Светът, в който се ражда св. Франциск* – първа част

Светът, в който се ражда св. Франциск* – първа част
Гилбърт Кийт Честъртън (29.05.1874 – 14.6.1936) е английски поет, белетрист, есеист, журналист и християнски мислител. Милиони читатели по света го познават единствено като блестящ криминален автор и един от бащите на детективския жанр. Автор е на над 100 произведения, писани между 1900 и 1936 година, но популярен остава най-вече с детективските си текстове с главен „разследващ“ католическия свещеник отец Браун.
<p>Съвременното развитие, при което журналистиката замени историята, или по-точно &ndash; традиционно предаваните исторически слухове, със сигурност има поне един положителен ефект. Сега стана пределно ясно, че всеки чува единствено края на която и да вземеш история. <br /><br />Журналистите имат навика да поставят доста подвеждащото заглавие: &ldquo;Тази история може да започне и тук&rdquo;, над последните няколко глави от своите разкази с продължение (в оня момент, когато героят и героинята аха да се прегърнат в последната глава, сякаш някакъв непонятен предразсъдък им е пречел да го направят още в първата). <br /><br />Това сравнение обаче не е съвсем точно, защото вестниците понякога публикуват резюмета на историите, но никога не предлагат и далечно подобие на някакво резюме на историята. При това журналистите не само се занимават с новини, те се отнасят към абсолютно всичко като към новина. Прочитаме например, че Адмирал Бенгс е застрелян, от което за първи път научаваме, че такъв човек изобщо е живял. Особено забележителен е начинът, по който третират биографиите. Никога няма да им хрумне да пишат за живота на някого, преди той да умре. Към институциите и идеите се отнасят по същия начин, както и към личностите. Веднага след Световната война<strong>1</strong> вестниците започнаха да излизат със статии за всякакви народи, които са се освободили. Не сме прочели и думица обаче за това кога и от кого са били поробени. Призовават ни да взимаме отношение към проблемите на далечни градове, без някога изобщо да сме чували, че там има проблеми. Това са хора, на които им се струва скучно да обсъждат сръбския епос; затова пък с удоволствие обсъждат ходовете на новата международна югославска дипломация. Голям интерес за тях представлява Чехословакия, без никога да са чували за Бохемия. Неща, които са стари поне колкото Европа, ни поднасят като последните новини за посегателствата над индианците в американските прерии. Всичко е много вълнуващо &ndash; като последното действие на представлението за хора, влезли точно преди падането на завесата. Но това не ни е от особена полза, ако искаме да узнаем за какво всъщност става дума. Този повърхностен подход на омаловажаване на цялата драма може би е препоръчителен за хората, на които им стига да знаят, че има няколко изстрели и няколко страстни прегръдки. Но е крайно незадоволителен, ако се измъчваш от интелектуалното любопитство кой кого целува и кой кого всъщност застрелва.<br /><br />От същия недостатък на журналистиката страда и цялата съвременна историческа наука, особено в Англия. В най-добрия случай тя ни разказва само половината история на християнството, и то само втората част. Хора, за които историята на мисълта започва с Реформацията<strong>2</strong>, никога не могат напълно да обемат даден религиозен проблем, защото трябва да започнат от институции, чиито корени не познават и дори не могат да си представят. Точно както четем за убийството на адмирала, за когото дори не подозираме, че е съществувал, така четем за разтурването на манастирите, за чието създаване дори не сме чували. Информация от този вид е крайно недостатъчна за интелигентния човек, който не обича манастирите. Тя е безкрайно недостатъчна за мнозина интелигентни хора, що се отнася до явления, които те имат съвсем основателни причини да ненавиждат. Например някои от нас от време на време са чували от водещи съвременни писатели да споменават за някаква неясна институция, наречена &ldquo;испанска инквизиция&rdquo;. Вярно е, че тя е неясна и мъглява за тях и за историческите трудове, които четат. Но е мъглява, защото произходът й се губи в мрака на неизвестното. Историята на протестантите започва с наличието на нещо ужасно, както пантомимата започва с краля на Демоните в кухнята на бесовете. Може би, особено към края, инквизицията наистина е била ужасна и обладана от демони, но макар да казваме, че е обладана от демони, нямаме представа защо е така. За да разберем испанската инквизиция, трябва да разберем две неща, за които дори не сме предполагали, че някога ще ни заинтересуват: какво е това Испания и какво е това инквизиция. Оттук нататък възникват редица въпроси относно Кръстоносния поход срещу маврите &ndash; как благодарение на своето героично мъжество един европейски народ успява да се освободи от властта на чужденците африканци. Тези въпроси от своя страна пораждат нови въпроси &ndash; за другия кръстоносен поход, срещу албигойците<strong>3</strong>, или защо хората предпочитали или мразели нихилистичните възгледи на азиатците. Докато не осъзнаем, че първоначално във всичко това неизменно присъстват романтизмът и възбудата на кръстоносния поход, никога няма напълно да си дадем сметка как свещеният подвиг може да заблуди хората и накрая да ги поведе по пътя на злото. Кръстоносците несъмнено злоупотребили със своята победа, но най-напред дошла победата, с която те злоупотребили. А там, където има победа, има проявена доблест на бойното поле и заслужено уважение в родината. Тяхното свещено вдъхновение става причина за крайностите им и оправдава извращенията им. Аз например от дете се чувствам виновен за жестокия начин, по който англичаните са се отнасяли с ирландците<strong>4</strong>. Доста несправедливо е обаче да се говори за репресиите от 1794, а дори да не се споменава войната с Наполеон. Несправедливо е да се твърди, че англичаните не мислели за нищо друго, освен за гибелта на Емет<strong>5</strong>, като най-вероятно по-важна за тях е била героичната смърт на Нелсън<strong>6</strong>. За съжаление 1798 далече не е последната година, в която се случват подобни грозни неща. Само преди няколко години нашите политици отново решиха, че могат да управляват с помощта на случайни грабежи и убийства, тактично упреквайки ирландците, че си спомнят за далечното и нещастно минало и за отдавна отзвучали сблъсъци. Но каквито и мрачни мисли да ни спохождат за делата на &ldquo;черно-кафявите&rdquo;<strong>7</strong>, не би било честно да не признаем, че повечето от нас мислят не толкова за черно-кафявото, колкото за бежово-кафявото<strong>8</strong>, и по-точно, че тъкмо в онзи конкретен момент бежово-кафявото имало благородна и родолюбива мисия, която измива срама от много неща. Да се пише за войната с Ирландия и въобще да не се спомене за безкористното участие на Англия във войната с Прусия, е нечестно спрямо англичаните. По същия начин, да говорим за уредите за мъчения като за някакви зловещи играчки, е нечестно спрямо испанците. Това не прави смислен и свързан разказ, който обяснява от самото начало какво точно са направили испанците и по какви причини. Разбира се, нашите съвременници с основание смятат, че цялата история никак не завършва добре. Дори не настоявам, че в тяхната интерпретация тя трябва непременно и да започва добре. Оплаквам се от факта, че тяхната история изобщо няма начало. Единственото, на което присъстват, е смъртта, или, както казва лорд Том Ноди, &ldquo;закъсняват дори за обесването&rdquo;. Вярно е, че инквизицията е доста по-страшна от всяка бесилка, но те събират, така да се каже, само последните прашинки от пепелта, виждат само пепелището от кладата.<br /><br />Тук примерът с инквизицията е случайно избран сред многото други, които илюстрират същата нагласа. И каквато и връзка да има със св. Доминик, той няма никакво отношение към св. Франциск. Наистина, както ще обясним по-късно, и св. Франциск, и св. Доминик ще останат напълно непонятни за нас, ако не схванем какво са разбирали през XIII в. под &ldquo;ерес&rdquo; и &ldquo;кръстоносен поход&rdquo;. Засега обаче този относително дребен пример ще ни послужи за по-голямата цел - да покажем, че ако започнем разказа за св. Франциск просто с неговото собствено раждане, ще пропуснем основния смисъл на цялата история и ще е по-добре въобще да не сме я разказвали. А за съжаление в днешно време преобладава тъкмо този журналистически подход към историята, който непрекъснато ни подвежда. Разказват ни за реформатори, но не знаем какво всъщност са реформирали те; четем разкази за бунтовници, в които не се съобщава срещу какво са се бунтували; разглеждаме възпоменателни паметници, които не свързваме с никакъв определен спомен; борим се за възстановяване на неща, които изглежда по-рано не са съществували. С риск настоящата глава да се окаже доста несъразмерна, чувствам се длъжен да разкажа по-подробно за големите движения, довели до появата на основателя на францисканството. В известен смисъл, това е все едно да опишеш света или цялата вселена, за да пристъпиш към описанието на един човек. Несъмнено в този случай светът или вселената неизбежно ще бъдат представени в обобщен вид, само с няколко груби щрихи. И противно на очакването ни да видим някаква дребна човешка фигура на фона на огромното небе, налага се най-напред да обходим с поглед небето, за да добием истинска представа колко колосална е фигурата на този човек.<br /><br />Само това сравнение вече ме предизвиква да кажа няколко встъпителни думи, съвършено необходими, преди да пристъпим и към най-повърхностното описание на св. Франциск. Макар и съвсем схематично и накратко трябва да се изясни в какъв свят се е появил светията и каква е била историята на този свят &ndash; поне доколкото засяга неговия живот. Нещо като предговор, само с няколко изречения, под формата на &ldquo;исторически очерк&rdquo;, ако мога да заимствам израза от г-н Уелс<strong>9</strong>. Що се отнася до самия г-н Уелс, очевидно творбата на този велик писател страда от факта, че е принуден да пише за герой, когото мрази. Да пишеш история и да мразиш Рим &ndash; както езическия, така и католическия &ndash; е все едно да мразиш всичко, което някога се е случило. То е все едно да мразиш човечеството и да се имаш за най-великия хуманист. Да не харесваш нито свещеника, нито войника, да не ти се нравят нито медалите на война, нито цветята на светеца, е все едно да се разграничиш от по-голямата част на обществото, с което могат да се справят само най-блестящите и гъвкави умове на нашето време. За да се обхване историческата ситуация, в която се появява св. Франциск, съчетаващ в себе си характеристиките и на войн, и на светец, е необходимо много по-широко разбиране. Затова ще довърша тази глава с няколко обяснения за света, който заварил св. Франциск.<br /><br />По-принцип хората не вярват, защото са доста ограничени. А като католик ще си позволя да добавя, че те не са достатъчно католици, за да бъдат католици<strong>10</strong>. Тук нямам намерение да обсъждам догматичните истини на християнството, а само историческия феномен, наречен &ldquo;християнство&rdquo;, и то по начина, по който би го видял един просветен човек с богато въображение, дори и да не е християнин. Имам пред вид, че по-голямата част от съмненията се пораждат от подробностите. Зачиташ се случайно в нещо и се оказва, че си очарован от някой езически ритуал и отвратен от някой християнски, но изобщо не си даваш сметка за факта, че християнският ритуал всъщност е реакция срещу езическия. Докато не осъзнаем, без много да се задълбочаваме, но поне в основни линии, крайностите на езичеството и християнската реакция срещу тях, не бихме могли да разберем истински историческия момент, в който се появява св. Франциск, или в какво точно се състои неговата велика мисия.<br /><br />Днес всеки знае, или поне така се надявам, че дванадесети и тринадесети век бележат своеобразно пробуждане на света. След дългия сън, наречен &ldquo;тъмни векове&rdquo;, отново процъфтяват културата и изкуствата. Може да се каже, че настъпва някакво освобождаване, но във всеки случай става въпрос за край &ndash; край на един период, винаги определян като много по-груб и жесток в сравнение със следващия. Но какво всъщност свършва? От какво са се освободили хората? Именно тук идват големият сблъсък и големият разнобой между различните философии на историята. От чисто светска гледна точка наистина изглежда сякаш човечеството се е пробудило от сън, но в съня обикновено има и съновидения &ndash; някои мистични, други чудовищни. За рационалистите, каквито бездруго са вече повечето историци, е напълно достатъчно да се каже, че хората са се освободили от първичните си суеверия и са преминали към една по-просветена цивилизованост. Именно в това се състои голямата заблуда, която се изпречва като препъни-камък в самото начало на историята ни за св. Франциск. Всеки, който си представя &ldquo;тъмните векове&rdquo; като пълен мрак, а пък зората на тринадесети век &ndash; като обилна дневна светлина, няма да разбере от началото до края човешката история на светеца. Истината е, че радостта на св. Франциск и на неговите &ldquo;божествени жонгльори&rdquo; не се обяснява със самото пробуждане. Тя избликва от нещо, което не бихме могли да си представим, докато не вникнем в техните мистични вярвания. Краят на &ldquo;тъмните векове&rdquo; не е просто край на съня. И определено не е край на влиянието на суеверията. Това е завършекът на нещо, което принадлежи към една строго определена и крайно чужда за нас мисловна нагласа.<br /><br />Настъпил е краят на покаянието, или, ако предпочитате, на очистването. Тринадесети век бележи момента, в който най-сетне са били изкупени определени духовни представи и човечеството най-после се е излекувало от някои болести на духа. Изцелението се е осъществило в един период на аскетизъм, който единствен е бил в състояние да се справи с тях.</p> <p>Християнството се появява, за да излекува света, и го прави по единствения възможен начин. Погледнато отвън с безпристрастния поглед на учения, бляскавата цивилизация на античността завършва с усвояването на един урок &ndash; приемането на християнството. Но освен възприемането на нова религиозна система, този преход представлява и психологически феномен. Езическата цивилизация е била силно развита. Или казано по-точно, тя е най-развитата, до която човечеството някога е достигало. Това твърдение ни най-малко не отслабва моята теза, даже напротив &ndash; дори я подсилва. Античността постига несравними върхове в изкуството, в поезията и скулптурата, развива свои трайни политически идеали, създава изчистени логически и езикови системи. Но преди всичко тя достига до осъзнаването на собствената си грешка. Тази грешка е прекалено голяма, за да може да се определи с точни граници. За по-просто тук ще кажем, че се състои в култа към природата. Би могло да се каже - това е заблудата, че човекът е естествен, което впрочем е една напълно естествена заблуда. Гърците, тези велики водачи и пионери на езическата античност, тръгват от една съвършено очевидна и проста идея: ако човек следва неизменно пътеката на природата и на разума, нищо лошо няма да му се случи. Това е особено вярно, ако човек е особено просветен и интелигентен, каквито са били всички гърци. Може да се каже, дори и да звучи малко несериозно, че човек просто трябва да следва носа си, стига това да е гръцки нос. Но примерът на самите гърци е доста красноречива илюстрация колко странни и фатални резултати може да има тази заблуда. Едва започнали да следват собствените си гръцки носове и собствената си представа за естественост, и взели да им се случват най-неестествените неща, които някога са се случвали в историята. Това е доста особена тема и никак не е лесна за обсъждане. Трябва да се отбележи, че нашите ужасни реалисти никога не използват реализма си за всеобща полза. Техните изследвания върху крайно неприлични неща никога не държат сметка колко ценно свидетелство биха могли да предоставят в подкрепа на положенията на традиционния морал. Ако някой се интересува от тези неща, би могъл да цитира хиляди случаи в подкрепа на християнския морал. Красноречив е фактът например, че никой никога не е писал истинска морална история на Гърция. На никого не му е направил впечатление огромният мащаб на нравствените странности на гърците. Най-мъдрите мъже в света обявили, че ще бъдат естествени, но първото, което направили, било най-противоестественото нещо на света<strong>11</strong>.</p> <p>Непосредственият резултат от обожествяването на слънцето и прекрасната природа бил развитието на едно крайно противно извращение, което започнало да се разпространява като зараза. Дори най-великите и просветлени философи не успели да избегнат тази лудост. Защо? На пръв поглед изглежда съвсем логично народът, чиито поети са възпели Елена Троянска, чиито скулптури са сътворили Венера Милоска, да има напълно здрави реакции в това отношение. Проблемът е, че човек, който боготвори здравето, не е съвсем здрав. Когато някой върви право напред, пътят му неминуемо се изкривява. Когато някой следва носа си, някак си все успява да загуби следата &ndash; нещо повече, понякога успява да загуби самия си нос, което е напълно естествено в съгласие с една така дълбока особеност на човешката природа, че поклонниците на природата така и не успели да проникнат до нея. Именно откритието на тези дълбини довежда до обръщането в християнството. Човекът носи своеобразен белег &ndash; като белега от грънчарското колело по грънците &ndash; и християнството помага да се заличи белегът. Вече забелязвам как някои се усмихват иронично, докато четат тези редове, но истината е, че благата вест, донесена от Евангелието, е вестта за първородния грях.<br /><br /><br /><em><strong><span style="text-decoration: underline;">БЕЛЕЖКИ:</span></strong></em><br /><br />1 - Става въпрос за Първата световна война.<br /><br />2 - Реформация &ndash; голямо реформаторско движение за освобождаване от влиянието на папата в християнските църкви на редица западноевропейски държави, започнало през XVI в. Реформацията довежда до разкъсването на единството на християнския свят и до обособяването на протестантството като самостоятелна християнска конфесия. <br /><br />3 - Албигойците са секта, възникнала в края на XII в. в Южна Франция. Албигойците отхвърлят авторитета на Църквата и твърдят, че целият материален свят е зло. Св. Доминик се опитва да ги убеди с проповеди да се откажат от ереста си. В периода 1208-1229 г. папа Инокентий III организира срещу тях въоръжени кръстоносни походи.<br /><br />4 - През 1789 г. англичаните жестоко потушават поредното ирландско въстание. През същата година избухва Великата френска революция, продължение на която са походите на Наполеон.<br /><br />5 - Робърт Емет &ndash; водач на ирландците във въоръжения им опит през 1803 г. да си върнат гр. Дъблин от властта на англичаните.<br /><br />6 - Хорейшо Нелсън (1758&ndash;1805) &ndash; британски адмирал, чиито победи на Нил и при Трафалгар по време на войната срещу Наполеон го правят национален герой на Британия.<br /><br />7 - Черно-кафявите &ndash; така наричали служителите на британската полиция заради цветовете на униформите им. Тук Честъртън има предвид участието им в потушаването на ирландските вълнения.<br /><br />8 - Цветът на английската военна униформа.<br /><br />9 Хърбърт Джордж Уелс (1866&ndash;1944) &ndash; английски писател, автор на фантастични романи и социални утопии. Честъртън често цитира иронично съчинението му &ldquo;Outline of History&rdquo; &ndash; &ldquo;Исторически очерк&rdquo;, публикувано през 1920 г.<br /><br />10 - Гръцкото прилагателно &ldquo;katholikos&rdquo; означава &ldquo;всеобщ&rdquo;, &ldquo;съборен&rdquo;.<br /><br />11 - Честъртън има предвид хомосексуалната любов между мъже, която в Древна Гърция се смятала за по-мъдра и възвишена от любовта към жените.</p> <div><em><strong>*Глава от есето "Св. Франциск от Асизи" от книгата на Г. К. Честъртън &ldquo;Св. Франциск от Асизи и св. Тома от Аквино&rdquo;, издателство &ldquo;Омофор&rdquo;, 2009 г. </strong></em></div> <p><em><strong>Превод: Ваня Николова<br /><br /></strong>Очаквайте продължение...<strong></strong></em></p>

Още от Култура и общество

Коментари

Напиши коментар

Откажи