- Автор: Гласове
- 25 Май 2023
- 11598
- 73
Автор Тончо Краевски, Фейсбук Следвайте "Гласове" в Телеграм
Вчера отидох на Витоша, за да прекарам празника на писмеността и културата там, което ми се струва по-подходящо, отколкото да стоя тук долу и да понасям онлайн манифестацията по случай Международната Букър награда на Господинов. Чудно как награждаването на английския превод на един български роман узурпира празника на славянската словесност (ако обичате да ми спестите политкорекциите на терминологията, българска ли била, славянска ли, това е обидно да го обсъждаме даже, издава тежки провинциални комплекси).
Делото на светците Кирил и Методий е било поначало предназначено за превод на гръцките и латинските образци на български език, за да се засади словото на пророците и светите отци в градината на народното ни съзнание, като се запази обаче суверенитета на това съзнание. Без славянската писменост, ние щяхме да се обречем на един от два избора: или напредък на цената на асимилация, или самосъхранение на цената на изостаналост. Как да се наядеш с плодовете на една превъзхождаща култура без да загубиш самостоятелност - ето това е според мен задачата, която решават Кирил и Методий.
Смисълът на родния ни писмен език е именно в този "трети път", който все не можем да уцелим през последните векове. Смисълът никога не е бил да се прочуе нашата патетична провинциалност по света, а да се донесе най-доброто от света у нас.
Прочее, аз затова смятам, че с много малко изключения - като Стоян Михайловски, Гео Милев, Иван Хаджийски, Георги Марковски (не Марков) и Константин Павлов - до ден днешен най-добрите литературни стилисти на българския език векове по-късно все още са преводачите. Това не е лошо. Усъвършенстването на имитацията е предусловие на всяко артистично постижение. И сериозното отношение към имитацията е нужно, за да се улучи нещо оригинално в изкуството. Това научаваме от творческата биография например на Салвадор Дали, на това ни учи и японската култура с нейното гениално подражание на Европа. Трябва да кажем, че засега най-заслужилите и най-неоценени български литератори са преводачите, които са ни дарили най-напред с Библията, а после и с Омир, Данте, Русо, Пушкин, Ницше, Джойс и много други. Те не са автори на нови идеи (а нима някой сериозно смята, че идеите имат автори?), но са създатели на нов език, защото са направили с българския куп неща, които не са били правени преди тях. Най-добрите ни преводачи са всъщност по-добри стилисти от най-добрите български писатели. Един благодарен поет на бъдещето ще трябва да напише георгика за тези литературни земеделци и техния неразбран труд да обработват почвата, от която този поет предстои да поникне.
Във всеки случай на този ден трябваше ние да наградим някой български преводач, Иглика Василева примерно, с доживотна Кирилометодиевска премия, за да работи по каквото си иска, и щеше да бъде по-смислено от това да се радваме, че Господинов се вклинил високо в международната писателска конюнктура. Аз изобщо не съм петимен да се прочуваме където и да е. Когато се срещна с един германец и той знае за Георги Господинов, това няма да ме направи горд. Може да ме изпълни със самоувереност това, че аз съм чел Ернст Юнгер (наскоро преведен у нас от Иван Ланджев), а пък той не е. Че в моята страна, поради нейната историческа изостаналост, може да се превеждат, четат и обсъждат без предразсъдъци европейски класики, станали вече неудобни на запад.
Това е впрочем и "потопът на миналото", за който Господинов говори. Да, ние живеем в миналото, то е за нас по-истинско и по-плътно от сегашното и ако това е дефект на съзнанието ни, то този дефект е твърде щастлива случайност, благородна недъгавост, която произволът на еволюцията превръща в спасително качество. Миналото, което бива зловещо ампутирано в Европа, продължава да живее само в примитивна и бедна България, Румъния, Македония и т.н. Благодарим за това на Кирил и Методий и на преводачите.
