- Автор: Гласове
- 30 Авг 2024
- 31264
- 27
Автор: Стефан Антонов за "Гласове"
Беше началото на септември 2008 година, когато в Стокхолм, Шведската търговска палата организира форум за промотиране на българския бизнес. Попаднах на него по времето на прес трип, организиран от представители на SAAB, които опитваха да продадат на България изтребители Grippen и запознаваха журналисти с преимуществата на офертата им пред тази на Lockheed Martin и техните Ф-16.
Изказваха се председателят на Държавната агенция за инвестиции, посланикът на България в Швеция и една доста неподготвена експертка от Министерство на икономиката. Чудех се ще ми дадат ли думата като на бизнес журналист или дали аз трябва сам да я взема и да споделя възмущението си от безобразното поведение на българското правителство спрямо чуждестранните инвеститори в чувствителни сектори.
По това време две компании – една от автомобилния сектор и една от добивната промишленост - чакаха с години Министерство на екологията да им даде зелена светлина за осъществяване на дейност, въпреки, че вече бяха инвестирали десетки милиони, а едната дори имаше сертификат за инвеститор първи клас. Техният проблем беше, че са започнали реализация на бизнес проектите си в края на управлението на Симеон Сакскобургготски, но окончателният им старт трябваше да е при нова власт, в която макар и царят да беше коалиционен партньор, екологичните въпроси бяха губерния на ДПС. Министър на екологията беше именно Джевдет Чакъров.
Абсолютно по същото време световният лидер в производството на стомана „Арселор – Митал“, собственост на най-богатия човек в света по това време Лакшми Митал се отказа да придобива „Кремиковци“. Така вместо големият брат да измие частично фамилния срам от безобразията на останалата част от родата, която съсипа „Кремиковци“, да стабилизира каквото производство може, да затвори неспасяемото и да отпрати с добри обезщетения всички съкратени, Тройната коалиция пусна Константин Жеваго от Украйна да придобие комбината. Само няколко седмици по-късно световната финансова криза попари украинския олигарх и от милиардер той се превърна в милионер, забравяйки за интереса си в България, също като „Арселор“.
Ако ми бяха дали думата, щях да кажа на шведските бизнесмени, че ако мислят да откриват бизнес в България, който е чувствителен и зависи от регулатори, екологични оценки и разрешения или други режими, благодатни за корупция, то трябва да го направят, когато се сформира ново правителство и така да си организират бизнес плана, че докато властта се смени да са си изплатили инвестицията. В противен случай, би било много вероятно новото правителство, също да ги сурвака.
По това време нямаше Делян Пеевски. Или по-точно имаше го, но още дори не беше станал издател и собственик на печатница. За сметка на това Ахмед Доган се хвалеше, че раздава порциите, както и, че обръчите от фирми са нещо нормално. Колцина си спомняме за отвращението на обществото към партиите в Тройната коалиция, за огромната преднина на ГЕРБ на парламентарните избори през 2009, която почти даде на Борисов абсолютно мнозинство и за отпадането завинаги на НДСВ от властта. Че самият Борисов ни плашеше: ако не слушате, ви оставям на Доган и Станишев.
Тази статия не защитава Делян Пеевски, но е призив за тези, които с надежда очакват някой да им свърши работата и забравят, че когато клин избие клин, винаги последният остава.
Един от най-големите изследователи и познавачи на олигархичните режими, професорът от Northwestern Джефри Уинтърс в едноименното си изследване, озаглавено „Олигархия“ сочи, че конфликтите между олигархични кланове могат да произведат обществена полезност, защото разходите за издръжка на подкрепящите растат, защото обществото повишава информираността си и защото поне част от самите олигарси, ако не и всички, накрая може да излязат омаломощени от сблъсъка.
Война срещу олигарсите, а не принципно ограничаване на олигархията обаче е най-опасното нещо, защото може да доведе до катастрофални последици за самата държава.
Колко в момента си дават сметка, че ставащото пред сараите на Доган в „Бояна“ е взривоопасно. Когато Борисов беше арестуван и партийният актив се събра пред къщата му в Банкя – това беше партийна върхушка, която осъзнава че съществуването ѝ зависи от оцеляването на лидера плюс много статисти. Днес в „Бояна“ не протестират отчаяни функционери, а хора с власт, на лидерски позиции по места, зад които стоят стотици партийни привърженици.
Ако Доган беше наистина притеснен за документите и бельото, които е оставил в „Бояна“, защо не заведе иск в съда за неправомерно извеждане от дома му и мерки за обезпечаване на движимото му имущество. Кого точно хората пред сараите баламосват като казват, че са се събрали спонтанно от притеснение и са зарязали работата си, имотите, семействата, за да пазят вещите на Доган. Ами ако хората в къщата не изнесат и една страница, но снимат и документират всичко? Ако изгорят всичко? Какво точно постигат хората пред сараите, освен да направят демонстрация? И на какво? Че Доган може да поведе орда.
Защо не чухме самият той да е предприел единствено допустимите – правни мерки в тази ситуация, пък, когато евентуално му е отказана справедлива защита, тогава да праща хора и да разиграват етническата карта.
Изобщо, ако човек не е материално, политически, или по друг начин обвързан с клановете, които се борят, най-грешното, което би направил е да си избере любимец по симпатии. Да не би след Доган и Делян да ни чака друга, също толкова лакома плеяда от олигарси, настървена за обществен ресурс. Нима „Продължаваме промяната“ не опитаха два пъти по два различни начина да налеят милиарди в нови, свои обръчи от фирми през Плана за възстановяване и устойчивост.
Само когато се абстрахираме от личните виждания и пристрастия, победата на кой клан е по-полезна за България или поне по-малко вредна, ще можем да се отнесем трезво към явлението и да решим проблема, а не симптомите му. Така и не стана ясно, какво се случи за да започне разривът. Това също е важно да се проумее. Докато си играем на римска дипломация – да настройваме едни варвари по границите ни срещу други – забравяме главното – да се пазим от опасността, който и да я въплъщава.
