Войната за културата

<p><strong>- Пишете, че Западът се страхува. От какво всъщност?</strong></p> <p>- Страхът се основава на много стари навици. Векове наред бяхме свикнали с това, че владеем света. Решенията на западните политици оказваха влияние в целия свят, дори и когато някои държави не споделяха тези решения или им се противопоставяха. Днес този модел се приближава към своя край. Югът вече не е съгласен да бъде управляван от една шепа северни държави. Затова ние се чувстваме застрашени, затова ставаме нервни.<br />Следователно се страхуваме, защото трябва да се откажем от някаква част от нашето благосъстояние? <br />Най-малкото, не можем вече толкова безусловно да разчитаме на него. Не можем например да кажем дали в бъдеще ще продължаваме да си доставяме на изгодни цени нефт заради китайското търсене. Вероятно нефтът ще поскъпне и ще се наложи след това да затворим още промишлени предприятия и ще ни сполети още по-голяма безработица. От подобни неща се страхуваме и не можем да се противопоставим на този страх. Можем единствено да го предвидим: знаем, че живеем с него. Това знание може да ни помогне да се дистанцираме от самите нас.</p> <p><strong>- Въпреки икономическите предизвикателства вие посвещавате своята книга &bdquo;Страхът от варварите&rdquo; основно на нашите културни страхове. Защо? </strong></p> <p>- Защото културата е водоемът на нашите страхове. Искаме или не, ние се раждаме в едни културен свят. Учим определен език, усвояваме навиците на своите родители, по-късно и на своите приятели. Неволно и без всъщност да забележим, в нас се вкоренява една съвсем конкретна, регионално белязана култура. И тя ни предоставя схемата, чрез която виждаме света. Това е толкова естествено, че ние лесно го забравяме. Затова възприемаме всяка промяна на нашата култура като агресия. В действителност присъствието на една чужда култура не ни застрашава. Но ние усещаме такова присъствие осезателно за разлика от бавно настъпващия упадък на икономиката.<br /><strong></strong></p> <p><strong>- И тогава удря часът на популистите.</strong></p> <p>- Да, в САЩ например. Републиканците са схванали този механизъм. През годините те печелят избори с това, че си търсят темите не на политическо, а на културно и морално равнище. На практика те са партията на благосъстоятелните. Но са малцинство. Тъй като обаче се кълнат в ценностите на мнозинството, те печелят и неговите гласове. В Европа сега наблюдаваме все повече сравними тенденции.</p> <p><strong>- Вие самият гледате скептично на отстояването на традициите.</strong></p> <p>- Трябва да се разбере, че живите култури непрекъснато се променят. Само мъртвите култури не се променят. Днес можем да дефинираме характеристиките на византийската култура, но само защото е загинала. Живите култури за сметка на това винаги ги разбираме само частично, защото те са обект на непрекъснати промени. И именно това доказва, че са живи. Защото животът означава промяна.<br /><strong></strong></p> <p><strong>- Тогава излиза, че хората в Юга са разбрали това по-добре от нас.</strong></p> <p>- Те са готови да се откажат от традициите си заради един по-добър живот, заради благоденствието. Междувременно дори и в най-отдалечените райони на Юга се знае, че в Европа пари се печелят много по-лесно. Тези хора се чувстват унижени, страдат, че нямат работа и не могат да водят достоен живот &ndash; и това ги мотивира. За да постигнат благосъстояние, те са напълно готови да пожертват своите традиции, или поне временно да се откажат от тях. Икономическите интереси, обвързани с глобалната информация, са невероятно динамични стимулиращи фактори.<br /><strong>- Въпреки това е рисковано да се живее без култура и традиции. Във вашия град, в Париж, вие наблюдавате колко лесно могат да изчезват култури.</strong></p> <p>- При редица емигранти го виждам, по-точно при техните потомци. Те често са ограбени откъм всякаква култура. Техните родители са част от нисшите социални слоеве на френското общество. Родените им във Франция деца не принадлежат нито към културата на новата си родина, нито към културата, в която са израснали родителите им. В съответствие с това те няма къде да заживеят във вътрешно изгнание, няма къде да избягат. Вътре в тях е празно. Но тъй като хората не могат без точно установени културни правила, те създават банди, шайки, групи, в които се формира определен общ кодекс на поведение. Той им служи като заместител на културата, но всъщност е резултат от декултурализация. Декултурализацията е огромна заплаха. Последиците са жестоки, хората губят всичките си устои и връзки освен съществуващите в собствената малка група. Затова трябва да се прави всичко възможно, за да придобиват културата на обществото, в което живеят.<br /><strong></strong></p> <p><strong>- И когато това не стане, какво трябва да се направи?</strong></p> <p>- Наложително е да се прави разлика между законите на една страна и нейната култура. Когато се установят нарушения срещу законите, няма причина да се пледира за смекчаващи вината обстоятелства. Защото всеки, който живее на територията на дадена държава, трябва да се съобразява с нейните закони. Същевременно обаче тези закони го и защитават. Съвсем различно стоят нещата с културата и религията. Всеки човек би следвало да практикува религията, която го привлича. Не е задача на държавата да контролира религията на своите граждани. Разбира се, има и много трудни за решаване случаи. Например въпросът дали на мюсюлманките трябва да им бъде разрешено да ползват плувни басейни. Трудно е подобни случаи да се обсъждат на едро. По-скоро решенията трябва да се взимат за всеки конкретен случай поотделно.<br /><strong></strong></p> <p><strong>- Заглавието на книгата ви &bdquo;Страхът от варварите&rdquo; носи ироничен заряд: ние самите можем да се превърнем във варвари, при това по-бързо, отколкото бихме искали.</strong></p> <p>- Слепият, инстинктивен страх, който изпитваме от някакви така наречени варвари, прави варвари самите нас. Насилието по време на войните в Ирак и Афганистан е съвсем нагледен пример за варваризирането на нашето общество. Освен това в Абу Граиб и Гуантанамо бяха задържани и много невинни хора. Когато обаче говоря за &bdquo;невинни&rdquo;, негласно приемам, че там са затворени и виновни. Допускам също така, че са били легитимно измъчвани. Ето това не може да се случва. Не само е дълбоко нелегитимно пленници да бъдат изтезавани, но изтезанията променят и нас самите. По този начин ние губим войната, в която се намираме, защото ставаме точно толкова варвари, може би дори повече варвари от нашите противници. Следователно практикуваните в западните затвори мъчения са удар по собствената цивилизация. Западът проиграва своя морален авторитет.<br />Това е очевидно. Според вас обаче Западът не е в крак с времето и по други, не толкова значителни въпроси. <br />И в диалогичното си поведение би могъл да бъде по-умен. Защото на какво се основава един диалог? Преди всичко на хипотезата, че самият ти не владееш пълната и цялата истина и че твоят събеседник не е крив във всичко. Ако мислиш така, няма никакъв смисъл дори да се опитваш да водиш диалог. Не, един истински диалог трябва да изхожда от това, че събеседникът ти има да ти каже неща, които заслужават размисъл, и че неговите аргументи най-малкото трябва да бъдат изслушани принципно. Същевременно трябва обаче да е ясно, че едва ли може да се постигне съгласие по всички точки. Трябва да се приеме, че не всички хора в даден момент мислят така, както на нас ни се иска. И това по никакъв начин не ги прави различни и по-малоценни от нас.<br /><em></em></p> <p><em>Превод от немски език: Мария ДЕРМЕНДЖИЕВА<br /></em></p> <p><em>Интервюто е публикувано в сайта на <a href="http://www.freitag.de" title="www.freitag.de">в. &bdquo;Дер Фрайтаг&rdquo;</a> </em></p>