- Автор: Гласове
- 22 Март 2023
- 4523
- 17
Автор: Стивън Уолт, foreignpolicy.com. Следвайте "Гласове" в Телеграм
След като Съединените щати преминаха от тъмнината на Студената война в приятния блясък на така наречения еднополюсен момент, учени от различни области, експерти и световни лидери започнаха да предсказват, да се стремят или активно да търсят връщане към многополюсен свят. Очаквано, руските и китайските лидери отдавна изразиха желание за по-многополярен ред, а също и лидерите на набиращи скорост сили като Индия и Бразилия. По-интересното е, че го направиха и важни съюзници на САЩ. Бившият германски канцлер Герхард Шрьодер предупреждаваше за "безспорната опасност" от американски унилатерализъм, а бившият френски външен министър Юбер Ведрин веднъж заяви, че "цялата външна политика на Франция... се стреми да превърне утрешния свят в такъв, който е съставен от няколко полюса, а не само от един". Подкрепата на сегашния френски президент Еманюел Макрон за европейско единство и стратегическа автономност разкрива подобен импулс.
Изненада, изненада: лидерите на САЩ не са съгласни. Те предпочитат експанзионистичните възможности и облагодетелстващия статут, които идват от това да бъдеш незаменима сила и не искат да се откажат от позицията си на неоспорвано първенство. Още през 1991 г. администрацията на Джордж У. Буш изготви документ за насоки за отбрана, призовавайки за активни усилия за предотварятване появата на конкурентни сили където и да е по света. Различните стратегически документи за национална сигурност, издадени от републиканци и демократи през последвалите години също изтъкват нуждата от поддържане на американското първенство, дори и когато признават завръщането на съревнованието между големите сили. Изтъкнати учени също се изказаха – някои заявиха, че първенството на САЩ е от "основно значение за бъдещето на свободата" и е от полза както за САЩ, така и за света. Аз също се присъединих към тази гледна точка, написвайки през 2005 г., че "главната цел на голямата стратегия на САЩ трябва да бъде запазването на първенстващата позиция колкото е възможно по-дълго." (Съветът ми относно начина на постигане на тази цел беше игнориран обаче.)
Въпреки че администрацията на Байдън осъзнава, че сме се върнали отново в свят на няколко големи сили, тя преживява носталгия по кратката епоха, в която Съединените щати нямаха равна конкуренция. Оттам и това енергично утвърждаване на "лидерството на САЩ", желанието за постигане на военна победа над Русия, която ще я остави твърде слаба, за да причинява неприятности в бъдеще и усилията за здушаване на китайския възход чрез ограничаване на достъпа на Пекин до критични технологии и субсидиране на американско производство на полупроводници.
Дори и тези усилия да успеят (а няма гаранция, че това ще стане), възстановяването на еднополярността е вероятно невъзможно. То ще свърши с: 1) биполярен свят (със Съединените щати и Китай, представляващи двата полюса) или 2) изкривена версия на многополярност, в която Съединените щати са първи сред група неравни, но все още значими големи сили (Китай, Русия, Индия, вероятно Бразилия, евентуално превъоръжена Япония и Германия).
Що за свят би бил този? Теоретиците на международните отношения са разделени по въпроса. Класическите реалисти като Ханс Моргентау вярваха, че многополюсните системи са по-малко насторени към войни, защото държавите могат да се съюзяват и да удържат опасни агресори и възможни войни. За тях гъвкавостта на съюзите беше добродетел. Структурни реалисти като Кенет Уолц или Джон Миършаймър твърдят обратното. Те смятат, че двуполюсните системи всъщност са по-стабилни, защото опасността от погрешни изчисления е намалена. Всяка от основните сили знае, че другата автоматично ще се противопостави на всякакъв сериозен опит за промяна на статуквото. Освен това двете основни сили не са така зависими от съюзническа подкрепа и могат да държат клиентите си под строй, когато е необходимо. За структурните реалисти гъвкавостта, присъща на многополярния свят, създава по-голяма несигурност и увеличава вероятността някоя ревизионистка сила да реши, че може да промени статуквото, преди останалите да успеят да се комбинират и да я спрат.
Ако бъдещият световен ред е този на изкривената многополярност и ако подобен ред е по-податлив на война, то има известни причини за безпокойство. Но многополярността може и да не е толкова лоша за Съединените щати, при условие че те разпознаят нейните характеристики и насторят външната си политика подобаващо.
За начало, нека признаем, че еднополюсният модел не беше толкова добър за Съединените щати, и особено за онези нещастни страни, които попаднаха под тежестта на вниманието на САЩ през последните десетилетия. Еднополярната епоха включи в себе си терористичните атаки от 11 септември, две скъпи и в крайна сметка неуспешни американски войни в Ирак и Афганистан, някои зле обмислени смени на режими, които доведоха до сриване на държави, финансова криза, която драматично промени вътрешната политика на Съединените щати и появата на все по-амбициозния Китай, чийто възход беше отчасти улеснен от собствените действия на Съединените щати. Но САЩ не научиха кой знае какво от опита си, при положение че те все още слушат стратегическите гении, които с действията си компрометираха триумфа на Вашингтон от Студената война и ускориха края на еднополярността. Единственото ограничение за действията на еднополярната сила е самоограничението, а самоограничението не е нещо, което държава на кръстоносци като Съединените щати умее да прави добре.
Завръщането на многополярността ще създаде отново свят, в който в Евразия са съсредоточени няколко големи сили с вариращ потенциал. Тези държави вероятно ще се гледат войствено помежду си, особено ако са в непосредствена близост. Такава ситуация дава на Съединените щати значителна гъвкавост да настройва своите съюзи както е необходимо, точно както е станало, когато са се съюзили със Сталинова Русия във Втората световна война или когато са се сближили с Маоистки Китай по време на Студената война. Способността да взимаш и избираш правилните съюзници е тайната съставка на успешната външна политика на САЩ в миналото. Нейната позиция като единствена велика сила в Западното полукълбо ѝ даде "безплатна сигурност", каквато нито една друга велика сила не притежаваше и това направи Съединените щати особено желан съюзник всеки път, когато се явяваше сериозен проблем. Както писах през 80-те години: "За средните сили в Европа и Азия Съединените щати са перфектният съюзник. Натрупаната мощ на САЩ гарантира, че гласът им ще бъде чут и действията им ще бъдат почувствани... но същевременно те са достатъчно отдалечени, така че да не представляват сериозна заплаха за съюзниците си."
В многополюсен свят останалите велики сили постепенно ще поемат по-големи отговорности за собствената си сигурност, като по този начин ще намаляват глобалната отговорност за Съединените щати. С растежа на икономиката си Индия изгражда и своята военна сила, а пацифистка Япония обеща да удвои разходите си за отбрана до 2027 година. Това не са съвсем добри новини, разбира се, защото регионалните състезания по въоръжаване носят своите рискове и някои от тези държави могат накрая да действат по начин, който е опасен или провокативен. Но по повод на горното мое твърдение – Съединените щати не се справиха толкова добре с опазването на реда в Близкия Изток, Европа или дори Азия. Сигурни ли сме 100 процента, че местните сили ще се справят по-зле или че за американците ще има значение, ако го направят?
Дори многополярността да има своите недостатъци (виж по-долу), опитите тя да бъде предотвратена ще бъдат скъпи, а може би и безполезни. Русия може и накрая да претърпи решително поражение в Украйна (макар това по никакъв начин да не е сигурно), но нейната огромна територия, ядрен арсенал и изобилни природни ресурси ще продължават да я държат в редиците на великите сили, независимо от изхода на настоящата война. Контролът на износа и вътрешните предизвикателства може и да забавят възхода на Китай и неговата относителна сила може да стигне връх след десет години, но той ще остане голям играч и неговите военни способности ще продължат да се подобряват. Япония все още е третата по големина икономика в света, и тя започва огромна програма по въоръжаване, като би могла да се сдобие бързо и с ядрен арсенал, ако някога ѝ хрумне, че трябва да го направи. Траекторията на Индия е трудно да се прогнозира, но тя почти сигурно ще има по-голяма тежест през следващите десетилетия, отколкото имаше в миналото, а Съединените щати нито имат възможността, нито желанието да попречат на това. При това положение, вместо да се ангажират в безполезното усилие да върнат часовника назад, американците трябва да започнат да се подготвят за многополюсно бъдеще.
В идеалния случай, едно бъдеще с изкривена многополярност ще подтикне Съединените щати да се откажат от инстинктивното си разчитане на груба сила и принуда и да наблегнат с по-голяма тежест върху истинската дипломация. По време на еднополярната ера управляващите в САЩ свикнаха да се справят с проблемите като отправят искания и ултиматуми, а след това оказваха натиск, започвайки със санкции и заплахи със сила, а след това набези, всяващи страх и ужас и смяна на режими, когато по-леките мерки за принуждаване не даваха резултат. Уви, разочароващите резултати говорят сами за себе си. В един многополярен свят, обратното, дори и най-големите сили трябва да обръщат повече внимание на това, което искат другите и да работят по-усилено, за да склонят някой от тях към взаимноизгодна сделка. Харесва ни или не, дипломацията трябва да отвори път на по-деликатен подход и много повече отстъпки. Да се разчита основно на размахан юмрук само ще накара останалите да се дистанцират. А в най-лошия слуачй – да започнат да правят съюзи с противоположната страна.
Но нека не бъркаме: за Съединените щати, а може би и за целия свят, многополярното бъдеще носи значителни недостатъци. По-слабите държави могат да се допълват взаимно, докато големите сили се съревновават, което онзачава, че влиянието на САЩ над някои по-малки държави вероятно ще намалява. Съревнованието между големите сили в Евразия може да доведе до погрешни изчисления и война, точно както е ставало вече преди 1945 година. Повече държави могат да решат да търсят ядрено оръжие, в епоха, когато технологичният напредък може да накара някои хора да смятат тези оръжия за възможно средство. Нито едно от тези развития не е желателно.
Но, ако предположим, че Съединените щати остават първа сила измежду неравни в зараждащия се многополюсен свят, техните лидери не би трябвало да са особено притеснени. Вашингтон ще бъде в идеалната ситуация да настройва останалите големи сили една срещу друга и да остави партньорите си в Евразия да понесат по-голяма отговорност за собствената си сигурност. Въпреки че американските лидери отдавна прикриват истинските си стремежи зад облак от идеалистична реторика, някога те бяха доста добри в политиката на баланс на силите. Със завръщането на многополярността техните наследници просто ще трябва да си припомнят как се прави това.
Стивън Уолт е колумнист на Foreign Policy и професор по международни отношения в Харвард.
Източник: foreignpolicy.com
Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова
