- 10 Sep 2020
- 54
- 2
„Проклятието на труда”. Мнозина обаче, ако не и мнозинството, са се потопили в бясна активност, защото се боят да застанат лице в лице с живота, със самите себе си, със смъртта. Затова им е скучно, а скуката – това е царството на дявола. Скучно им е и им е страшно, и поради това се заглушават сами себе си със своите активности, идеи и идеологии. През всичко в „мира сего” обаче се просмукват все същите скука и страх. Тоналността на нашата култура, това е оптимистичната активност със своите зловонни изпарения на страх и скука.
<p>Без Бога „всичко е позволено”, но това „всичко” е бездънно страшно и скучно. И поради това първото ти задължение в Църквата е да се откажеш от каквото и да било участие в самата логика, в самата тоналност на този свят. Светът не може да бъде „просвещаван”, без преди това да бъде отхвърлен en blok. Но за това в съвременното християнство е необходимо много мъжество и духовна свобода – да не се поддаваш на въдицата на „разбирането”, на “involvement”-а, на „служението на света”.</p>
<p>Войната в Близкия Изток. И всички крещят – включително и папата – за “just and lasting peace” (справедлив и траен мир). Откъде обаче да дойде? Него никога не го е имало на земята. Арабите ненавиждат евреите. Евреите ненавиждат арабите. Това е и единствената истина, така че там ще се лее все повече и повече кръв. Ами останалите? По телевизията дават как американските танкове на евреите атакуват същите американски танкове, само че на арабите. Това показва всичко. Дори от телевизора се носи задушлив мирис на нефт. И цялото това бръщолевене за „права” – от страна на Израел за своето съществуване, а от страна на арабите – за Палестина – всичко това е пълна глупост. Тук евреите просто са дошли и са си взели, казвайки: „Това е наше право”. Преди тях са дошли арабите и са си взели. А преди тях турците, Византия, Финикия и т.н. Всички обаче имат „права”. А въпросът винаги е опирал само до сила...</p>
<p>Буквално цялата прелест на всеки един „свят” е в това, че от него може да се избяга, че има – цитирайки Набоков – „друго, друго, друго...”. Или – по Green – „tout est ailleurs”. Това обаче съвсем не е „бездомност”, нито е „бохемство” – всъщност аз не понасям и двете. Аз обожавам дома си и всяко заминаване за мен винаги е подобно на смърт, завръщането ми се струва безкрайно далечно! Това, че в света съществуват <em>домове</em> – всички тези безбройни осветени прозорци, зад всеки от които има някакъв „дом” – винаги ме изпълва със светла радост. Подобно на Мегре, аз почти бих искал да проникна във всеки един от тях, да усетя неговата единственост, качеството на жизнената му топлина. Винаги когато виждам мъж или жена да вървят с покупки, а това означава към дома си, си мисля: ето, той или тя си отиват <em>у дома, </em>в своя истински живот. И ми става хубаво, и те ми стават някак близки. Повече от всичко ме занимава какво правят хората, когато „не правят нищо”, тоест именно когато <em>живеят</em>. И ми се струва, че само тогава се решава тяхната съдба, само тогава животът им става важен. „Еснафско щастие” – това понятие са го измислили и са вложили в него презрението и осъждането си активистите от всички оттенъци, тоест всички онези, които всъщност са лишени от чувството за <em>дълбочина</em> на самия живот – онези, които мислят, че животът изцяло се разпада на дела. Великите хора, като например Де Гол, са в действителност „малки” хора и поради това от тях остава така малко, или още по-вярно, интересът след тяхното отминаване все повече и повече се съсредоточава върху „малкото” у тях, върху техния <em>живот</em>, а не върху делата им, които се оказват в значителна степен призрачни! „Той нямаше личен живот” – казваме ние с похвала. А в действителност това е и глупаво, и тъжно; и нямалият личен живот в крайна сметка не е нужен никому, защото на хората един от друг и един в друг им е нужен <em>живот</em>. Бог ни дава своя живот („за да имаме ние живот от живот” – Кавасила), а не идеи, доктрини или правила. И общението е само в живота, а не в делата. Затова домът не противоречи на израза „tout est ailleurs”, който противоречи на почти всяка активност. У дома, когато всичко е „свършено” (върнал си се от работа...), се възцарява самият живот, но точно той е открит „другиму, другиму, другиму”. Христос е бил бездомен не защото е презирал „еснафското щастие” – Той е имал и детство, и семейство, и дом, а защото е бил „у дома” Си навсякъде в този свят, сътворен от Неговия Отец като дом за човека. Само „на дома” (не на държавата, нито на активността и т.н.) може, по Евангелието, да се каже „Мир на този дом”. Ние не притежаваме „пребиваващ тук град”, т.е. не можем да се отъждествим с нищо в света, тъй като всичко е ограничено и – след Христос – всяко отъждествяване се превръща в идолопоклонство, но ние имаме <em>дом</em> – човешки, и дом Божи – Църквата. И разбира се, най-дълбокото преживяване на Църквата е именно преживяването й като <em>дом</em>. Винаги е тъкмо това, винаги и преди всичко самият <em>живот </em>(Литургия, вечер, утро, празник), а не активност. „Църковна дейност”, „църковен деятел”, „обществен деятел”: колко груби са всъщност тези понятия и как от тях не лъха нито светлина, нито радост...<em></em></p>
<p><em><em><strong>Из „Дневници 1973–1983”, превод: Борис Маринов, изд. Фондация „Комунитас”, 2011</strong></em></em></p>
