"Възгледите на един пън". Теди Москов

<p>Като изключим обичайните смешки, каламбури и пр., в основата на постановката, струва ми се, лежи едно внимателно мислене върху образа на Пинокио. Не е лесно да бъде открай-докрай проследено, тъй като спектакълът тече много бързо, а някои от отделните малки сцени са като миниатюри на цели действия. Замислянето е над въпроса: Ако в един приказен свят става превъплъщение от "парченце дърво" в човек, а и обратно, и ако си го представим като път (прожектиран като магистрала в спектакъла), какво става по този път? През какви приключения е съдено на героя да мине?</p> <p>Сценичната версия на Теди Москов много се отдалечава от "Пинокио" на Карло Колоди. Останали са няколко съществени елемента на оригинала: бащата, феята със сините коси, куклите. Няма следа от дидактичния възглед и тон, които правят приказката на Колоди проблематична, бих се осмелил да кажа, слаба като литература. Цялата приказка на Теди Москов може да се види през тези запазени моменти: в една линия това е разказ за родителя и момчето, в друга за момчето и промяната, порастването, ставането човек, а оттам и времето, крайността и пр., в трета линия куклите са персонажи и изграждат разнообразни ситуации, социума, в чиито кадри героят попада, колкото неизбежно, толкова и ненадейно. Кръстосването на тези линии прави постановката.</p> <p>На бащата и отношенията с него е отделено много време, те са почти непрекъснат мотив. Пинокио постоянно, и доста нахално-просташки, се държи с нещастния си баща (така е частично и в оригинала) и бърка израстването си до човек с победа над родителя. Тази линия не е най-смешната, в нея има тъга и парадокс, тъй като достигането до ситуацията на човек се оказва свързано с усета за крайност, време, тленност, не с родителя. Пинокио грубо се подиграва с баща си за да ускори превръщането си в човек. През това време бащата постоянно е на прага на умирането. Пинокио не разбира, поради своята нетленна дървеност, че именно това търси. Че очовечаването му е свързано с набавянето на този фатален усет за време и крайност, а оттам и страх. Когато си ги набави, ще се окаже, че те го владеят, а момчешката дързост и нахалство, с които ги е търсил, без да разбира какво търси, са се изпарили. От друга страна, помага на люлеещия се баща си да не падне завинаги, нали след това няма да има какво да преодолява и ще остане при своята дървеност.</p> <p>Феята ми изглежда най-интересна (а актрисата е прекрасна, като създадена за тази роля). Феята е развита много различно от дидактичната приказка на Колоди, който идентифицира ролите на учителка/възпитателка и вълшебница. Феята на Теди Москов не е добрата фея, която чака Пинокио да стане внятен и послушен момък, да не лъже и да научи азбуката. Тя е повече фатална фигура, която персонифицира, от една страна, магията на човешките превъплъщения, а от друга, тленността, смъртта, вечността. Двете страни на феята със сините коси са съществено преплетени, защото превъплъщението (от дърво в човече, пък и обратно) е равносилно на прекъснатост, в която се промъква тежката метафора за смъртта. Е, в спектакъла смъртта е много смешно-кукленски направена и още по-смешно изиграна: тя тича трескаво насам-натам с една гигантска бутафорна коса и хитровато дебне, най-често бащата, не толкова да го покоси смъртоносно, а да го препъне; тоест и тя малко се държи като невъзпитания хлапак. Смъртта разсъждава за времето и плаши хората, те се разбягват като чуят думата "време", защото произнесено от нея означава, че времето е изчерпано, свършило е.</p> <p>Както и в други постановки на Теди Москов, и тази е разпадната на епизоди, които се обединяват на много високо равнище, но иначе са като самостоятелни и несвързани сцени. Свързващото почти се свежда до фантазма за преминаването от пън в човек в полу-присъствието на родителя. Епизодите са като социализиращи ситуации, те са инструменти за преодоляване на дървеността и налагането на човешкото, една тежка задача за нещастно-глупавия, но пък мотивиран да става човек Пинокио. Ситуациите са силните модуси на човешкото дотолкова, че изместват провидението: когато куклите са в тях, те се оказват защитени и силни, което прогонва Карабас-Барабас, собственика на техния куклен живот. Той самият е изобразен като граф Дракула, който без много успех се опитва да изпие кръвта на Пинокио и се нагълтва със стърготини. Тук е най-значителното отдалечаване от оригинала. Неговата дидактическа патетика е видяна като следствие на колективистична деградация. И в частност е приписана на социализма. С него подигравките са доста, но са също леки и кукленски симпатични. Лекотата идва и от един съдържателен момент: не винаги е ясно кой кого води - човекът куклата или обратно; както не гарантирано каква точно е стрелката на еволюцията, към момчето-човек или, обратно, към кукла, пън и стърготини. Самите кукли понякога празнуват дървесността на Пинокио. Тоест, не е ясно в коя посока ги чака радост и празник.</p> <p>Е, може и да бъркам тук-там в тези припознавания, а може и да приписвам на пиесата повече конкретни значения, отколкото режисьорът е имал намерение да изнесе на сцената ("свръх-интерпретация", както каза една приятелка, която ги разбита тия неща). Все пак, мисля, че пиесата е доста сложна и максимално концентрирана. Всеки малък епизод в тези 50 минути е силна метафора, някои с повишена сложност.<br />Има и моменти, които много напомнят Алиса, героите са така изобразени и така играят. Такава е стилистиката, тя не е нова за Теди Москов, но тук има по-сериозни съдържателни основания.<br />(А може би искам да кажа, че в този дух си представям една Алиса, поставена от Теди Москов.)<br /><br /><em><strong>Текстът е публикуван в myopinion.bg</strong></em></p>