Юрген Хабермас*: Правото на достойнство

<p>Първият член на Всеобщата декларация на правата на човека гласи: &ldquo;Всички хора се раждат свободни и равни в своето достойнство и права&rdquo;. Същите думи са записани и в Конституцията на Германия. Връзката между човешкото достойнство и правата на човека се обсъжда днес активно не само от интелектуалците, но и от политиците и широката общественост.&nbsp;&nbsp; <br />&nbsp;<br /><strong>Максимата на Кант&nbsp; <br />&nbsp;</strong><br />След терористичните атаки в САЩ на 11 септември 2001 г. в Германия бе приет закон за осигуряване на въздушната безопасност, който даде право на държавата да унищожава завзет от терористи самолет със заложници, за да се запази животът на хората на земята. Но през 2006 г. Конституционният съд на Германия призна този закон за неконституционен.<br /><br />Съдът постанови: не може поради безопасността на хората на земята да се жертва животът на хората, намиращи се на борда на самолета. И ако държавата реши да унищожи самолета, действията й принизяват човешко достоинство и нарушават известната максима на Кант: &ldquo;Никога не се отнасяйте към човека като към средство, но винаги като към цел&rdquo;.<br /><br />Тази философска концепция на човешкото достойнство, съществуваща още от антични времена, получи широко разпространение и законодателно закрепване в документите на международно ниво и националните конституции след Втората световна война. Масовите престъпления против човечеството, извършени от нацисткия режим,&nbsp; концентрираха вниманието на световната общност не само върху проблема на защитата на правата на личността, но и върху въпроса на защитата на човешкото достойнство.&nbsp; <br />&nbsp;<br /><strong>Границите на държавата&nbsp; </strong><br />&nbsp;<br />Между правата на човека и човешкото достойнство съществува неявна, но концептуална връзка, която се е появила заедно с развитието на първите правни системи. Интуицията ни подсказва, че появата на концепцията за правата на човека е свързана със съпротивата на хората срещу експлоатацията, унижението и деспотизма, идващи от държавата или могъщи социални групи. Заявявайки днес, че &ldquo;никой не може да бъде подлаган на изтезания или на жестоко, безчовечно, принизяващо човешкото му достоинство отношение или наказание&rdquo;, ние веднага чуваме ехото на стоновете на безбройните жертви.<br /><br />Концепцията на човешкото достойнство е ключ, логическа връзка между най-важните права на човека, свързани с личната му неприкосновеност, свободата на икономическата дейност (включително защитата на правото за собственост) и свободата на вероизповеданието. Именно тези права трябва да не допуснат намесата на държавата в частния живот на хората.<br /><br />Заедно с демократичните права, гарантиращи участието на гражданите в дейността на държавата, те образуват така наречения &ldquo;пакет на класическите граждански права&rdquo;. И все пак не всички хора могат да се ползват от тях в еднаква степен. Личността може да формира своята индивидуалност в конкретна културна среда и да не бъде дискриминирана за това при условие, че частните и икономическите права на човека са добре защитени и гарантирани от държавата.&nbsp; <br />&nbsp;<br /><strong>Източникът на самоуважение&nbsp; </strong><br />&nbsp;<br />Концепцията за човешкото достойнство е започнала активното си развитие още в древен Рим. Именно тогава са възникнали такива явления като индивидуалната и груповата чест. През Средновековието и ранното Възраждане тази концепция се е асоциирала с конкретни социални групи &ndash; рицари, свещеници или университетски професори, броят на които е нараствал вследствие на икономическото и политическото развитие на държавите.&nbsp;&nbsp; <br /><br />Затова моралното&nbsp; право, закрепено към една или&nbsp; друга социална група, е започнало да придобива юридическа форма. И тази трансформация е парадоксална, защото концепцията на човешкото достойнство изначално е защитавала интересите на високостатусните, властови групи. Но в резултат под нейната защита са попаднали всички останали групи. И тази нова, доста абстрактна концепция на човешкото достойнство се е освободила от корпоративни характеристики. Но най-важното, което се е извършило по това време и по-нататък в течение на вековете: като източник на самоуважение е започнал да служи фактът, че всички граждани са започнали да признават субективните права на всеки отделен конкретен човек.&nbsp; <br />&nbsp;<br /><strong>Милионите достойни&nbsp; <br />&nbsp;</strong><br />Но ако хората си признават взаимно правата, означава ли това, че и достойнството на различните хора има еднаква тежест? Да, защото хората в това общество започват да ценят не статуса на човека, възникнал в системата на вертикалните връзки, а достойнствата на отделната личност и нейният принос за човешката общност. Така представата за превъзходството на един човек над друг бива заменена от концепцията за абсолютната ценност на личността и нейната уникалност.&nbsp; <br /><br />Трябва да отбележим&nbsp; обаче, че борбата за достойнството&nbsp; на човека и спазването на правата&nbsp; му е налице не само в демократичните общества, борбата за правата на човека продължава из целия свят, включително и в западните страни, да не говорим за страни като Иран, Китай и Русия.&nbsp; <br /><br />Всеки път, когато някой човек е преследван за политическите&nbsp; му убеждения, попада в затвора или&nbsp; бива депортиран от страната, държавата&nbsp; принизява човешкото му достойнство. Страданията на хората, подложени на преследвания, нищета и дискриминация, не са естествената им участ. Задължението на държавата е да уважава достойнството на всеки човек. Всеобщата декларация за правата на човека, инкорпорирана в конституциите на много страни, налага на държавната институция юридическа отговорност за нарушаването на тези права. Примерите за това, как държавата е принизявала достойнството на човека &ndash; особено по време на войни и политически репресии &ndash; са останали завинаги в колективната памет на човечеството.</p> <p><em>*Юрген Хабермас е на 80 години.&nbsp; Представител е на&nbsp; критическата Франкфуртска философска школа.&nbsp; Като професор по философия и социология е преподавал в Хайделбергския (1962-1964) и Франкфуртския (1964 -1971, 1983-1994) университети.&nbsp; От 1971 до 1980 г. е директор на Института &rdquo;Макс Планк&rdquo; в Щарнберг.&nbsp; <br />Автор е на тридесет книги, сред които &laquo;Кризата на легитимацията&raquo; (1973), &laquo;Комуникацията и еволюцията на обществото&raquo; (1979) и &laquo;Теория на комуникативното действие&raquo; (1981).</em></p> <p><em><strong>Превод от руски: Андрей Романов</strong><br /></em></p>