЕС де факто се отказа от амбицията си да постигне стратегическа автономия. Свидетели сме на процеси, обозначавани с английския термин секюритизация – когато сигурността е доминантният фактор в международните отношения и всички решения са подчинени на този приоритет. Което в практически план означава милитаризация – включително и прехвърлянето на икономиката на ЕС на военни релси, формулирано като цел от Борел. С цялата парадоксалност на подобно твърдение, но може да се твърди, че днес решенията в ЕС се взимат от НАТО. Като ние сме на път да отидем отвъд „желязната завеса” – става дума за буквално разкачване на континента, за прекъсване на всякакви контакти между Русия и Европа: политически, икономически, финансови, търговски, транспортни, културни, спортни. За съжаление, когато и както да завърши тази война (изхождайки от оптимистичната презумпция, че тя няма да прерасне в глобална) ние ще сме свидетели на един дълбоко разделен и дългосрочно конфронтиран свят, доминиран от милитаризацията и борбата за сфери на влияние, при ерозия на международните институции и международното право и отсъствие на взаимно доверие и диалог, където рискът от горещ конфликт може да се окаже много по реален, отколкото замръзналата стабилност на Студената война.

Източник: "Епицентър"