Първо дойде потресението: Как така? Последва временно успокоение: май ще се размине. След това се заредуваха ирония и сарказъм, които отстъпиха място на някакъв хомерически възторг: не е за вярване, да не би летящият цирк на „Монти Пайтън“ да заседава в Уестминстър? И тук кръгът от емоции се затвори. Вече не е смешно, а страшно… Докъде докараха страната, която само преди век управляваше половината свят.
Процесът по излизането на Великобритания от Европейския Съюз показа какво е истинска политическа криза. Политическата система се оказа неспособна да приеме каквото и да било решение и изпадна в пълен „клинч“, при който всички се въртят в кръг, без да помръднат от място. Поразително е, че всички демократични процедури и механизми се спазват толкова стриктно, че могат да залегнат в учебниците по идеален парламентаризъм. Само дето не дават никакъв резултат, ако изключим задълбочаващото се разделение в обществото.
Случващото се е резултат от премиерски грешки. Безумното хрумване на Дейвид Камърън да свика референдум за Европа, за да потуши вътрешнопартийните вражди, му донесе катастрофална загуба. Зле разчетеното желание на Тереза Мей да проведе извънредни избори, за да укрепи мнозинството в парламента, също не успя. Маневрирането на правителството й при преговорите с ЕС, с надеждата да прокара през парламента съгласувания вариант на споразумението, не сполучи. Челната атака на Борис Джонсън с цел да разбие умерените и да превърне Консервативната партия в таран се провали. Сега на ход е идеята за незабавни избори, в резултата на които е възможно стабилният някога политически пейзаж да се разпадне на парчета.
Разбира се, личностният фактор също е от значение, но за слабото лидерство във водещите страни се говори отдавна. Но проблемът е много по-мащабен. Идеята за „отделеността“ от континента е вкоренена в британското съзнание. Но докато ЕС запазваше ореола си на успешен проект, островните евроскептици мърмореха от последните редове. Сега този ореол е в миналото и започнаха манипулациите.
Самият факт, че Камерън рискува членството в ЕС в името на тясно политически цели, е явен признак за намаляване на значимостта на тази тема. Окопитилият се след първоначалния шок ЕС също реши да използва сюжета като инструмент за наказание на смутителите - та да си правят сметка останалите. Но никой не успя да постигне своето. За Лондон е ясно, но и за ЕС ефектът е нееднозначен. Назиданието, свързано с конвулсиите около Брекзит, отново отстъпи място на страха пред общата несигурност, част от която е мъчителното напускане на Великобритания.
Налице е важен симптом, че демокрацията си пробива път от низините. Или това, което наричат популизъм, тоест въвличане в политиката на онези, които досега мълчаха.
На левия фланг това се случи още преди няколко години, когато бе разширен кръгът на участниците в избора на лидер и поста зае Джеръми Корбин. Вдясно импулсът дойде от референдума - евроскептиците разбудиха националистически настроените маси. Новите избори се очертават като битка между бивши маргинали, станали фронтмени. В Обединеното кралство се пука по шевовете системата на елитарно управление, което се смяташе за меритократично, а се превърна в номенклатурно, при което демократичните процедури формално легитимират съхраняването на властта в нужните рамки и ръце. Шокът от „Брекзит“ може да се окаже сътресение, след което да последва оздравяване. Макар че сега е много трудно да се повярва в това.
Едно е сигурно - нацията се прощава с империята, над която слънцето никога не залязваше. Великобритания след ЕС ще бъде една неголяма страна с недотам понятни международни функции.
И фактически, и ментално.
Превод: Никола Стефанов
Източник: globalaffairs.ru