- Автор: Андроника Мàртонова
- 10 Sep 2020
- 168
- 3
Буквата ме фиксира.
Йероглифът ме изразява.
Графичността на обикновеното, първо за много езици буквено „А” може да варира главно в своя звук. С моето „А” аз мога само тонално да се променям. И евентуално да изглеждам стилистично-шрифтово различна, изписана с по-заоблени форми или с по-изострени линии. Ще приютя нечий почерк. Но все ще бъда разпозната като вид „а”.
С моето семпло „А” мога да бъда и йероглиф, или част от йероглиф, но тогава „А”--то ще означава различни неща, защото ще е надскочило фонетичната си привързаност и ще търси други идентичности в пространствата на визуалното.
Йероглифът ме кара да играя омофонични игри – нещо се чете по един и същи начин, но се пише различно.
Йероглифът ме вижда и разчита различно.
Също така ме представя. И интерпретира. Защото провокира. Отваря. Свързва. Конкретизира. Асоциира. Поставя. Движи. Предизвиква. Приютява смисли и прочити. Той е повече от образ и звук. Повече от мисъл, защото е част от логографската писменост. Йероглифът е повече от лична калиграфия. Неговата иконичност носи индивидуална съдба. И всъщност е светоусещане. Космос.
<p><em>Йероглифът, неговият образ и постройка – макар и да е напълно неподвижен, той създава илюзия за движение. Той върви, лети, движи се, отдалечава се или се приближава до гледащия. Може да спи, да се пробужда, да става. Йероглифът бива печален или напротив – радостен. Предава ритъма на сезоните. Може да прилича на дърво, накичено с бръмбари. На острието на нож или на копие, може да е напрегнато опънат, както тетива на арбалет. Или да напомня трептенето на струя вода или пламенните езици на огън, реенето на облаците или дима. И накрая – играта на слънчевите лъчи или лунните бликове</em>. Ето това можем да прочетем в един старокитайски трактат по калиграфия. </p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/37082_BKE6JAbQouE9dXHh78DQ9HNwH3Ja6i.jpg" style="height:466px; width:700px" /></p>
<p> </p>
<p>Йероглифното китайско писмо е най-старата форма на писменост, която човечеството употребява, при това и до ден днешен. Според древните митове легендарният император от периода Джоу – Фу-си (2953 – 2838 г. пр.н.е., не пиша Христа, защото говорим за будистки регион) е първосъздателят на триграмите, познати ни от „Книга на промените” („И-дзин”). Ето защо и най-ранните писмени паметници са свързани с гадателните ритуали и сакрално магически функции на писмеността, изобразени върху корубите на костенурки. Реално йероглифите носят качествата на <em>митограми</em> и формират <em>митография</em>: <em>система, в която понятието графичен не се отнася до вербалния език, а образува независимо символно отношение </em>(по Цветан Тодоров и япониста Братислав Иванов).<em> </em>Около 2800 г. пр.н.е. историографът Цан Дзие, безспорно вдъхновен от триграмите на митичния владетел, наблюдавал следите по пясъка, оставени от птиците и дивите животни и създал първите <em>уън </em>(орнамент, рисунка). Групирал няколко <em>уън</em> и така се появили <em>дзъ</em> – поредица от графични знаци с ясно смислово значение. Те са не просто средство за фиксиране на речта, а самостоятелна визуална система за комуникация.</p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/37082_ruT0hYdpfmgpfisrh4OXonYtE1tJay.jpg" style="height:1480px; width:677px" /></p>
<p><strong>Митичният Фу-си</strong></p>
<p> </p>
<p>Сам по себе си йероглифът може да бъде приет като изображение, картинка. Образът се свърза с най-древното и примитивно мислене на човека – преди да започне да пише, човекът рисува и това се отнася не само за праисторическите времена (малките деца, преди да се научат да пишат, главно рисуват, нали). </p>
<p> Още в V век пр.н.е. първите китайски „филолози” са описали, обяснили и теоретизирали освен различните видове йероглифи, но и различните стилове на изписването им. Един от най-големите трудове, отнасящи се до йероглифната онтология, окончателно се формира през І век пр.н.е. и класифицира 540 категории йероглифи по съставните им елементи. Етимологията на графичната система става основополагаща и за местната изобразителна традиция. Или ако направим връзка с разсъжденията на Юнг, идеята за аказуалния тип мислене е главна отличителна черта на китайската култура. </p>
<p> </p>
<p><strong>Детският китайски филм „36 йероглифа”, който разказва по забавен начин за<span style="background-color:#eeeeee"> </span>произхода и еволюцията на пиктограмите: </strong></p>
<div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/7VhOCX5WLpw?wmode=transparent&jqoemcache=L6Pnp" width="425"></iframe></div>
<p> </p>
<p>Йероглифът е низ от графични елементи, изписани в строга последователност. <em>Между елементите, структуриращи йероглифа, и неговото значение съществува асоциативна връзка</em>, пояснява Братислав Иванов в чудесната си книга „Йероглиф и буква”. Същевременно йероглифът се построява по принципа на равновесието, баланса и хармоничното сливане на противоположностите. Не можеш просто ей така да го „начертаеш” както ти скимне – има конкретни, ясни и множество правила за движението на четката с туша (ако работим с тях) върху пространството на белия лист.</p>
<p>Пиктограмата е носител и на фонетичен еквивалент, така че бихме могли да говорим и за акустичен образ. Самостоятелно йероглифът може да означава една дума или част от дума. Множество йероглифи формират дума и/или текст. От своя страна графичните елементи на йероглифа кореспондират помежду си и също пораждат вид микротекст. Това е особено характерно е за сложно съставните йероглифи. Например в японския език думата <em>харесвам</em> се обозначава с един йероглиф, побрал в себе си два елемента <em>жена</em> и <em>дете</em>, разположени в строга последователност. В друга ситуация те – жената и детето – могат да съществуват самостоятелно, и ето как вече звучи двусмислено). Или например „почивка” = „човек” + „дърво”. Тоест текстуалността е залегнала иманентно вътре в самия йероглиф. </p>
<p> </p>
<p><strong>Въведение в китайската йероглифика: </strong></p>
<div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/s0h18Rdhb44?wmode=transparent&jqoemcache=GhLfr" width="425"></iframe></div>
<p> </p>
<p>Прочитът се осъществява на няколко принципа: пиктографичен принцип – йероглифът указва нещо определено и лесно разпознаваемо, достижимо по логически път дори за незнаещ езика, като например думите за „горе” и „долу”. Фонетичен прочит е повече от ясно, че е чисто звуков. В Япония например именно това разчитане се напластява и усложнява поради двоичния начин на изчитане на <em>канджи</em> (яп. йероглифи): по собствено японски или квазикитайски. Фонетична азбука, наподобяваща външно йероглифите, е корейската <em>хангъл</em>, но корейците използват и синокорейска йероглифика (<em>ханджа</em>). До 1910 г., когато във Виетнам се въвежда латиницата, китайските йероглифи съществуват заедно с писмената система <em>чунмон</em>.</p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/37082_V0rJIcyS695lWL4Yuthz4puf7GnRvF.jpg" style="height:763px; width:800px" /></p>
<p> </p>
<p>Определено най-предизвикателен спрямо въображението е символно-асоциативен принцип на прочит: конкретните части, детайли на сложен йероглиф, могат да бъдат разчленени. В своето единство съставните части пораждат нов смисъл на текста и препращат към нови асоциации и връзки. Тоест стига се до полисемантичност, като се отдава предимство на изразяването, а не толкова на съдържанието. (Никога няма да забравя, бе казала моя преподавателка, как се пише на старояпонски думата любов. Анализиран по съставните си части, йероглифът буквално се разчита като <em>замряло в ноктите сърце</em>….)</p>
<p>С<em>труктурата на йероглифа е моносценична, а не линейна</em> – пише Братислав Иванов. Защото линейността е свързана само със звука, докато моносценичността изразява съвкупността от звук, визуалност и пространство. През 1929 г. Сергей Айзенщайн в статиите си “Зад кадър” (публикувана като послеслов към книгата на Н. Кауфман „Японското кино”) и „Четвъртото измерение на киното” разработва основни проблеми на теорията на монтажа, като част от общата теория на киното. За опорна – и впоследствие централна – точка на теоретичните му възгледи служи принципът на изобразителност на йероглифния знак. <em>Чрез съчетаването на две „изобразими неща” се постига начертание на нещо неизобразимо графично. Например: изображение на вода и изображение на око означава – „плача</em>”. <em>Простото съпоставяне на два-три детайла от материално естество дава напълно завършено произведение от друго естество – псилохогическо.</em> Айзенщайн е очарован и вдъхновен от образа на йероглифите, които за него са… монтаж и същевременно носители на лаконизъм и заострена образност. Тяхното съзерцаване го извежда до идеята, че <em>кадърът </em>(в киното<em> – А. М.</em>)<em> никога не ще стане отделна буква, а винаги ще остане многозначен йероглиф.</em></p>
<p>Писмената система, основана на йероглификата, в Източна Азия задължително се свързва с калиграфията, която приютява в себе си естетическото, етическото и философското осмисляне на света. Пример е за спецификата на художественото мислене на региона. </p>
<p>Стремежът към естетизацията на писмото идва от концепцията на древните китайци за сливане на начертания знак-йероглиф с няколко задължителни категории: красота (<em>мей</em>), смисъл (<em>и</em>), звучене (<em>ин</em>) и форма <em>(син).</em> В основата на всичко това лежи канонът, нормативното правило и неговото творческо интерпретиране. Естетизирането на йероглифното писмо посредством многообразието от калиграфски стилове разкрива и индивидуалното, личното, неповторимото, онова, което е установено чрез традиционната категория <em>син</em> (сърце, душа). </p>
<p>Интерпретирането на йероглифа чрез индивидуалността на почерка пък видоизменя формално повече или по-малко основните му елементи. По този начин калиграфията се доближава до интерпретацията на музикалното изкуство. Всъщност калиграфирано, йероглифното писмо синтезира според китайските представи текстуалността (<em>литературата</em>), визуалното (<em>живописта</em>) и тоналното (<em>музиката</em>). Само те, в своето динамично и взаимно проникващо единство, достигат до пълнотата на духовния образ, като и дават възможност на зрителя да стане съавтор. Движенията на четката и туша едновременно запечатват движението и същевременно оставащите черни следи върху белия лист създават ефект на танц и музика.</p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/37082_Daiy2G2zXxQOxEhc6cdbvEXeRXu0Dv.jpg" style="height:368px; width:691px" /></p>
<p><strong>Сцена от филма „Герой” на Джан Имоу</strong></p>
<p> </p>
<p>Когато става въпрос за разбирането на йероглифика и калиграфия, както и за синкретичната природа на азиатския светоглед, мисля, че най-емблематичният пример е с конкретна сцена от филма „Герой” на Джан Имоу. Когато персонажът, наречен Безименния, иска конкурентът му да изпише калиграфски йероглифа за „меч”, преди да започне битката си с него. Защото само три неща разкриват истински почерка и дълбините на характера. Само с демонстрацията на едно от тях можем да разберем владеенето на останалите две. И трите следват движението на сърцето: свиренето на музикален инструмент, боравенето с меч и изписването на йероглифите.</p>
