Яра Бубнова пред "Гласове": Преместване на Паметника на Съветската армия граничи с невъзможното

Автор: Лора Асенова за "Гласове" Следвайте ни в Телеграм

"Аз приемам местенето на паметника на Съветската армия. Но това, което мен ме учудва и аз продължавам да твърдя е, че паметниците не бива да се рушат. Те трябва да бъдат опазвани. Обществото е решило, че той не трябва да стои там, където е, но той не трябва да се унищожи. Това е огромен паметник. Той е създаден от водещи български скулптори. Първо да се унищожи, защото идеологически е демодирал, е лош сигнал за вандализъм и за потенциално пренебрежение към авторите му." Това каза пред Лора Асенова Ярослава Бубнова, директор на Националната галерия.

Според нея в идеален вариант паметникът на Съветската армия трябва да се разглоби и да се сглоби на друго място. Тя обаче не вярва, че това е възможно: "Не вярвам, че това може да се случи. Никой не се е замислил как това ще се случи, откакто паметникът е обявен за неуместен. Може да му се намери пусто място достатъчно голямо. Опасявам се обаче, че ние като общество не виждаме важността на паметта, а само външността. Трябва да има проект, това не е шахматна фигура. Само релефите на основната част, които са правени от Васил Зидаров и от Любомир Далчев, те са с размер 2 на 6 метра лят бронз. Това са 18 линейни метра бронзова скулптура. За да може да се преместят, трябва да се иззидат стени. Това не може да се подпре, това тежи и е ценно. Ако си купите обеци от този период дори без скъпоценни камъни, те вече се наричат „винтидж“, те имат исторически характеристики. Ние обичаме винтидж във всичко, но не и в паметници. Централната фигура, за която всеки път повтарям, че тя е уникална по простата причина, че това е единственият паметник в цяла Европа, посветен на войната, направен от две жени скулпторки. Оставете идеологията, това е невероятно събитие.

С Ярослава Бубнова реших да се срещна, след като гледах едно нейно интервю при Дими Стоянович в „Култура.БГ“, където тя разказва, че това, което виждаме в галерията е само „върхът на айсберга“. Поисках да разбера какво се крие под повърхността… Тя е директор на Националната галерия, което обхваща „Квадрат 500“, Двореца, Музея за християнско изкуство в криптата на храм-паметника „Св. Александър Невски”, Музея на изкуството от периода на социализма, Софийския Арсенал – Музей за съвременно изкуство и къщи музеи. Това е огромно културно наследство, за опазването на което беше поставен въпрос с аварията във фондохранилището на „Квадрат 500“ тази година. Какво съдържа тази съкровищница на България, как се следи за нейното удачно съхранение и пред какви изпитания е поставена Националната галерия? Също, как се изпълняват държавните конкурси за международни участия на наши художници и какво може да е бъдещето на Паметника на Съветската армия се опитваме да разберем в следващия разговор.

- Колко творби има в хранилището на „Квадрат 500“?

- Над 40000 творби. В тази бройка влизат съвсем различни медии – живопис, скулптура, графика, авторски печатни издания, плакати, дърворезби, текстил, бижута, авторска керамика, иконна сбирка. По конкретни причини, свързани с опазването, фондохранилищата не могат да се посещават, както е в повечето музеи. Там по предварителна уговорка могат да влизат изследователи, в това число студенти, докторанти, учени. Планираме в бъдеще да има ограничен публичен достъп, за да можем да покажем на хората как се съхраняват произведенията и какво представлява невидимата част на айсберга, от която се състои един музей. Имала съм късмета да посетя такива музейни хранилища в „МоМА“ в Ню Йорк, в „Метрополитън“, в „Ермитаж“. Нашата първа крачка в тази посока  е отваряне достъп до реставрационните ателиета по програма „Магията на реставрацията“, за да се изясни на публиката какво правят реставраторите – не просто „почистване“ или „поправяне“, а че всяко действие е базирано върху сериозни научни знания и изследователска работа. 

- Какво изисква опазването на това културно наследство?

- Опазването изисква реално две неща, като второто е функция на първото – пари и специалисти. Парите дават гарантиран физически статус. С тези пари се правят сгради, фондохранилища, създават се специални климатични условия. Поддържането на тези условия зависи от квалифицирани служители. За тяхното наемане отново трябват пари. 

- Тази сграда е специално строена за музей. Разполага ли тя с подходящи условия?

- Тя разполага с много по-добри условия от други сгради. Например, когато се е построила, галерията, първоначално назована Национална галерия „Людмила Живкова“, след това „Св. св. Кирил и Методий“, а след това  „за чуждестранно изкуство“, е имала в началото на своето съществуване почти идеални музейни условия в експозицията, но реално не е имала фондохранилище. Другата част – Националната художествена галерия, настанена в Двореца, е съхранявала своите произведения в различни стаи и помещения на същата сграда, които естествено никога не са били строени или предвидени за подобна цел. Някога с произведенията се е живеело, на тях не се е гледало като на ценност, която трябва да опазиш за векове, а по-скоро като на декорация. По-сложно е състоянието при къщите музеи. И затова днес в Квадрат 500 съхраняваме колекции от практически цялата мрежа на Националната галерия според музейните изисквания. Затова и помещенията не ни достигат. Имаме и помещения, където поддържаме климатичен статус, но които не са на автоматичен контрол за температура и влажност на въздуха. Те се понижават или увеличават чрез усилията на служителите на галерията, в това число аналитични и физически. Това би било добре да се промени в някакъв момент. 

- А какво се случва с онези произведения, които бяха повредени от пожарогасителната система? 

- Това е много тъжна тема, защото от февруари месец досега вървят досъдебни следствени процедури и ние нищо не можем да предприемем. За наш късмет при произшествието няма пострадали служители или унищожени прлоизведения. Работите, които са наранени обаче, са в реставрационно ателие, но действия по тях не са предприемани заради разследването. Видеозаписите от камерите във фондохранилището са предадени в прокуратурата, но сме в една мъчителна ситуация, защото от една страна съдействаме на разследването, но от друга е проблем, че не можем да възстановим системите и да реставрираме произведенията. Пострадалите при споменатата авария произведения са 193.

- Преди време е имало наводнение в хранилището, в част без произведения, но това възможно ли е да се повтори?

- „Квадрат 500“ реално е недовършен архитектурен проект. Когато е пуснат в експлоатация, доста елементи и недостатъчно тествана техника са дали дефекти от всякакъв характер. Архитектурният статус на „Квадрат 500“ е сглобка от няколко сгради, реновирани на различно ниво, и това е голям проблем, защото често се намира нещо недовършено. Например, Южното крило на т. нар. „Квадрат“ е все още недовършено.

- За модернизацията на сградата има нужда от финансиране. Накратко как е формиран бюджетът на Националната галерия? 

- Нито един от филиалите няма отделен бюджет, той е общ. Той е делегиран и се формира в Министерството на финансите чрез препоръки от Министерството на културата. Определя се според площ, дейност и служители. В рамките на България ние сме голяма институция с много голям сграден фонд – Националната галерия стопанисва над 37 000 кв.м. сградна площ. Повечето от нашия сграден фонд е исторически, на различна възраст и в разнообразно състояние. Непрекъснато се намираме в битка за бюджет в срок, за да могат ремонтите да текат. Миналата година бюджетът без приходната част беше над 4 милиона лева, от които към 1 милион сме платили само за електричество. 

- Сигурно имате и много служители. 

- Не, имаме недостиг на служители за нашите размери. Поддръжката на сградния фонд е реално най-натоварваща. При всяка минимална възможност увеличаваме възнагражденията на служителите, все едно неприлични спрямо квалификацията на хората. Примерно, честно мога да кажа, че Националната галерия при огромно количество обяви и след вече 6 интервюта не може да назначи ел. техник, който не се води експертен служител, макар само в „Квадрат 500“ да имаме над 7000 осветителни точки. Защото в момента в София кандидатите искат 3000 лв. заплата, а това е основната заплата на директора...

- Колко посетители имате годишно? 

- За последния уикенд над 2600 посетители в сградите на Националната галерия. Миналата година, която вече може да се смята за някакъв показател – над 80 000 души посетители. Тази година са доста повече.

- Може би е трудно това число да се определи малко ли е или много. 

- Традиционно информаторите в залите са броили посетителите., може би някъде все още се прави така. В момента ние броим посетители на дигитален принцип. 2020 година Националната галерия не е работила над 7 месеца, към тях се допълват изискванията за дистанция месеци наред след това. През 2021 отново не работихме около 4 месеца, което е много сложно като мениджмънт. През 2022 година хората започнаха да свикват, че може да се ходи по музеи. Другите проблеми, свързани с посещаемостта, са традиционно присъщите на всяка институция – това е съдържанието, което предлагаме – към кого е обърнато и какви са комуникационните ни стратегии.

- Може ли съдържанието да повиши интереса на повече хора чрез реклама? 

- Да, но на нас ни трябва партньорство, медийно партньорство. Ние не можем да си позволим платена реклама, защото няма да се погледне с добро око. За съжаление в нашите обществени медии не се отделят време и пространство за реклама на културни институции и събития. Ние сме невероятно благодарни на БНТ и „Култура. БГ“, както и на БНР, чрез които информацията за нашите програми достига до всякаква публика. Социалните мрежи също, но ние постоянно търсим езика, с който да се комуникират събитията. Още не сме стигнали до „Glory Wall“, където хората непременно да се снимат... Много старателно и непрестанно каним политиците да посещават нашите галерии – някои от тях го правят, повечето обаче изобщо никога не са идвали, дори едва ли знаят къде се намираме. Това е важно, за да си дават сметка, какво е една държавна галерия, какво може да се види, колко са динамични процесите тук. Това са поколения политици, не само сегашните. Други, от различни политически партии, примерно Мирослав Боршош или премиерът Николай Денков, просто лично имат интерес. Има много какво да се желае и от общата образователна система. Собствените ни образователни програми са много популярни. Свързани са и с конкретните ни изложби – към всяка една от тях има винаги подготвени такива програми. Случват се дори списъци с чакащи за записвания деца, защото с тях се работи в по-малки групи. Години наред не е обръщано внимание на това, което се нарича „да си отгледаш публиката“. Това е една от актуалните ни задачи.

- Понеже споменахме филиалите на Националната галерия. Кой сред тях Ви е приоритет сега, какво би Ви се искало да промените?

- Направихме прекрасен ремонт-реставрация на къщата музей на Александър Божинов. Към тази къща чувствах особено задължение като директор, защото това е единствената сграда, завещана специално на самата галерия. Тя е много малка и китна и се надявам, че ще можем да я посветим на софийския бохем от времето на художника. Той е бил много харизматичен, един своеобразен „инфлуенсър“ за времето си. В апартамента-галерия на Вера Недкова – също значима фигура в историята на нашето изкуство, по наше решение се правят изложби само на жени художници. От 2020 година водя борба за реставрация на къщата музей на Иван Лазаров. Тя не е ремонтирана от 80-те години. Сградите са стари и имат огромно количество проблеми, за да бъдат стандартизирани с достъпа за хора в неравностойно положение, заради противопожарните изисквания, плюс че спазваме всички закони и правила на Националния институт за опазване на недвижими паметници. Правим реставрационните ремонти поетапно, защото са необходими немалки средства, съществуват законови ограничения, спазваме закона за обществени поръчки и сме под строг контрол на будната общественост, която непрекъснато следи какво се случва. А и заради политическата динамика в страната и проблемите с бюджета от доста време не може да спазим плановете. . Аз това го наричам „домино на несвършените работи“. За изложбите, които бяха планирани 2020 и 2021 година, ние реално „се издължихме „към средата на 2022. Отказвали сме се от много неща, за да можем да изпълним своите задължения към кураторите на тези изложби, към авторите и т.н. През 2023 вече можахме да планираме и да реализираме планираното, но пак по малко истеричен начин, защото получихме годишния си бюджет през август и затова сега към края на годината някак се задушаваме от това, че отново се бавим. Нямаме възможност онова, което сме спечелили тази година, да го прехвърлим в следващата, нашият бюджет не работи по този начин. 

- Като казвате как политическите промени влияят на вашата работа, сега има една друга – новият кмет на София, Васил Терзиев. Това ме навежда на мисълта, че може би скоро ще се задейства въпросът с Паметника на Съветската армия, който следва вероятно да бъде преместен в Музея на изкуството от периода на социализма, където обаче достатъчно място за него няма. 

- Приемам местенето на този паметник. Обсъжда се да бъде преместен в двора на Музея. Това, което ме учудва е че никой не казва как. Чува се – първо да го свалим, останалото после... Сякаш нямаме примери, какво значи „да свалим“ и „после“... Продължавам да твърдя, колкото и това да ми се пише като черна точка в различни среди – паметниците не бива да се рушат. Те трябва да бъдат опазвани. Обществото е решило, че не трябва да стои там, където е, но той не трябва да се унищожи. Опасявам се обаче, че като общество не виждаме важността на публичната памет, а само политическите й измерения. Каквото се е случило – случило, някои са доволни, други – не, миналото е непроменимо, а интерпретациите са хиляди. Това е огромен паметник. Създаден е от водещи български скулптори. Да се унищожи, защото идеологически е демодиран е лош сигнал за вандализъм и потенциално пренебрежение към авторите му. През живота на художниците минават много и различни политически обстоятелства. Тези хора притежават огромна сила и обикновено създават произведенията си въпреки тези обстоятелства. Но и никога в историята на изкуството художниците не са имали такава свобода, че да правят чак каквото си поискат, особено по отношение на паметници. За мен в идеален вариант той трябва да се разглоби и да се сглоби на друго място. С подхода, с преценка за мащаба на фигурите. Не вярвам, че това може да се случи. Никой не се е замислил как това ще се случи, откакто паметникът е обявен за неуместен. А би могло да му се намери пусто, достатъчно голямо място. За такава огромна скулптурна композиция, за всяко действие с нея трябва да има проект, това не е шахматна фигура. Посочих на областната управителка, че само релефите на основната част, които са правени от Васил Зидаров, Петър Дойчинов и Любомир Далчев, са с размер 2 на 6 метра лят бронз. Това са 18 линейни метра бронзова скулптура. За да може да се преместят, трябва да се иззидат стени – не може да се подпрат, това тежи и е ценно. Ако си купите обеци от този период дори без скъпоценни камъни, те вече се наричат „винтидж“, те имат исторически характеристики. Ние ценим винтидж във всичко, но не и в паметниците. Централната група, за която всеки път повтарям, че е уникална по простата причина, че  е единственият посветен на войната паметник в цяла Европа, направен от две жени скулпторки – Васка Емануилова и Мара Георгиева. Оставете идеологията, това е невероятно събитие. Бил е правен публичен конкурс за този паметник, в него са участвали много хора. Тоест в него има определена селекция. В двора на Музея на изкуството от периода на социализма подходящо място за него реално няма. Трябва да се направи геодезично проучване на терена там. Да се види може ли да се изкопаят основи, за да се сложи 12-метрова бронзова скулптурна композиция. А и да бъде безопасно... Групата стои на голяма височина от толкова време и статусът й също не е контролиран. Сигурно трябва да се и реставрира. И тогава да попадне в контекста на историческия поглед. За нас иначе това е добре дошло, защото, като ще понижиш тази 12-метрова фигура от 37 метра височина до нивото на земята, ще има голям интерес към това невидяно чудо. Ще се виждат нейните детайли, ще бъде атракция. Тук не стои въпросът за политическата воля, това е административно стопанско решение. Защото волята е ясна – той трябва да бъде преместен, но какъв да е мениджмънтът на демонтажа и монтажа никой не казва.

- Споменахте конкурса за паметника и се сетих за един друг конкурс. Преди няколко години имаше голям скандал с отличения кандидат от България за Венецианското биенале. Има ли научени уроци от този случай? Догодина следва да изпратим нов наш представител там, а съвременното изкуство е в труден диалог с публиката. Неговата ексцентричност и скандалност не могат винаги да бъдат добре обяснени, но струваше ли си онзи проект парите, които получи?

- Аз ще Ви кажа като професионалист и човек, който все пак има известни основания да претендира, че познава световната сцена – има един критерий, който заради наши вътрешни битки ние никога не отбелязваме. Например, единият от участниците през 2019 година – Лазар Лютаков, в момента има самостоятелна изложба в „Сецесиона“ във Виена. Това е показателно какъв художник е единият от двамата, които България представи тогава. Художникът, когото България представи миналата година – Михаил Михайлов, в момента има самостоятелна изложба в „Белведере“, където има работи и на Климт, и на Егон Шиле, тя още тече там. Това е критерият, който не зависи от нас, без значение този художник при кого е учил или с кого е дружил, къде живее, кои са  родителите му. Това е критерият на професионалната художествена сцена, която оцени тези участници на толкова високо ниво. В „Белведере“ имаме сега особен успех, защото имаме двама българи със самостоятелни изложби там – единият е Михайлов, а другият е Недко Солаков (нееднократно участвал във Венецианското биенале). Не знам друг български автор, който да е имал самостоятелна изложба в „Белведере“. Ето това е доказателството на достойнствата на тяхното изкуство и съответно като постфактум от участието на Венецианското биенале. Все още сме зле с избора на нашия представител за догодина, защото изборът на журито ще завърши в началото на декември. Официалното откриване на Биеналето е 20 април 2024. Биеналето се случва на всеки две години. И от тези две години реално за реализацията на проекта ще използваме два и половина месеца. Това е безобразие. Унизително е, защото държавата отделя ресурс, но защо взима решение за участието в срок, при който в други държави и кураторите, и художниците биха се отчаяли – не знам.

- А от кого зависи?

- От Министерството на културата. Министърът на културата назначава жури и комисар на участието, след това тече един месец за избирането на проект. От ноември 2022 г. знаем и темата, и куратора на Биеналето през 2024. Световната общественост знае за някои павилиони кои автори ще бъдат представени в тях още от януари 2023 г., ние още не знаем. Това носи рискове за бързане при реализацията, за компромиси. И тъй като аз няма да съм комисар за следващото участие, пожелавам на всички въвлечени спокойствие и решителност, за да могат да изпълнят това, което се очаква от тях вместо за 2 години за 3 месеца.

- А сумата за какво се използва? 

- Сумата тази година даже е по-голяма, тя е написана в обявата. През 2019 г. беше 50 000, през 2022 - 60 000, сега ще е 70 000 лева. Тя е за реализацията на самия проект. Всички останали пари отиват за наема на пространството, за наемането на персонал – венецианските изисквания са 12 евро заплащане на час на човек, също толкова за осигуровки, а всеки служител ние наемаме за 7 месеца на 8-часов работен ден, в това число и за почивни дни и празниците, където се заплаща двойно и четворно. Тези хора са само с правото да работят във Венеция. Това е най-голямото перо, което се покрива самостоятелно от всяка държава. Другото голямо перо е транспортът – наземен и воден транспорт, който за нас ще е по-скъп, защото отново го правим в последната секунда. И всички очакват откриване, музика, гости... А българският бюджет е много скромен дори в сравнение с Косово. 

- Каква е програмата до края на годината в „Квадрат 500“?

- Ще завършим тази и ще прекрачим в следващата година с тези изложби, които показваме в момента. Сред тях е Международното биенале на стъклото – една изключително ефектна и най-голямата международна изложба, която се прави в момента в България. Участват художници от почти 50 страни. Намерили сме й място на последния етаж тук в „Квадрат 500“, пространство, което по принцип не е предвидено от проектанта за експозиции, но именно за стъклото мястото е невероятно. То самото е „стъклена кутия“ и има много светлина. Другата изложба, която имаме в момента, е колекцията „Японска гравюра Укийо-Е“. Японското изкуство от този период е страшно важно за европейското развитие на изкуството в края на XIX – началото на XX век, в това число и за българските автори модернисти. Затова ни беше важно да направим тази изложба. Идната седмица откриваме изложба на Магда Абазова във връзка с нейната 100-годишнина. Тя е сериозен експериментатор, много смела художничка. Ще има и образователна изложба във връзка с Кристо. Това не са произведения на Кристо и Жан Клод, това е възприятието на работата им във връзка с българската традиция. Ще я открием по празниците, когато повече деца и родители посещават галерията. В края на годината ще се открие изложба на съвременната художничка Мария Налбантова. Тя е доста известна, защото е печелила наградата „БАЗА“. И както виждате тази година имаме доста изложби на жени. Това е важна задача за галерията, отдавна и за мен в частност, не защото те не присъстват в българските изложби, а защото обикновено са подминавани исторически и репрезентативно. 

- Това са временните експозиции. А какво е сърцето на „Квадрат 500“ – неговата постоянна експозиция, какво съдържа тя? 

- Постоянната експозиция, която бе подредена за откриването на „Квадрат 500“ през 2015 година е авторска, направена от Светлин Русев. Той е бил директор на българската Национална художествена галерия и е един от създателите на Галерията за чуждестранно изкуство – това са и двата видими сегмента на сегашната Национална галерия. Светлин Русев получи тази задача от Министерството на културата и подреди експозицията, запазвайки взаимоотношенията на съвременното българско и световно изкуство. И в неговата визия има логика, негова собствена, която на моменти може да се каже, че вече не е актуална или че е много художническа, но тя е толкова силна, че ние, променяйки нашата постоянна експозиция, се стараем да бъдем деликатни, за да запазим хронологията на разказа за българското изкуство и да оставим тези неща от световното, които принадлежат на същото време. Това, изглежда, е компенсаторен механизъм на все още съществуващия комплекс за малоценност., но тук той се вижда в ретроспектива. На места подменяме произведения в тази експозиция, добавяме някои, които са били подминати, с оглед да бъде отворена към различни публики. 

- Да, но има хора, които дори не са идвали и не знаят какви ценни творби могат да разгледат тук. Нека кажем няколко имена на големи български художници, чиито картини могат да се видят в „Квадрат 500“.

- Ние имаме най-прочутите творби на Захари Зограф, например „Автопортрет“-а му. Най-прочутите картини на Мърквичка, в частност „Ръченица“, на Вешин, още един художник, свързан с революционна промяна в българското изкуство и образование. Имаме чудесна колекция на Златю Бояджиев, на Владимир Димитров – Майстора. Най-популярните работи на Иван Милев. Това са все класически художници. Имаме и работи, свързани с травматични, но много борбени години, 50-те и 60-те на миналия век. Особено 60-те, когато тоталитаризмът отпуска леко хватката и идеологията престава грубо да преследва художниците. Тогава идват автори, които променят лицето на българското изкуство като Иван Кирков, например, Янаки Манасиев, много променящият се Иван Ненов. Имаме и ранни работи на Христо Явашев-Кристо, на Недко Солаков и Андрей Даниел. Имаме чудесна колекция на българската скулптура, която е свързана с радикалните реформи в пластичната форма и в темите. Огромна колекция графика, печатна графика, рисунки, акварели. Освен това и световно изкуство. Представяме не само страната си, не само Европа, имаме произведения и от Азия, и от Африка. Много се радвам, че навлязоха млади специалисти, които работят с това изкуство и които имат много по-сериозна подготовка, отколкото в годините, когато то е било събирано. Тоест много по-отговорно можем да обсъждаме какво показваме.

- Аз се сещам за картината „Луцифер“ като един от бисерите на световното изкуство тук. Кои са други скъпи чуждестранни произведения в галерията? 

- Скъпите е едно нещо, редките е друго, а нетипичните е трето. „Луцифер“ на Франц фон Щук, която споменахте, е може би най-популярната работа. Предполагам, че една от причините е, че това е едно много мощно, „плакатно“ произведение от периода на европейския символизъм. От друга страна е сюжетът на картината – падналият ангел, тоест библейският въпрос за доброто и злото и избора ни. Тя е майсторски изпълнена в голям формат, има и интересна история. Тя е сред малкото произведения, които са купени лично от цар Фердинанд. Не случайно в Двореца ние поддържаме една експозиция, посветена именно на него, защото е сред хората, положили основите на културния живот в България, на културните институции и на инфраструктурата на културните политики, създадени за много кратък период. В негово време се откриват и музеи, и Академията, и Изложението в Пловдив и се създава институтът на придворните художници. Това, че е допринесъл за основите, на които стъпва българският културен живот днес, е без съмнение. Но ние имаме и невероятни други произведения, които може би още не са толкова популярни. Имаме прекрасен женски портрет от Феликс Валотон, швейцарски символист, имаме чудна композиция от Морис Дени, на Густав Курбе – въобще френската ни колекция е много добра, събирана от края на XIX век. Експозиции на Жюл Паскин и Жорж Папазов. За съжаление не можем да се похвалим с гръмките имена на импресионистите и пост-импресионистите, които всички знаят наизуст. Но имаме прекрасни примери от европейското изкуство от 60-те и 70-те години, например нашата испанска колекция, свързана и с Гражданската война в Испания, и с режима на Франко, и с освобождаването от него. Не притежаваме произведения на изкуството чак от целия свят, но бих казала, че за нашия мащаб като институция сериозните постижения никак не са малко. Имаме прекрасни образци и на изкуството от Виетнам. Там са преживели също една доста сериозна политическа травма, свързана с войните и разделянето на страната в един момент. Имаме и от старото изкуство на Виетнам, свързано с религията, и от съвременното на социалистическата страна, което е много любопитно – лакова живопис, която изобразява виетнамски партизани, трудовите хора. Някога това изглеждаше екзотично, но по своему подобно нещо се случи и в България. Случва се и навсякъде по света. Политиките се променят и понякога художниците следват тези политически повели. Борим се с нашия сграден фонд, за да можем да включим и повече произведения на приложното изкуство в нашата колекция. То практически никога не е показвано. Всеизвестно е, че много от художниците, които не са се съгласявали с идеологията, са намирали „убежище“ в приложното изкуство, където могат да си позволят експерименти, които изящните изкуства не позволяват. 

- Защо сградният фонд е пречка тези творби да бъдат видени?

- Защото нямаме свободно място. Примерно колекцията ни на български текстил съдържа авторски текстил за публични сгради, това са едни големи текстилни пана – до 4 на 5 метра. За тях трябва да се намери подходящо място при подходящ режим на опазване, но и да влязат в някакъв контекст на този наратив за българското изкуство. Колекцията претърпя огромно количество реставрационни и консервативни усилия, защото никога не е била съхранявана по подходящ начин. Тези усилия още се прилагат, те няма да свършат бързо, но постепенно от там изникват съкровища в прекрасно състояние.