Църквата и самоубийците

Автор: прот. Тома Хопко, pravoslavie.bg 

Отец Томас е бил свещеник в Американската автокефална църква, преподавател в семинарията „Св. Владимир” в Ню Йорк от 1968 г. до 2002 г., а от 1992 г. до 2002 г. – неин декан.
О. Томас Хопко е роден през 1939 г. в Ню Йорк, САЩ и е с руски произход.  През 1960 г. завършва Нюйоркския университет „Фордам” със специалност русистика.  През 1963 г. се жени за дъщерята на прот. Александър Шмеман – Анна. Същата година е ръкоположен за свещеник и служи от 1963 г. до 1968 г. в църквата „Св. Иоан Кръстител” в Уорън (Охайо). Продължава образованието си в семинарията „Св. Владимир”, където през 1964 г. получава магистърска степен по богословие. Там му преподават видни православни духовници като прот. Александър Шмеман и прот. Иоан Майендорф. През 1968 г. получава магистърска степен по философия в частния римокатолически университет „Дюкейн” в Пенсилвания. През 1982 г. получава степен доктор на богословските науки от „Фордам”. Умира в Ню Йорк през 2015 г.

Следвайте "Гласове" в Телеграм

Почти всяка седмица получавам писма или електронна поща, в които хората поставят въпроса за самоубийството. Самоубийството на Запад и особено тук, в Америка, придобива епидемични размери, особено сред младите хора. Наскоро четох статистика, според която на първо място сред причините за смъртност сред младите са автомобилните катастрофи, които от своя страна често са свързани със злоупотреба с алкохол или наркотици. Втората причина са самоубийствата.

И тук има взаимовръзка – катастрофите, наркотиците и алкохолът често са свързани с желание за смърт – когато бремето на живота става непоносимо, желанията ни не са удовлетворени, човек се чувства потиснат и тревожен. Дори и да не се стигне до физическо самоубийство, такива хора живеят с една себененавист, която води до себеразрушаване.

Например, много млади хора се самонараняват. Просто взимат ножове, остри предмети и си нанасят рани. Понякога се горят, просто от омраза към самите себе си.

Има и други начини да се самоубиеш без физически да посегнеш на живота си – например да се предадеш изцяло на унинието си, да обезсмислиш живота си. Това пак е самоубийство.

Друга форма на самоубийство е т. нар. асистирано самоубийство – когато поради неизлечима болест или страдание болният се съгласява да бъде умъртвен от лекуващия го лекар. Страхът от това да бъдеш в тежест на околните, или пък просто усещането, че активният живот вече е свършил – че вече не могат да играят голф, да свирят на пиано или да четат поезия или да пътуват – всичко това кара някои хора да приключат с живота си – сами или с помощта на лекар. Това е всъщност евтаназията. Някои при това вярват, че душата им е безсмъртна и че скоро ще попаднат на едно щастливо място – може би не непременно свято, но със сигурност щастливо – където ще заживеят отново, свободни от страданието и болката на този свят. Този мотив е особено силен в исляма, където го виждаме при атентаторите-самоубийци. Постоянно слушаме по новините за млади хора – мъже и жени – които се самоубиват в името на някаква кауза. Взривяват се с желанието да взривят и други хора и често това се прави с ясното съзнание, че те са мъченици за вярата си и че Бог ще ги благослови, ще ги вземе при себе си… Знаете за този популярен образ в исляма, където в Божието царство подобни хора, загинали в борба с неверниците, са обградени от 40 девици… Тази идея има нещо общо и с платонизма – безсмъртната душа се освобождава от тялото и отива на място, където е щастлива завинаги, съзерцавайки света на идеите. Асоциацията за евтаназия в Масачузетс дори носи името „Бучиниш“ – спомняте си Сократ и неговата чаша с отрова, която той е бил готов да изпие.

Терористите-самоубийци са пред очите ни всеки ден. Изобщо, формите на този феномен „самоубийство“ са най-различни и присъстват в живота ни много осезаемо. Самоубийството се е превърнало в нещо обичайно. И тази идея, че човек задължително след смъртта си попада на едно по-добро място е залегнала дълбоко в ежедневието ни – помислете колко често казваме за някой починал: „Той/тя сега е на едно по-добро място“. Дори и за самоубили се можеш да чуеш: „Джо беше толкова нещастен, но сега почива в мир“. Хората споделят идеята, че вечността е винаги щастлива, даже и да се самоубиеш.

Но сега искам да говоря за самоубийството в тесния му смисъл – да отнемеш собствения си живот физически. Без да навлизаме в подробности за причините на самоубийството, които могат да бъдат много различни, ще говоря за това, което много хора са ме питали – как ние като християни трябва да се отнасяме към онези, които са посегнали на живота си. Как да ги разбираме, какво да правим за тях, каква е нашата връзка с тях и тяхната с нас?

Искам да отбележа няколко неща, които според мен отразяват християнското, при това – древното, православното разбиране по този въпрос.

Първо трябва да кажем, че християните са абсолютно против самоубийството. Ние християните вярваме, че независимо колко лош е животът ни, колко сме потиснати или колко страдаме, ние нямаме никакво право по своя воля да го прекратим – сами или чрез други хора, които да ни „помогнат“ да умрем. Християнското учение винаги е било свързано с идеята, че победата на смъртта със смърт и страданието в този свят имат свръхестествена цел и смисъл. Симон Вейл, тази невероятна еврейска писателка, приела християнството, макар никога да не успява да се кръсти – умира малко след 30-тата си година като юдейка, по време на нацизма – но на едно място тя казва: „Същностен елемент на християнското убеждение и негова присъща красота се състои в това, че страданието няма обяснение и оправдание в понятията на този свят. И ако не вярваш в този отвъден смисъл, можеш да убиеш и себе си, и други хора“. И Достоевски казва: „Ако няма Бог, всичко е позволено“. Какво значение има дали убиваш себе си, дали убиваш други хора – нищо няма значение.

Но това, че нямаме обяснение или оправдание на страданието, не означава, че то няма свръхестествено предназначение. Ние вярваме, че страданието в този свят е необходима предпоставка за влизане в Божието царство. Именно чрез многото страдания влизаме там, казва нашето Свещено Писание. Преди да започна да страдам, се отклонявах от пътя, се казва на едно място в Псалмите.

И как няма да вярваме в този смисъл на страданието, щом центърът на нашата вяра е страдащият, разпнатият Христос? Неговите страдания и смърт са всичко за нас; те са начинът, по който се съотнасяме с реалността; начинът, по който разбираме този паднал и развален свят, в който трябва да страдаме и да минем през терзания, болки и смърт. Но ние също така вярваме, че болката и страданието (сами по себе си тайна – защо се случват на едни хора, а на други – не) касаят взаимодействието между човешката свобода и божественото провидение, касаят начина, по който Бог използва различните аспекти на нашия живот и нашето поведение, включително и тази наша липса на контрол над природата – земетресенията, пожарите и т.н., както и злото, което си причиняваме един на друг – мъченията, убийствата, войните. Християните казват: това е част от провидението Божие.

Но също такава съществена част от християнското учение е и заповедта да възлюбим ближния като себе си – посред цялото това ужасно страдание. И тази любов е най-важното свидетелство на християнската вяра. „Мъченичество“ (мартирия) и „свидетелство“ имат един и същ корен на гръцки – и християните са призвани да свидетелстват и чрез страданието. Точно така е започнало и почитането на светците – християните са започнали да почитат онези, които са умрели за и със Христос, за истината, за братята си и заради правдата.

Затова и християнският въпрос е не „защо страдаме“, а „как страдаме“, как се свързваме с Бога в нашето страдание, как се свързваме с хората около себе си, които се грижат за нас, как преобразуваме това страдание в победа чрез вярата си. Защото всеки християнин е призован с вяра и благодат да победи смъртта, да пострада и да се разпне с Христос. Всеки християнин е призован да вземе кръста си и да Го следва. Християнинът влиза в Царството Божие както е влязъл Христос – чрез изпитания и търпеливо понасяне на страданията на този свят.

Затова и ние християните се опитваме да намалим най-вече страданието на другите и със сигурност нашата вяра ни забранява да причиняваме страдание на други хора. Но когато ние самите сме застигнати от страдание и болка, ние сме длъжни да понесем това страдание с пълно доверие в Бога, в мир с хората около себе си, с благодарност и дори радост. Нещо повече – ние вярваме, че най-доброто свидетелство за нашата вяра е именно в това – да понесем страданията в Негово име в мир. На литургията се молим за „мирен, безболезнен“ край на живота си – и под „безболезнен“ разбираме не просто физическото отсъствие на болката, а свободата от онази буря от емоции, която отхвърля Бога и роптаенето срещу съдбата.

Християните наистина разбират страданието като неделима част от цялата картина. Може да сме родени с генетично наследена болест – и за това ние лично вина нямаме, но как живеем с тази болест, как прославяме Бога в болестта си, как се свързваме с Него в конкретиката на живота си – всички тези въпроси касаят квинтесенцията на християнското свидетелство. Затова и за нас е абсурдно прекъсването на живота на някого в името на това да го избавиш от страданието, все едно убиваш животно със счупен крак.

В същото време ние знаем, че има хора, за които всичко това е непосилно. Хора, които нямат толкова силна вяра, или те самите не са толкова силни като характери, за да понесат страданието, което им се случва. Знаем, че има и душевно страдание, страдание на ума, на емоционалната страна на личността. Съществува и депресията, и тревожността, съществува, в края на краищата, неспособността да се понесе самия живот.

Тези неща биват понякога причинявани и от други хора. Да кажем, някой страда от хомосексуалната си ориентация и че заради това се чувства като изрод; всички го осъждат, казват му, че ще гори в ада, че е содомит и т.н. Лесно можем да разберем защо такъв човек би посегнал на живота си. Осъден от Бога, осъден от близките си, осъден от обществото, обект на присмех отвсякъде… Хитлер гореше хомосексуалистите в газови камери, в Америка също има ужасни престъпления срещу хомосексуалните. Разбираемо е защо сред тях има толкова висок процент на самоубийствата, особено сред младите, които не чувстват любовта на Бога, любовта на ближния; не срещат загриженост и състрадание.

Днес хората с хомосексуална ориентация са изправени пред избор – да излязат на светло и да празнуват ориентацията си, твърдейки, че в нея няма нищо лошо и че тя е нещо чудесно и прекрасно, дар Божи, или да се намразят, да се презират и в крайна сметка да се самоубият. Или пък да оставят другите да ги мразят, презират и убият.

Това не са християнските избори. Но ние можем да разберем, по логиката на този свят, мотивацията на такива самоубийци. В собствената ми пастирска практика на няколко пъти съм се сблъсквал със самоубийци. Единият случай – жена над 30-те, моя енориашка, която три пъти се беше опитвала да се самоубие преди да стана свещеник в тази църква. Знаех за това, макар че семейството я криеше, почти не я пускаше да излиза. Срещнах я, когато семейството ме покани да направя водосвет в дома им. Тя беше много красива млада жена, но очевидно имаше психическо заболяване. Беше се опитала да се простреля, но и трите изстрела не успяха да засегнат жизненоважни органи. Посетих я после в болницата. По-късно, след една литургия, сестра й отново ми се обади – „Отче, Луси се самоуби“. Отидох до тях и видях – беше се обесила. И беше написала писмо, в което цитираше Евангелието – „Спомни си за мен, Господи, когато дойдеш в Царството Си“. Беше още написала, че искала да бъде с майка си, която беше починала. Беше решила, че като се самоубие, ще отиде при майка си.

Фланъри О’Конър има такъв разказ – за едно момче, което пита за мъртвата си майка. Казват му, че тя е на небето, момчето си купува телескоп, за да я търси там. После го намират в мазето мъртво – самоубило се, за да отиде при майка си. Точно така беше разсъждавала и тази психичноболна млада жена. После се разрових в нейната история и разбрах, че отношенията с родителите й са били много сложни. Нека кажем само, че някои от децата на майка й не били от бащата, а от съсед, че майката е била алкохоличка. Изобщо, ужасна история, но от нея можем да разберем причините зад решението на тази жена да посегне на живота си, при това с молитва.

В друг случай една психичноболна жена беше много зависима от съпруга си и нищо не можеше да прави без него. И когато той почина, тя остана съвсем сама. Децата й бяха далеч и изглежда не се интересуваха от нея. Шестнадесет дни след смъртта на съпруга си тя се самоуби. И нея намерих обесена – бях отишъл да я посетя, вратата беше заключена, телефонът не отговаряше. Обадих се в полицията, полицаите разбиха вратата и я открихме мъртва.

Виждате как човек може да бъде съвсем объркан, наранен, съсипан – до степен, че да посегне на живота си. Подобна лудост може би е и в основата на ислямските терористи-самоубийци. Хората просто полудяват, демоните тържествуват.

Никой от нас обаче няма никакво право да съди за вечната съдба на кого и да било под какъвто и да било предлог. Това се отнася и до самоубийците. Доколкото аз разбирам християнското учение, няма изрично и недвусмислено осъждение на самоубийците като отиващи направо в ада. Не можем да кажем такова нещо за никого, защото просто нямаме право да осъждаме когото и да е. Бог съди всеки. Бог и само Той знае защо хората са постъпили така или иначе. Само Бог чете в сърцето на човека. Само Бог ще въздаде и милост, и справедливост, според както намери за добре. Християнството казва, че Бог има милост за всеки. Бог не отказва милостта си на никого – и това знаем от християнското Евангелие. Бог е милостив към всички – и към содомитите, и към самоубийците, към евреите, към езичниците и към всички възможни грешници. Чрез кръвта на Христос всички са изкупени и опростени.

Това е Евангелието. Там също се казва, че осъждането зависи от това дали сме приели милостта. А ние не знаем кой е приел тази милост. Нашата църква учи, че окончателната съдба на човека, застанал пред Бога, зависи точно от това – дали е приел Божията милост, дали са се разкаяли за греховете си. И всеки има възможност да се обърне в последния миг на смъртта си, имат възможност да видят причините за действията си и да прославят Христос, в крайна сметка – да коленичат пред Него и да кажат „Христе, помилвай мене грешния“ – и така да не отхвърлят нито Него, нито собствения си живот. Затова и лично аз съм дълбоко убеден, че нямаме никакво право да изговаряме присъда над когото и да е. Нямаме право да казваме: ето, този човек е загубен завинаги, защото е вече в ада.

Понякога свети отци са се изказвали точно така – четем подобни формулировки спрямо еретици или гонители на христяните; можем да прочетем например, че такива ще получат заслуженото от Бога. Но ми се струва, че подобни изказвания са по-скоро педагогични – те целят да ни предпазят от подобни грехове, а не толкова да създадат догматична основа за осъждане на други хора.

Господ Иисус Христос е можел да каже такива думи: „По-добре за такъв човек да не се беше раждал“. Но тук говори Бог, не ние с вас. И може би Господ по този начин иска да ни напомни, че можем да бъдем изгубени, че можем да не се покаем. Понякога хората казват – ето, както Юда се обеси, така и всеки, който се обесил, ще гори завинаги в ада. Но можем ли да забравяме мотивацията толкова лесно?

В романа на Достоевски „Бесове“, Ставрогин се самоубива абсолютно хладнокръвно – играе с някакво дете на топка, обядва, после се самоубива – от чист бунт срещу Бога. Да, теоретично можеш да кажеш за такъв човек, че ще гори завинаги в ада, но дори и тук не е наша работа да произнасяме такива думи. Само Бог може да ги каже.

И така, не можем да кажем кой ще бъде спасен и кой – не. Може да има свещеници и епископи, които служат литургия всеки ден и да се озоват в ада. Сам Христос казва в проповедта на планината: „Мнозина ще Ми кажат в оня ден: Господи, Господи! не в Твое ли име пророкувахме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме? И не в Твое ли име много чудеса правехме?“ В Твое име слушахме православно радио, в Твое име ходихме на Литургия… И тогава Той ще отвърне: „Никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие“. Защото сърцата ни могат да бъдат корави, ние да сме склонни да осъждаме, да сме немилостиви – и само Бог знае за всичко това. Ние нямаме право на никакво осъждане, на никакво.

Затова и за православния е напълно невъзможно да каже: Знам, че отивам в рая. Знам, че имам резервирани два квадратни метра от Обетованата земя. Знам, че щом съм приел Христос за свой Спасител, съм спасен. Това са глупости. Или, по-скоро, полу-глупости. Защото, що се отнася до Бог, аз наистина съм спасен. Доколкото се отнася до Бог, всички са спасени. Но това е Божия територия, само Той знае това. Аз не знам. И затова не мога да посмея да кажа кой е спасен, включително и дали самият аз съм спасен.

Всички светци свидетелстват за това. Свети Сисой, когато умирал, казал: Моли се за мен, братко, защото не съм и започнал още да се покайвам. Моли се на Бога да е милостив към душата ми. Това е нашето разбиране. Нищо не знаем със сигурност. Знаем със сигурност, че Бог е всемилостив, но не знаем със сигурност дали ние самите сме приели тази милост. Ако сме я приели, бихме възлюбили Бога с цялото си сърце и бихме възлюбили ближния си и дори най-големия си враг като себе си; никога не бихме осъдили никого за нищо и бихме били съвършени. Аз не съм такъв и не мисля, че и вие сте. Затова и нямаме право да съдим за нищо. Така са смятали и светците. Светците не са осъждали никого.

Тук възниква обаче въпросът – след всичко това, защо исторически и канонично в Православната Църква не се извършва обичайната погребална служба за човек, извършил самоубийство? Защо се е наложила практиката самоубийците да не се погребват с нормалния църковен ритуал – ритуал, който църквата не отказва дори на отстъпниците, дори и на онези, които никога не са стъпвали в църква? Знаем, че често се случва така – човек не идвал никога в храма, този човек умира и църквата го опява – все едно, че е бил причастник, че е бил вярващ. Това не е ли богохулство?

Преди време почина един човек и семейството ме повика, за да го опея. Казах им, че ще дойда в дома и ще прочета необходимите молитви и псалми. Те казаха: не, искаме да го опееш в църква. Отговорих им: но вие знаете прекрасно, че баща ви беше атеист, при това убеден атеист. Когато минаваше покрай храма, той плюеше в моравата и викаше: Няма Бог!, после се подиграваше с човека, който косеше църковната градинка. Ето, този човек умира и изведнъж децата му решават да го опеят в църквата – може би защото искат да се покажат като вярващо семейство, или се надяват Бог да благослови баща им. Попитах ги – какво би станало, ако баща ви се събуди посред опелото и ме види надвесен над него с кандилото и одеждите? Синовете му отговориха: не ни се мисли за това; той би се разкрещял и би побягнал от църквата. Тогава защо искате да го вкарате там, попитах ги. Нека бъдем честни спрямо покойника и да се съобразим с начина му на живот, да уважим делата и думите му. И нека Бог го съди. На което те отговориха: а, значи мислиш, че ще гори в ада? Казах: не, не знам дали ще гори в ада или не; само Бог знае дали плюенето му пред църквата ще бъде наказано по този начин.

Разказвам всичко това, за да подчертая, че църковните служби и тайнства са предназначени за хората, които са изразили вярата си; които са дошли в храма свободно и по своя воля; които вярват. Когато кажеш молитва над тях, не лъжеш Бога. Когато кажеш: „Упокой, Господи, душата на Своя раб“ – ами, човек би трябвало да е бил раб Божи. Когато кажеш „христолюбивия еди-кой си“ в молитва, очаква се да става въпрос за човек, за когото поне външно е изглеждало, че е обичал Христос. Когато кажеш за някого в погребалните молитви: „еди-кой си, който получи твоето Тяло и пи от Твоята кръв“ – не се ли предполага, че човекът наистина се е причастявал, или е обичал и е вярвал в Бога? Може би е бил грешник, но поне е изповядвал вярата си. Това е каноничният смисъл.

Църквата може да упражни правомощията си единствено над своите членове. Ние не можем да кажем нищо за онези извън нея. Прочетете посланията на ап. Павел до Коринтяни – там един човек спи със съпругата на баща си и бива отлъчен от общение. Апостолът не казва обаче: Осъждаме те да отидеш в ада. Той казва: предаваме го временно на сатаната, за да може накрая душата му може би да бъде спасена. Очаква се този човек да се покае и да бъде приет обратно. Във всеки случай отлъчването от общение в църквата не е наказание или присъда за вечно осъждане. Ако се наложи свещеникът или епископът да лишат някого от причастие, те дори не го лишават всъщност, а просто изказват на глас факта, че човек сам се е отлъчил – защото не можеш да си в общение, ако не вярваш в това, което учи Църквата. Ако си еретик, се отлъчваш от общение. Еретикът не е просто някой, който е сбъркал, а е човек, който съзнателно учи и проповядва неща, противни на църковното учение и твърди за убежденията си, че са истина. Именно така са започнали разделенията в църквата – когато една общност казва на друга: вие не следвате Евангелието, вие не сте верни.

А такава обективна вяра съществува. Съществува Едната, Света, Вселенска и Апостолска Църква, съществува и апостолската вяра. Има една евангелска вяра, както има едно Евангелие. Затова и службите и тайнствата на църквата са за онези, които вярват в тези неща, опитват се да живеят според тях и се покайват със сълзи, когато паднат. Това означава да си член на Църквата. За тези хора са тайнствата. За тези хора е и опелото.

Учението за самоубийците е съвсем ясно. Щом човек е посегнал на живота си, това означва, че със самото си действие той се е поставил извън църковното общение и ще му се наложи да се оправя с Бога „еднолично“, самостоятелно. С други думи, църквата престава да има правомощия над този човек, той излиза от нейната юрисдикция. Самоубийството е демоничен акт. То е греховно действие. Извършителят може да е емоционално нестабилен или психично болен, или просто прекалено слаб – например онази жена, която беше написала молитва в предсмъртното си писмо, беше се причастила само две седмици преди смъртта си. Когато я причастявах, тя прие Причастието с голямо желание и смирение. Тя не се бунтуваше срещу Бога, просто беше много объркана. Мога да разсъждавам за тези конкретни случаи и да имам собствена преценка – и що се отнася до онези две жени, ние се молихме за тях в църквата, макар и с различни молитви от тези в обикновеното погребално последование. В нашия требник пише, че когато свещеникът не знае нагласата на човека преди смъртта му, той може да каже „Святий Боже, Святий Крепкий…“ и да изпее определелни песнопения и след това го предаде на земята. В такива случаи не се извършва цялото опело.

Моето лично мнение е, че Православната църква трябва да създаде специална служба за погребение на самоубийци. Вече имаме специални молитви за близките на самоубийците – т. нар. молитви за плачещите и скърбящите, в които молим Бога да изтрие сълзите им и да укрепи вярата им.

Но не можем просто да приемем за даденост, че самоубийците са обречени на ада. Това е и коренът на нашата канонична практика да не се служи упокойна служба за самоубийците, както и за всички, които очевидно са извън църквата. Отново повтарям – причината, поради която над тях не се извършва този ритуал, е защото със самото си действие те са се отделили от църквата. И този акт трябва да бъде уважаван. Но само Бог може да го разбере докрай и да го оцени. И само Бог ще може да реши какво да прави с този човек. Но би било много добре, ако имаме специално последование в нашия требник (сегашното, както споменах, се ограничава само до изпяването на „Трисветое“). Защо не добавим няколко псалми, някое подходящо четиво от Светото Писание, или нарочна молитва, например – „Господи, бъди милостив към това Твое създание, което е посегнало на живота си. Прояви милостта си по начин, по който само Ти можеш, и според изобилната си милост, спаси душата на този Твой раб, който е извършил самоубийство…“ Нека започваме службата си с тази молитва. Нека я казваме открито, а не да играем на дребно. Мисля, че това би било угодно на Бога. Една такава служба би отчела факта, че самоубийството се е случило; че обективно това е грях – в смисъла на думата грях (пропускане на целта), но и че ние все пак можем да молим за Божията милост и да дадем някаква утеха на скърбящото семейство. Семейството също може би е изпълнено с вина – и тази вина присъства в много от случаите, върху които аз самият имам наблюдения.

В случая с младата жена, за която разказах, аз самият бях силно разтърсен вътрешно, защото познавах жената лично, бях я посещавал многократно в болницата. Спомням си, тогава бях едва на 25 години, лекуващият лекар (той беше католик) ме повика и ми каза: „Ти си още млад свещеник и подобни случаи ще имаш много отсега нататък. Искам да ти кажа нещо много важно. Ти не си виновен за тази трагедия. Можеш да се молиш, да утешаваш, но хората правят собствените си избори. И ако някой е решил да посегне на живота си, рано или късно това ще стане. Можеш да се опитваш да го предотвратиш, да проповядваш, да ги обръщаш във вярата – но ти не си Бог. И е по-добре да разбереш това още сега, защото си млад. Ти си свещеник, но не си Бог“ – така ми каза и никога няма да го забравя, защото ми даде много добър житейски урок. И допълни: „И все пак, ти си длъжен да направиш всичко, което е по силите ти, за да помогнеш – и на човека, и на близките му, за да се справят с мъката. И да се молиш непрестанно. Но ти си Божи служител, не Бог“.

В Православната църква дори е съществувала практиката да не се погребват самоубийците в осветена земя. Некръстените деца, отлъчените от общение – за тях е имало отделно място в гробищата. Личното ми мнение е, че Бог знае много добре коя земя е осветена и коя не – и ако можем да благославяме кладенци и крави, защо да не благословиш и земята, в която е погребан самоубиец? Не можеш да откажеш молитва и благословение за тези хора. Просто не трябва да осъждаш и да произнасяш молитви, които са предназначени за вярващите. Да не се преструваш, че всичко е наред – защото не е. Самоубийството не е добро и това трябва да се знае и да се има предвид. Но нека сме наясно – отказването на обикновено опело за самоубиец или за човек, който е извън Църквата, не е осъждане. Отказът не означава, че Църквата осъжда тези хора на вечни мъки, на ада. Не означава, че Църквата вярва, че те са загубени за вечността и прокълнати. Това не е църковното учение и съм дълбоко убеден в това. Църковното учение просто казва: в тези случаи нямаме правомощия за действие. Църквата се занимава със собствените си членове, както казва св. Павел в посланието си до Коринтяни. Бог съди тези, които са отвън. Ние можем да изказваме и даваме оценка на това, което се случва вътре в Църквата. Във второто си послание апостолът няколко пъти повтаря – изпитвайте себе си, дали сте във вярата. И ние трябва да се изпитваме през целия си живот и да се опитваме да не отпадаме, да не грешим. Но ако има очевиден акт, с който човек се е откъснал от Църквата, твоята съдба вече е ръцете само на Бога.

Затова и отказът от опело над самоубийците е всъщност един смирен акт на Църквата, с който тя казва: „Ние не можем да направим нищо в този случай, защото този човек е извършил нещо, с което се е отделил от Църквата“. В този конкретен случай дяволът е победил. Но нека не забравяме, че Бог може да победи дявола. Църквата е смирена, тя не осъжда – просто отговаря за своите си.

По същия начин, когато някой ме пита: Отче, какво мислиш за това, което се върши в Римокатолическата църква, или в Епископалната, или какви я вършат сведенборгианците, обикновено отговарям: Това не е моя работа. Това е работа на Бога. Моята работа е да съм верен на Евангелието така, както го разбирам – и когато съм в църква, проповядвам на хора, които също като мен приемат и вярват в това Евангелие. Ние се ръководим от Писанието, от Тайнствата, от Вселенските събори, от отците на Светата Църква. Опитваме се да стоим във вярата, веднъж завинаги дадена на светиите. Това е нашата отговорност. За останалото нямаме отговорност. Затова и когато някой се самоубие, ние нямаме отговорност за него. Той е в Божиите ръце. И наистина желя да имаме особена молитвена служба, в която това да става ясно. Сегашното положение е твърде минималистично.

И още нещо. Един човек ми зададе въпроса: А какво става с нашата връзка с мъртвите? Това е също важен момент.

Ние вярваме, че всички мъртви са в ръцете на Господа, включително самоубийците. Христос слезе в ада и победи смъртта. Вярваме също, че животът не свършва с физическата смърт. Тези, които са вършели добри дела и са се покаяли, ще бъдат с Христос, а онези, които не са, ще се самоизмъчват и самоубиват вечно. Можем да кажем, че адът – това е едно вечно самоубийство, което никога не свършва. Един човек, който искаше да се самоубие, ми беше казал: Искам да съм мъртъв – и кой е Бог, че да ме държи жив? Казах му: Бог си е Бог и защо не се предадеш на живота? Може би тогава ще намериш смисъл. Не знам дали този човек се е самоубил, но при всички положения неговият живот е в ръцете на Бога. Някои хора отхвърлят тази милост – и адът е вечното отхвърляне на живота. Вечният живот е пък възкресение, което никога не свършва, едно вечно утвърждаване на живота.

Самоубийството е демоничен акт. Християните нямат право да го извършват. И когато някой се самоубие, Църквата трябва да отбележи, че това се е случило. И да се моли и да вярва, и да се осланя на неизследимата милост на Бога. | Ancient Faith Radio

Превод: Пламен Сивов

Източник: pravoslavie.bg