- 10 Sep 2020
- 153
- 3
Александър Шмеман за Солженицин II част1. Да пиша за книга, за мен това е като да свидетелствам за нещо почувствано. Нека специалистите спорят за това, какво е искал да каже Солженицин в своя Август 1914, а историците да потвърждават или да опровергават неговото тълкуване, неговата оценка на военната катастрофа, с която за Русия е започнала Първата световна война. Колкото до мен, знам само, че ето, минаха само няколко дни, откакто затворих тази удивителна, пронизана от светлина, печал, радост, гняв и любов, книга, а в душата е все същото това усещане – усещането за празник; знам, че ми е трудно да се завърна към всекидневието, към „текущите дела”.
<p>Буквално като че ли Солженицин ме издигна на някакъв слънчев връх, където имаше такъв чист въздух, откъдето се виждаше толкова много от главното и от важното, че сега ми се струва невъзможно отново да започна да дишам отровения въздух на нашите низини. А в душата продължава да звучи тайнственото утешение и с обещание звучащата музика: „… беше като храмов празник, но странен – без камбанен звън, без жизнерадостните женски забрадки: стекли се на планината навъсени мъже от околните села, около които бавно обикаляше някакъв – помешчик ли беше, поп-ездач ли беше, и им обещаваше да им даде не само тази земя, не само райски живот, заради страданието в този…” И ако тази книга се преживява така тук, на свобода, където нищо не те заплашва, освен само някоя злостна вестникарска статийка и сапунените мехури, пръскани от нея върху застоялото емигрантско блато, то мислиш си: как ли е трябвало да прозвучи тя там, в тъпата и страшна сивота на съветската казионщина?</p>
<p><strong>2</strong><br />Защо обаче празник? Та нали Солженицин отново пише за страдания и смърт, за зло и слабости, нали през цялото време, докато четеш, сърцето ти се свива от жалост към тази обреченост, от ужас пред тази безсмислица, нали – както вече беше казано за тази книга – цялата тя действително е „плач по Русия”. А в същото време още веднъж, без пак да я отварям, проверявам себе си, своето впечатление и настроение, и отново го чувствам: празник. Празник обаче не в простия житейски смисъл на тази дума, а такъв, какъвто ни е даден, при това много рядко, „не по закона, а по благодатта”: да го усетиш в църквата – като пробив в някаква дълбочина, като докосване до скритата същност на нещата, като приобщаване към онова, което е зад видимото, външното и преходното.<br />И преди всичко, разбира се, чувствам самия Солженицин като нов празник на руската литература, като ново тържество на Русия. Че в такова време в Русия има такъв писател – дори само това вече ме изпълва с ликуване, дори и само това може да бъде празнувано. Ето, през целия си живот съм чел все западна литература, а френската, например, още от училищната скамейка съм свикнал да усещам като своя. И отлично знам, че присъщото ѝ ниво на вкуса, на умереността, на думите, присъщата ѝ вътрешна „йерархичност на културата” остават ненадминати. Велики писатели, средни, малки. Вечни и временни. Колко добре обаче пишат всичките те, как всеки от тях знае мястото си и изпълнява функцията си, как всичко там е доброкачествено, умело, завършено. И, разбира се, именно това е културата и именно това трябва да бъде и обичано, и ценено, и наистина „култивирано”. Защото, в сравнение с тази организация и йерархичност на културата, колко много са у нас празнините, хаоса и първобитният безпорядък. Имаме няколко безспорно велики, имаме няколко средни, а оттам нататък все някакви шелер-михайловци и боборикиновци, но обезателно с претенции за дълбочина, пророчество и учителство. Защо обаче, четейки западните, дори и „великите”, все пак почти винаги можеш да прекъснеш четенето – за вечеря, за разходка или отдих, винаги помнейки, че това е именно „култура” – насъщната, питателната, обогатяващата и услаждащата се част от живота, но все пак не и самият живот? А ето че, четейки Достоевски, Толстой, а сега и Солженицин, възприемаш и вечерята, и разходките и отдиха си като тягостно и ненужно насилие, тъй като действително „не трябва да се откъсваш”, тъй като всичко, за което там е написано, се извършва действително с теб самия, вътре в теб, тъй като всичко това е твой живот, отнася се и е написано за теб, и, разбрал това, приобщил се към него, вече не можеш нито да живееш, нито да чувстваш както преди. И в какво ли е тайната сила на тези руски писатели, пленяващи те изцяло и без остатък, и като че ли снемащи самата граница между „културата” и „живота”, смилащи душата ти така, че след това цялото умно и учено западно „литературознание”, че и нашата собствена, по петльовски кукуригаща след него, хилава критика, ти се струват празни и ненужни?</p>
<p>А именно такъв е Солженицин. До <em>Август </em>1914 изглеждаше, а за някои може и още да изглежда, че успехът му и резонансът от този успех идват от острата актуалност на неговите теми, от трагичната единственост на неговото място и на неговата роля в „съвременността”. Сега обаче за тема той е избрал отдавна забравен от всички епизод, обилно залят от вълната от последващите трагедии и катастрофи. И е написал труден роман, без ни най-малка снизходителност към „попрочитващия оттук-оттам” читател, произведение, което е почти техническо. Ето че обаче и далечният слънчев август, и столетните борове, и пясъкът и езерата на източна Прусия, и движението на корпусите и споровете на генералите – всичко това за нас се е превърнало не само в наша съдба и наша трагедия, но и в надвремево, вечно свидетелство за човека, света и живота. А това е и работата на великия писател.</p>
<p>Тук няма да се връщам към онова, което бях казал по-рано, макар и мимоходом, за несъмнените за мен „литературни достойнства” на Солженицин. За удивителната гъвкавост и правдивост на неговия език. За дара на въплъщаването и претворяването. За вътрешната му свобода от съвременните литературни фетиши, от характерното за нашето време писателско „обръщане към себе си”. Мисля, че с <em>Август </em>1914 всичко това е станало още по-очевидно, както и че писателският „обхват” на Солженицин, неговата творческа щедрост и изобилие са станали още по-силни и по-дълбоки. Ще отбележа само, че вмъкнатите в тъканта на романа кинематографични „екрани”, които на други не се харесаха, аз не смятам за ненужни или изкуствени. Струва ми се, че Солженицин е преди всичко <em>зрителен </em>писател. Всичко написано от него е като словесен „коментар”, почти реакция на онова, което от самото начало той <em>вижда</em>. И когато това виждане се сгъстява до краен предел, когато може и трябва само да <em>виждаш</em>, тогава стават законни и творчески оправдани, тогава се възприемат и тези „екрани”. Защото, когато затвориш тази книга, от нея остава преди всичко именно виждането – цялостно и неразложимо, претворило всички детайли и всички действия, и самото време в неповторим, навеки осветен от августовското слънце, жив образ.</p>
<p><strong>3</strong><br />Споменах Толстой и Достоевски. Но не за ненужно и безсмислено сравнение, не като данък към баналния обичай всичко, което в нашата литература е от малко-малко значително да се възвежда до тези двама великани, а затова, защото с писателската си, с човешката си и – в този случай е уместно да се каже – с руската си съвест Солженицин е обърнат към тях така, както към никого другиго в Русия.</p>
<p>Не е случайно, разбира се, че името на Толстой преминава през целия роман, че романът едва ли не започва с появата на пророка от Ясна Поляна. Колкото до името на Достоевски, то, наистина, не е споменато нито веднъж, макар че в романа не по-малко явно е присъствието и действието и на тези умонастроения, на тази „тоналност”, които – правилно или неправилно – са се оказали свързани в руското съзнание с пророка от Пушкинската реч и <em>Дневника на писателя</em>. При което и това, което е от Толстой, и това, което е от Достоевски, е което при тях е <em>общо</em>, въпреки всички различия между двамата. Това е някакъв <em>мит за Русия</em>, който, разбира се, от всеки от тях е украсен различно, но в основата си е един и същ по своята „тоналност” и най-вече по начина, по който е бил чут от и възприет в руското съзнание. И именно против този мит въстава в своя роман Солженицин, него разкрива като лъжовен и погубващ, като онова място, където – при всичката си велика и непреходна истина в другото главно – са сбъркали и двамата наши великани. И затова, дори и тази грешка да не е започнала от тях, а малко по малко да е растяла в руското съзнание, точно към тях и точно затова, защото те са така автентично велики, така неразделно слети с Русия, защото до такава степен самите те са <em>същността </em>на Русия – точно към тях не може да не бъде обърната руската съвест след като в Русия вече петдесет години владичестват всевъзможни „бесове”.<br />Защото в <em>Август </em>1914 става дума за Русия, за началото на нейната гибел, за онзи „възел”, в който вече се заплитат нишките на ужасното ѝ бъдеще, в който вече започват нарастването на разпада и на края. А какви сили действат в този роман? Не е случайно – повтарям, – че той започва със студента-толстоевец, доброволец, който отива на война. По същия начин за там тръгват и „чистият хегелианец” Костя, и мечтаещият да се слее с народа Ярослав Харитонов, и дори бъбривите курсистки, натъпкани с всевъзможна „интелигентщина”, чуруликат за „очистващия подвиг” на войната. Не, Русия още не е разслабена, не е разложена – нито от толстоевското „несъпротивление”, нито от своите революционни „бесове”, нито „още е сменен съставът на нацията”, все още са останали много от „тези доверчиви бради, тези дружелюбни очи, тези спокойни несебелюбиви изражения”. Русия е жива и силна. Толстой си е Толстой, революцията – революция, а ето че „за Русия ни е мъчно” и трябва да отидат, и те отиват. Кого обаче и какво срещат те – всички тези, отиващи на война – в този съдбоносен момент на напрягане на всички сили. Срещат точно този същия „мит”, за който току-що говорихме и при оценката на който не можем да подминем, уви, две свещени за нас имена. От една страна, срещат също „толстоевци”, само че генерали от кавалерията и пехотата, пропити от толстоево-кутузовската вяра в „духа” – тайнствен и неизясним – на руското войнство, дух, който заменя и стратегията, и грижата за амунициите, и просто грижата за войника, вярващ в идеала на капитан Тушин и Платон Каратаев. Срещат толстоевското презрение към Вейротер и въобще към немците, а заедно с това и към инициативата и към действието като към нещо не-руско, различно от това, с което уж исконно и тайно живее Русия и което я прави недвусмислено непобедима. От друга страна пък – подобно на мистично предзнаменование! – се оказва, че храмът на Николай Кочанов, юродив заради Христа, е мястото, където ги посреща Царският двор – също толкова твърдо вярващ, че Бог не може да бъде с никого другиго, освен само с нас, руснаците, че Божията Майка не може да не ни подпомогне за превземането на Лвов, а на фона на целия този религиозно-патриотичен елей „най-милите” и „добри” царедворци и генерали – дали от желание да угаждат на „върховете” или по убеждение – разпитват войниците не за това, яли ли са и отпочивали ли са си, а за храмовите празници в селата им… В резултат пък идва страшното и безсмислено поражение, неговата трагично очевидна закономерност и предварителна обусловеност, значението му като началото на неминуем и наближаващ край. Ето защо всъщност основната тема на <em>Август </em>1914 е докрай проста и горчива.<br />В това обаче е и смисълът на тази книга, почти изцяло посветена на едното само военно поражение, – в което сякаш нито един историк все още не е видял нищо друго, освен именно „военното поражение”, – че тя го разкрива като духовно поражение, че го извежда до неговите духовни корени и прозира в него духовните му последствия. Тези пък корени не са там, или във всеки случай не са само там, където сме свикнали да ги виждаме ние с нашия – и върху Толстой, и върху Достоевски – отгледан „мит” за Русия. Не, Солженицин, разбира се, не е против Толстой – че кой е против доброто, любовта и справедливостта? И, разбира се, следвайки Достоевски, той отхвърля „бесовете” на революцията, евтиното отричане на корените, преданията, традициите – всичко онова, което съставлява душата и плътта на отечеството. Но ето че дори своя мъничък взвод не може да „разположи” подпоручик-революционерът Саша Ленартович. Той може само безсилно и пасивно да следва – дори в атака! – своите войници, а след това групичката герои, изнасящи от немското обкръжение тялото на своя убит полковник. Часът му, дори и да дойде, ще дойде по-късно. Чрез този съдбоносен август този час го подготвят, този взвод го разполагат, това поражение – толкова по-страшно, тъй като „военно” не е оправдано – го предизвикват не Саша Ленартович и въплътените в него „тъмни сили”, нито Думата (която, както се оказва, изисква финансиране за подсилването на руската артилерия, но безплодно), нито „интелигентщината” и нито дори лошите генерали. В дълбочина го подготвя онази лъжлива „митология”, която е завладяла волята и разума на Русия и ги парализира, и която е толкова по-опасна, тъй като се гизди във фелоните на светлината, тъй като е зачената в псевдомесианска псевдомистика, в тази, казано на езика на християнската аскетика, духовна „прелест”, от която всяка истинска духовност винаги се бои повече от всичко.</p>
<p>Да, това е много страшно. Би било неизмеримо по-леко и по-просто, ако вината за цялата тази трагедия можехме винаги да прехвърляме върху някого другиго, върху нещо „чуждо”. И действително, няма нищо по-страшно от това, да видиш мерзостта на запустението, стояща на „място свято”. И поради това не би било удивително, ако към гонението срещу Солженицин – разбираемо, самоочевидно – от страна на съветчиците сега се прибави и гонение от страна на онези, които все още пребивават в „прелестта” и пред истината предпочитат „митовете” – и там, и тук, зад граница. Ето, вече е пусната в обращение зловещата идейка, че Солженицин е някакво колективно творение на КГБ. Ще чакаме за продължение. Защото ние толкова често не обичаме истината, а обичаме самоуспокоението и себеопиянението си с всевъзможни митове. И сега вече външната окраска на тези митове е станала почти безразлична, тъй като тоналността в тях е една и съща, едно и също е и вътрешното им пленяване от лъжата, и скритата в тях ненавист към истината.</p>
<p>Ето пък че Солженицин<em> обича истината</em>. Обича я като най-драгоценното и най-незаменимото, което съществува на земята. И именно тя, тази почти чудесна по своята трезвост, любов към истината, го е завела при темата за „<em>Август </em>1914”, към събитията, отговорността за които не може да бъде прехвърлена на обичайните, добре прицелили се „тъмни сили”. И на него очевидно му е съдено да заеме трагично по самотността си място в съвременната руска литература – мястото на <em>екзорциста </em>на руското съзнание, на освободителя от всички идоли, пленявали и пленили го, от свойственото на нас, уви, идолопоклонство: независимо дали „там” то ще има вида на страшната преса на един кошмарен режим, а „тук” – на зловещото в своята мистика самодоволство и слепота на блюстителите на „чистите фелони”.</p>
<p>С всяко свое ново произведение Солженицин все по-дълбоко и в широта, все по-безпощадно обгръща тази неразделна истина, а в <em>Август </em>1914 пристъпва към нейния най-първи и най-дълбок „възел”. Ето защо тази иначе „техническа” книга за генерали, обкръжения и пробиви е отново и по-новому една дълбоко християнска книга. Защото в християнската вяра няма по-важен и по-нужен призив от този, да бъдат различавани духовете – дали са от Бога – и няма по-погубваща опасност от подмяната, имитацията и лъжата.</p>
<p><strong>4</strong><br />Ето че отново стигнах до онова, което за мен е главното при Солженицин – до самата същност на този празник, който така неочаквано, така ослепително ни е даден и се разкрива в неговите произведения. Тази същност, този таен двигател на творчеството на Солженицин ще нарека зряща любов. Убеден съм, че от нея – в самата си дълбочина – е определен и<em> душевният строй </em>на самия Солженицин, а оттам и духовният строй на неговото творчество – тази едновременно детска и безкрайно мъдра негова правдивост, която повече от всичко друго в този свят обрича на неразбиране и преследване.</p>
<p>Зряща любов. Не просто любов, която може да бъде и така често бива и сляпа, и страстна, и непросветена, която именно създава идоли и която във всички тези случаи вече не е християнска любов, не е любовта, заповядана ни в единствената нова заповед на Христос. Не е обаче и просто зрение, което отлично може да се съвместява както с неправдата, така и с ненавистта, и с подозрителността, и за което може да се каже: „с очите си ще гледате и няма да виждате”. Не, това е именно зряща любов – тайнствено съчетаване на любов и зрение, в което любовта, очистена от зрението от всяка илюзия, пристрастие и слепота, се превръща в истинска любов, а зрението, задълбочено на свой ред и умито от любовта, се превръща в цялостно зрение, способно да побере цялата истина, а не само разпокъсани нейни откъслеци, които идолопоклонниците от всички „лагери” представят за цялото. Тъкмо тази зряща любов е тази, която лежи в основата на творчеството на Солженицин, която разкрива пред нас това творчество като някакво чудо на съвестта, истината и свободата.</p>
<p>Преди всичко, Солженицин е поразително свободен. Неговата свобода обаче е от зрящата любов и затова той е свободен с висока, с нравствена свобода, от която са се „отучили” толкова много руски хора от всякакви идеологии, от всички „лагери”. Вече говорих за гоненията против Солженицин. С не по-малък страх обаче очаквам и онова негово „признаване”, в което той ще бъде възторжено „признат” като изразител точно на нашата идеология, в което ще ни докажат, като две и две четири, че той затова е и толкова добър и велик, защото казва същото онова, което и ние винаги сме казвали. Ще докажат, че той е монархист или пък антимонархист, консерватор или пък прогресист, „истинно православен” или пък „модернист”, тоест, с други думи, ще препарират и ще ни поднесат наново „идеологията” и „учението” на Солженицин, натъпкани с дъвкани и предъвквани, и до втръсване натъртвани „идеи”, и с тях – като с мрачни облаци – ще закрият празничното утринно слънце, обещаващо най-сетне – след тежката и задушна нощ – свобода, свежест, радост.<br />Докато, точно защото е свободен от всякаква „идеология” Солженицин, може да ни освободи и нас. Докато той пише не поредния трактат за лекарството, а сам се явява самото лекарство, за което така копнее нашият организъм. Докато празничната сила на творчеството му е именно в това, че той взима думите „Русия”, „вяра”, „народ”, – които отдавна са престанали да бъдат думи, за да се превърнат в „лозунги” и в „проблеми”, напълнени с идеологическа стесненост и ненавист, пропити от злоба, почнали само да разделят и измъчват – тях той взима и, умил ги със зрящата си любов, ни ги възвръща – като че ли нищо не обяснявайки – нови, правдиви и жизнеспособни.</p>
<p><strong>5</strong><br />„За Русия… ни е мъчно” – казва толстоевецът Саня. И ето че е необходимо да се отиде и да се воюва за нея, необходимо е немците да „не прекършат гръбнака ѝ”. Защо обаче е необходимо? Затова ли, че тя притежава някакъв си особен „характер”, особена „същност”, в които – както са ни учили – „може само да се вярва”? Затова ли, че Бог и Божията Майка са обезателно и самоочевидно <em>зад </em>нея, а не <em>зад </em>немците? Затова ли, че тя е всичко онова, което си въобразило за нея горделивото руско мечтание и което, вече изчерпано, изпъстря, под формата на евтина мистика и разменна монета, изрезките от вестниците, редом с коняка Шустов и „идеалния бюст”, достъпен „за всяка дама”? Не, съвсем не – някак спокойно, правдиво и смирено отговаря Солженицин. И не е затова, просто защото Русия е и защото тя, а не друга страна, е наше отечество, подарено ни – подобно на слънцето и въздуха, защото тя е наш дом и наше тяло, а няма човек без дом и тяло. Разбира се, за Русия щеше да е по-добре да има мир и съюз с Германия, вместо тази ненужна война, щеше да е по-добре тя да се поучи от самите тези немци – на ред, на организация, на производство. Ето че обаче се е стигнало до войната и следователно е нужно да се воюва. Това „нужно” и това „за Русия ни е мъчно” са по-убедителни, по-самоочевидни и по-правдиви от цялата месианска риторика, както са по-самоочевидни и от обратната риторика – от революционната. И точно защото е самоочевидно, Саня нищо и не отговаря: „нямаше какво да се отговори”. Буквално обаче на нас отново ни е подарена Русия – жива, сложна, силна, слаба, греховна, праведна, умна, глупава… Тази Русия, която <em>е</em>. В която не е необходимо „да се вярва”, – тъй като да се вярва може само в Бога! – но за която е необходимо да се живее и за която, ако се наложи, е необходимо и да се умре.</p>
<p>Като ще се воюва пък, то това трябва да бъде направено колкото може по-добре. Колко освежаващ е в нашия век на лицемерен „пацифизъм” и „отричане на войната” и на също толкова лицемерно-елейното нейно „оправдание” с помощта на всевъзможни идеологии, простият и честен интерес към нея на Солженицин. Той не отрича войната, но и не я оправдава, тъй като и едното, и другото е безсмислено. Войната <em>съществува</em>. И неговият интерес към нея не е интересът на специалиста, нито пък е дилетантството на „любителя”, а дълбоко внимание към човека, познаващ войната като тежко и страшно дело, което изисква от него напрежение на всичките му сили – на ума и волята, но и на съвестта и, в последна сметка, на всичко човешко. Защото тук е проверката на всичко в човека. Тук в него взема връх или най-доброто, или най-лошото, тук се крие мярата на неговото отношение към живота, на способността му за жертва и безкористие. И оттук именно идва детайлността, почти техническият характер на описанието на войната при Солженицин, както и отричането на всяка „романтика” – била тя положителна или отрицателна. Защото войната не се води и не се разрешава нито от чудесата, нито от предзнаменованията, а от неща като това, ще успеят ли да ликвидират празнината на левия фланг, ще се придвижат ли или няма да се придвижат Благовещенският корпус и кавалерията на Рененкампф, ще изпълни ли – умело, умно и по съвест – всеки от генералите, офицерите и войниците това, което изискват от него обстоятелствата. А от тази гледна точка <em>Август </em>1914 е също така и отговор на Толстой, отговор на <em>Война и мир</em>, и опровержение както на толстоевско-кутузовската „митология”, така и на всяка друга „митология”. Ако генералите и офицерите са лоши, а такива – лоши, нерешителни и неспособни – ги има много, то всичко се разпада и бяга. Когато пък генералът е добър, а офицерът знае своето място, тогава и всичко се държи, и действително се извършват чудеса от храброст, и <em>може </em>да се побеждава, и се побеждава.</p>
<p>Всичко това, като във фокус, е събрано в трагичния образ на генерал Самсонов – „стокилограмовият агнец”, обречен на гибел и отвън, и отвътре. Отвън – от тежестта на всички „митологии”, парализиращи армията отгоре до долу. Отвътре – от собствената си невъзможност да преодолее тези „митологии”, да се освободи от тях по друг начин, освен чрез прекъсването на всички „комуникации”, чрез отричането си от властта и, в крайна сметка, чрез смъртта. Гибелта на Самсонов – чистия, честния, знаещия, умния и храбър генерал, ясно съзнаващ онова, от което загива, но и съзнаващ, че „по друг начин не може” – това е върхът на зрящата любов на Солженицин, това е ключовият символ на <em>Август </em>1914. Защото, ако така леко и така безболезнено приемат тази си гибел „най-милите” и „най-добри” хора, заседаващи в Генщаба, ако всичко се премахва, изглажда и разрешава с елейни позовавания на „подчинението на Божията воля”, то над Русия действително започва да се заплита възелът на обречеността. Защото „чрез молитва не може да се замеси тесто”, казва Солженицин, за да хвърли накрая страшното: „не с нас е започнала неправдата, няма и да свърши с нас”. И това го казва писател-християнин, който не допуска думата „Бог” да се печата с малка буква, който изхожда от Бога и към Него възвежда съдбата и на цялото мироздание, и на всеки човек. И тук ние стигаме до последната истина на Солженицин, която, колкото и да ни е трудно, трябва да чуем – в противен случай няма никакъв смисъл да четем <em>Август </em>1914.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>6</strong><br />Защото, разбира се, при Солженицин над всичко и над всички е Бог. Четейки го обаче си спомняш и с нов трепет разбираш защо в древния Израил е било забранено и самото споменаване на името Божие. Не, Богът на Солженицин не е някой, чието име може да бъде скланяно във всички падежни форми в заповедите и донесенията и което, колкото и да е страшно, в духовен смисъл също е изписано с малка буква. Не е онзи бог, с позоваване на когото се снема човешката отговорност, потулва се истината и се оправдава безсмислицата. Не е богът, позволяващ ни винаги свещено да ненавиждаме някого, а себе си да обичаме и превъзнасяме. Не е онзи бог, който винаги може да бъде използван за нещо и с когото винаги всичко може да бъде обяснявано, с построяването на плавна, на пръв поглед смирена, а по същността си изпълнена с безкрайна гордост, „историософия”. Богът на Солженицин е Бог жив, Бог истинен, „неизречен, неведом, невидим, непостижим”. Бог безкрайно далечен, Всевишен и в същото време Бог жив и безкрайно близък до единствената, до безценната човешка душа. Той е Богът, Който е. И точно защото е, пред Него човекът стои жив и неповторим, свободен и отговорен. Не пешка в ръцете на някакви тайнствени и стихийни сили, „тъмни” или „светли”, не роб на безлични кумири и идоли, а ответник пред Бога за дадения му живот, за себе си, за своите братя и за дадените в ръцете му таланти. Само да би намерил <em>душевния си строй</em>, само да би бил верен – не на думи, а на дела, само да би пребивавал смирен, мъдър, правдив, свободен и съвестен. И тогава в него и чрез него, даже в ада на страданията, на безсмислицата и смъртта, цари съгласие и свети светлина, и човекът се спасява.</p>
<p>Какво е онова, за което умира полковник Кабанов? Защо загива Дорогобужският полк? В отговора, който Солженицин дава на всички тези въпроси, не присъства нито една дори „гръмка” фраза – дори за Русия и за „славата на руското оръжие”. Спокойно и почти делово той отбелязва само, че „винаги, във всяка армия ги има тия удивителни офицери, в които се концентрира цялата възможна висша непоколебимост на мъжкия дух”. И след това: „Ясно е: на наше място други напускат, отиват си, връщат се у дома, а ние, които не сме им длъжници, нито родственици, нито кръвни братя, оставаме, за да умрем, за да може те да живеят след нас”. Ето как – без никакви гръмки фрази – над безсмислицата и безнадеждността се възцарява онзи единствен смисъл, който е вечен и независим от нищо в този свят, онази единствена истина, която тържествува и над ирационалната история, и над човешкия мравуняк, и над самата смърт. Тази истина, за която – като за мяра на всичко и като за същност на всичко, и като за победа над всичко – в Евангелието е казано: „за своите приятели…”. И когато неколцината – от всички изоставени – войници носят тялото на своя началник и в слънчевото и мирно утро, на светлата полянка, под високото и празнично небе се извършва това удивително опело – „с проверения си напев, в един глас” – ние повече и не питаме нито заради какво, нито защо. Защото на нас ни е дадено да участваме в тайнствен празник, който винаги е „не от мира сего”, но единствено със светлината, правдата, красотата и радостта на който може да се живее в този свят.</p>
<p>По този начин, погледнато в дълбочина Солженицин „освобождава” и очиства и религията от полепналото по нея дребно човешко идолопоклонство, от подчиняването ѝ от самата себе си и от своето си, от всичко, което в нея е всъщност псевдорелигиозно и псевдохристиянско. И, може би, днес това е по-важно от всичко останало, тъй като нищо не е затъмнявало така силно Божия лик в света и не е пречило толкова много на хората да Го виждат, както всичките тези – „човешки, твърде човешки” – политически, социални, расови и националистични <em>редукции</em> на религията. Като очиства религията обаче, Солженицин отново и по реда я поставя в центъра на всичко. Не, неговата книга, разбира се, не е нито за религията, нито е за религиозните „проблеми” и „търсения”. Но ето че затваряме тази книга и от само себе си ни идва онова: „За Бога велики той пя…” ( Из стихотворението на М. Лермонтов „Ангел”). Защото от Бога са и тази негова съвест, и тази правдивост, и това мъжество, и тази свобода от всички идоли и от всяка лъжа. От Бога е и това виждане за света, за човека и живота. От Бога, накрая, е и тази зряща любов към наистина многострадална Русия. И защото са от Бога, затова са и свидетелство за Него.</p>
<p>Каква прекрасна, освобождаваща, очистваща книга! Какъв празник е това! Какво пълно и заслужено щастие трябва да изпитва написалият я Александър Солженицин.</p>
<p><em>* „Зрячая любовь” – В: Шмеман, А. Собрание статей: 1947-1983, М., 2009, с. 772-780 (бел. прев.).</em></p>
<p><em><a href="../../topic-11299.php">Първата част на текста на Шмеман за Солженицин може да прочетете тук.</a><br /></em></p>
<p><strong>Превод: Борис Маринов<br /></strong></p>
