Дотегнаха ми съветите на хорските старейшини и
мъдреци - о, как ми дотегнаха! - откак Твоята
мъдрост разтърси моето сърце и мозък, Свети Боже. Не вярват в Твоята светлост тия, чиито мрачни
похоти на сърцето ги влачат към пропастта. Няма
спиране за камък, който се търкаля надолу по
баира.
<p>Колкото по-стръмен е баирът и по-дълбока
пропастта, толкова по-бързо и неудържимо се
търкаля камъкът.
Една мрачна похот извиква друга с успеха си,
другата - трета, докато всичко, що е добро у човека,
не повехне, а всичко, що е зло, не плисне буйно като
порой.</p>
<p>Докато не рухне съвсем сградата на Светия
Дух и отвън и отвътре.
Докато презрелите светинята не презрат себе си и
своите учители.
Докато най-сластните им страсти не ги задушат със
своята смрад.
Докато всички блага, заради които са клали съседи
и рушили градове, не се присмеят на грозотата им.
Тогава те крадливо повдигат очи към небето и през
гнойта на своя живот, осквернен и въвонил се про
викват: Свети Боже!
Как ме боли от човешкото самохвалство, откак
разбрах за Твоята мощна ръка, Свети Крепки!
Зидат кули от камък и казват: по-добри зидари сме
от твоя Бог!</p>
<p>А аз и питам: вие или вашите бащи
съзидахте звездите?
Намират извор на сила в земята и се хвалят: знаем
повече от твоя Бог! А аз ги питам: кой зарови
силата в земята, за да я намерите?
Хвърчат по въздуха и надменно говорят: сами си
направихме крила, къде е твоят Бог? А аз ги питам:
кой ви подсети за крила и летене, ако не птичите -
вие ли ги направихте?
Но когато Ти им отвориш очите за немощта им;
когато безсловесните твари им покажат
страховитата си мощ;
когато умът им се смае от звездните кули,
що се държат без опори и темели в пространството;
когато сърцето им се изпълни със страх от
слабостта и безумието им - тогава те в срам и
покруса протягат ръце към Теб и викват:
Свети Крепки!
</p>
<p>Колко жалка ми е човешката преценка за този
живот, откак вкусих сладостта на Твоето безсмъртие,
Свети Безсмъртни!
Късогледите видат само този живот и казват: това
е животът ни и с делата си ще го направим
безсмъртен между хората. А аз им казвам: ако
животът ви е като река, тогава трябва да има извор;
ако е като дърво, трябва да има корен; ако е като
лъч, трябва да идва от слънцето. И още им казвам:
между смъртните ли сънувате безсмъртие?
Палите огън върху вода.
Но като видят смъртта, изгубват кураж и мъка им
стяга сърцето. Като помиришат плътта на своите
мъртви невести, като спуснат в гроба слепите лица
на своите приятели, като турят ръка на охладнелите
гърди на синовете си, като разберат, че нито царете
са могли да се откупят от смъртта с короните си,
нито юнаците с яките си мишци, нито мъдреците с
мъдростта си - тогава усещат студения вятър на
смъртта по лицата си, падат на колене, оборват
глави над поломената си гордост и Ти се молят:
Свети Безсмъртни, помилуй нас!</p>
<p>жжж</p>
<p>Учеха ме старите, докато бях момче,
да се държа за небето и земята, та да не залитна.
Дълго останах дете и дълго се подпирах с бастуна,
който ми дадоха.
Но когато вечността се проструи през мен и се усетих
чужденец в света, небето и земята се пукнаха в
ръцете ми като слаба тресчица.
Господи, сило моя, колко немощни са небето и земята!
Изгледат като дворци от желязо, а се изпаряват
като вода на длан пред лицето Ти. Само с перченето
си крият своята немощ и плашат децата неуки.
</p>
<p>Махнете ми се от очите, слънце и звезди. Отбий се от
пътя ми, земьо. Не ме лъжете, жени и приятели. С
какво можете да ми помогнете вие, които безпомощно
стареете и се гмурвате в гроба?
Всичките ви дарове са ябълка с червей в сърцето.
Всичките ви напитки са минали през нечия утроба.
Дрехите ви са паяжина, на която се смее голотата ми.
Усмивките ви - жалки, с тях ме викате на помощ,
немощните - немощния.
Господи, сило моя, колко немощни са небето
и земята! И всички злини, които хората вършат
под небето са знаци на немощ и пак на немощ.
</p>
<p>Само мощният има сила да върши добро. Само този,
който с Теб се храни и пои, сило моя, се изпълва
със сила за добро.
Само спящият на Твоите гърди усеща отмора. Само
този, който оре пред Твоите нозе, се услажда с
плода на своя труд.
Мина детинството ми, хранено със страх и незнание,
и с него изчезна надеждата ми в небето и земята.
Сега гледам само в Теб и за Твоя поглед се държа,
люлко моя и възкресение мое.</p>
<p>жжж</p>
<p>Има ли ден от изминалите, човече, който да
желаеш да ти се върне?
Всички ти се галеха като свила и всички се
размъкваха като паяжина. Като мед са те
посрещали, като смрад си ги изпращал,
пълни с измама и грях до капака.
Гледай, всички локви под месечината лъщят като
огледала. И всички дни, осветлени от лекомислието
ти, лъщят като огледала. Но когато крачеше от
един ден в друг, лъжливите огледала се пръскаха
като тънък лед и ти газеше през киша и блато.
</p>
<p>Може ли ден, комуто утрото и вечерта са предели
да бъде Ден?
Господи светлоносни, за друг ден копнее моята душа,
измъчена от измами: за деня без предели и нощни
сенки. За Твоя ден, който наричах свой, когато
бях едно с Тебе.
Има ли, човече, щастие за теб, което би желал да ти
се върне? От две залъгалки с еднаква сладост,
втората е противна. От вчерашното щастие, турено
на днешната трапеза, извръщаш глава с досада.
Дадени са ти само мигове щастие, за да те нажалят
с намека за истинското щастие в скута на
неизменно Щастливия, и векове нещастие, за да те
пробудят от грозното играло на измамата.
Господи, Господи, едничко щастие мое, готвиш ли
жилище за отрудения Си богомолец.
Господи, младост моя неостаряваща, в Теб ще се
умият очите ми и ще светнат по-силно от слънцето.
Сълзите на праведника грижливо събираш и с тях
световете подмладяваш.</p>
<p><em>Откъс от "Езерни молитви", изд. "Омофор"</em></p>
<p><em>превод: Андрей Романов</em></p>