Руският цигулар Пьотър Лундстрем: Образът на Русия винаги е свързан с победата, а Европа се държи като продажна девойка

Автор: Эмпатия Манучи Следвайте "Гласове" в Телеграм

Образът на Русия винаги е свързан с победата. Руският народ е победител и когато е победител се намира в естественото си състояние. А когато не е, се случват осемдесетте, деветдесетте - настъпва абсолютна развала - и руският човек не може да открие вътрешни сили, за да се справи. Затова ни е нужна победа, независимо от цената. Това казва руският цигулар Пьотър Лундстрем* в интервю за YouTube канала Эмпатия Манучи. 

Когато победим, Европа ще престане да отменя руската култура, при това веднага. Европа е като продажна девойка, разбирате ли. Те усещат само силата. Но нашата победа е, меко казано, още много далеч, добавя Лундстрем.

Според него с началото на СВО пред Русия се е появил исторически шанс за оттласкване в абсолютно всички сфери, за преодоляване на неравенствата. Не в популисткия смисъл - да се отнеме от богатите - а като предаване на смисъл в живота за огромни слоеве от руския народ.

Пьотър Лундстрем изнесе десетки концерти по фронтовата линия в Украйна, а здравословен проблем засега въпрепятства участието му в бойните действия, но той се надява да има шанс: "Ако получа призовка, ще отида без всякакво съмнение. Въобще не стои такъв въпрос, дори се готвя за това. За мен просто не стои такъв въпрос. "Не тичай на война, не бягай от война". Затова имам бронежилетка и каска, те са в Донецк."

"Когато свирих в Мариупол на 10 април, се замислих, че докато момчето с цигулката е дошло от Москва, там хората току-що бяха загубили домовете си, близките си, и ето, идва човек с цигулка от скъпо дърво и нещо там свири. И това наистина беше много тежък концерт за мен, най-тежкият в моя живот. Но след това, по време на свиренето размислих, че дори и само на един човек това да помогне, то вече не е напразно. А ако няма такъв човек, ние все пак бяхме донесли камион с хляб, вода – това също ще помогне. Много е важно не това, че свирим, а това, че идваме, сякаш по този начин казваме: „Ние с теб сме една кръв – ти и аз. Ние сме заедно с теб. Вие не сте наказани в окопите, а ние някъде там отзад. Ние сме заедно, не се страхуваме.“

- Сега във Велики Новгород тече фестивалът „Донбаски експрес“. Каква е неговата цел днес, разкажете?

- Майсторски класове за талантливи музиканти от всички възрасти и обширна фестивална програма. Тоест изпълнения на класическа камерна музика и поредица от лекции, беседи и срещи с интересни хора – от поети, художници и музиканти, до богослови, историци и икономисти. И вече за втори път тази година – първият път беше през септември миналата година – ние печелим грант от президентския фонд за културни инициативи, благодарение на което можем да поканим над 80 талантливи деца от новите райони на Руската федерация. Разбираемо е, че има тежка война, много от тези деца не само през последната година и половина, но през последните девет години не са имали възможност пълноценно да се занимават с музика, а през последната година и половина знаете не по-лошо от мен какво се случва в Донецк. И до сега са забранени всички масови мероприятия и няма присъствено обучение, например, което за нас музикантите е критично важно. Затова сме стигали до сълзи в моментите, когато децата не искаха да си тръгнат през есента на миналата година, и можем да ги разберем.

- Не искаха да си заминават обратно?

- Да, не искаха да си заминат – не защото не искаха да се върнат в къщи, но Вие добре разбирате, в Донецк може да се отиде по всяко време. Но миналата година се сблъскахме с това, че първо се чудехме доколко децата, които пристигаха от там, искаха да четат нещо за войната. Те и така всичко знаят, защото живеят там. И условно казано, когато пристигна Манечка Долго, или Аня Ривякин, беше много интересно, например Ривякин чете само истории за котки, не прочете нищо за войната, въпреки че той има много военна поезия. А Маня Долго чете друго. Например, дойде група „Зверобой“ и те изпяха песента „Мариупол“, която е най-известната им, а там имаше деца от Мариупол, които просто ридаеха на концерта.

- Това са ученици от музикални училища?

- Да, това са професионални музиканти, те учат в музикални учреждения в тези нови региони. Казвам им: „Приятели, ние живеем в много сложно време и страшно време, но всяка криза, дори и толкова страшна, е също и време на някакви възможности, няма съмнение.“ Говоря им някакви прости неща. „Ето, имате бележници, тук сте осем души, запознайте се с всички, защото не знаем в бъдеще кой къде ще се окаже.“ Тези хоризонтални връзки, така да се каже, остават завинаги. Това е много важно за нас. За Леонид Игорович, моят баща, който е художествен ръководител на целия този проект – това е като създаване на атмосфера, в която всички са като едно семейство, разбирате ли. Татко ми разказа всичко това – той фактически е израснал в оркестъра на чичо си Олег Лундстрем и за него това завинаги е пример какво трябва да бъде отношението, като в семейство. И той се старае да предаде това съответно и на нас. В нашата творческа работилница ние също се стараем да направим така, че да бъде като в семейство. Няма „аз съм началник, ти си глупак“ и такива неща – като в семейство. И според силите, струва ми се, че успяваме.

- А Вие самият кога за първи път отидохте в Донбас?

- Първо, моят дядо е роден в Бердянск, и моят прадядо е роден в Бердянск, затова цялото ми детство, не знам колко пъти сме ходили там, но много пъти сме почивали в Бердянск, където сме стигали през Донецк. Това не го помня, в смисъл, помня, че сме почивали в Бердянск, но че съм бил в Донецк и в Донбас – не, не съм се фокусирал в това. За първи път дойдох в 19-та година, с концерти във Филхармонията, и от тогава пътувах там всяка година. Последния си концерт с оркестър изсвирих след като мина пандемията, през декември 2021 г. буквално. И когато през февруари всичко започна, единствените ми контакти до този момент бяха във Филхармонията, даже не и с министерство на културата. Само с директора на Филхармонията Александър Порецкий и на този единствен контакт аз написах на 24 февруари рано сутринта и му казах: „Дай да направим нещо, ще дойда да изсвиря някой концерт.“ А той каза: „Ти полудя ли?! Това вече е невъзможно.“

- Защо?

- Защото бяха забранени всички масови мероприятия. А някъде към 24 март се събудих сутринта и прочетох телеграм канала на Захар Прилепин. Там беше написано, че артистите се оплакват, министерство на отбраната не пуска никого, нещо в този дух. Но на Алексей Поддубний-Джанго не му попречи вече два пъти да отиде там. Прочетох това и буквално след секунда написах на Льоша Джанго: „Льоша, ти ми обеща да ме вземеш там с тебе.“ Накратко, вечерта с него се уговорихме, на следващия ден купихме билети и след седмица вече бяхме в Донецк. Нещо такова.

- А защо са Ви нужни тези пътувания?

- Просто не мога другояче.

- Какво имате предвид?

- Първо, трябва да кажа, че част от семейството ми живее в Донецк.

- И до сега?

- Разбира се, те са живели през 40-те години, никой не си е тръгвал от там, живеят и до сега, през декември домът им излетя, но те продължават да живеят там и до сега. За мен това, меко казано, не е чужда земя. Моят прадядо, който е роден в Бердянск, обикновен химик, през септември 43-та е мобилизиран в Червената армия и още след месец загива при освобождението на Мелитопол. Знаех всичко това, че е герой от войната, другият ми прадядо също е герой от войната, той е бил организатор на партизанското движение в Беларус. Но когато пристигнахме през февруари, направихме голям тур с ансамбъла за камерна музика, минахме през целия регион, започвайки от [...] в Бердянск не свирихме концерт. В Мелитопол, Мариупол, Донецк...

В Мелитопол бях за първи път в живота си, не бях ходил там нито веднъж, и първо влязох в университета, където беше концертът ни, а там – огромен Шевченко. А Шевченко, за който не знае, също е мой роднина, Тарас Шевченко, пряк родственик. Той самият не е имал деца, но неговата сестра е моя пра-пра-прабаба. И първо виждам Шевченко, и второ – разбираш, че стоиш върху земята, за която в буквалния смисъл на думата е дал живота си твоят прадядо. Струва ми се, че това отговаря на въпроса защо не мога другояче. Не е защото ме зове някакъв дълг, макар че във време на най-тежки изпитания тези съсловия, включително творческото, при това творческото съсловие по нищо не се различава от други съсловия – от лекари, от шлосери, от когото искате – но те трябва да бъдат заедно със своя народ. А няма никакво съмнение, че нашият народ сега е в Донбас. По-точно, нашият народ е навсякъде из страната, но острието на копието се намира там, без всякакво съмнение. Острието на копието трябва да бъде на дървото – без тил няма победа на фронта.

- Вие имате жена, а деца?

- Не.

- Още нямате. А тя не пита ли защо ви е всичко това?

- Не, тя разбира защо.

- А родителите, те не преживяват ли?

- Как да не преживяват, разбира се, че преживяват. Мама преживява, разбира се. Всички имаме майки. Но те много добре разбират защо. И после, извинете ме, аз съм с родителите си в камерния ансамбъл, пристигнахме с родителите ми, бяхме в региона с родителите ми, със сестра ми. След това и през юли те пристигнаха с мен в Донецк и отидохме в Мариупол и в Бердянск.

- А помните ли първото си усещане, когато отидохте там?

- Разбира се, прекрасно помня усещането си. Бях в еуфория, определено, напълно. Това беше осъзнаване къде изобщо се намираш – в Донбас. На онези, които са били там, няма нужда да се обяснява. Там има толкова невероятни енергии, по разбираеми причини – там смъртта е наоколо, смъртта и животът. И има такъв поток на енергията, че честно казано благодарение на това осъзнах, че енергията не е позитивна и негативна, тя просто е енергия. И как ще я преобразуваш след това, вече е твоя работа. Не обичам всички тези щампи като „сваляне на маските“, но все пак тя премахва всички условности и оголва крайностите. Там има само крайности. И затова, когато пристигнах, имах огромно желание да направя нещо, каквото мога. И сега съм сигурен, изсвирих сто концерта в този дух, но когато беше първият концерт бях напрегнат, защото ние отидохме във военна болница. Аз бях с Юлия Чичерина и с Джанго, различни рок изпълнители, как ще им се стори соловата цигулка – имах много големи въпроси. А тогава още не беше ясно, бяхме взели Волноваха, излязохме от Мариупол, но не беше известна линията на фронта, тя се премести от Мариупол, но не беше стабилизирана. И единственото, от което се боях, беше да не попадна в плен.

Понеже говорим за някакви усещания, и аз попитах другаря полковник с позивно име „Японеца“: „Каква е вероятността да пътуваш с кола от Волноваха до Мариупол и да те разстрелят, или да те вземат в плен?“ А той каза: „Вероятност винаги има.“ И след това разказа история, отново си спомням, това беше на 8 април вечерта, в „Донбас Палас“, имаше военни, представители на администрацията... Ние носехме пари, които бяхме събрали, за да купим каквото е необходимо. И той разказва: „Да, вчера в Мариупол към едни войници се приближи човек и им каза, че в някакво мазе лежи бабичка, моля да помогнете да направим каквото трябва.“ Отишли в мазето, единия го удушили, другия го заклали. И това е било повсеместно, такива неща е имало из целия град, а ние в този момент отиваме към този град. Това е по повод усещането.

Тогава беше 10 април, ние тръгваме, а аз имах усещането, че съм попаднал в някакъв сериал с ходещи мъртъвци. Защото ние пътувахме за Мариупол, когато тъкмо бяха освободили покрайнините на града и извеждаха бежанците, знаем, накрая те не ги пускаха, така наречената украинска армия не пускаше мирните жители. Представяте ли си, там имаше три хиляди човека на площада в Мариупол. И когато ме питат, „Не те ли е страх, толкова си смел“, винаги отговарям, напротив, не съм смел, защото смелостта е преодоляване на страха. Казвам, че не ме е страх, не ме е страх да свиря там, но това което помня, е че меко казано не бях на себе си, преминавайки с колата през тази тълпа. Влизаме в град, който нашите войници току-що са взели, той е бил осем години под окупация, и просто не бях на себе си. Имаше един голям автобус ли беше, камион ли – не помня, беше пълен с хляб, вода и хигиенни принадлежности и ние разнасяхме тези принадлежности в мазетата. Аз моля за извинение, че може би съм малко емоционален, но отдавна не съм си спомнял за тези неща. Ние влизахме в мазетата и аз имах усещането, че след половин час, прекаран там, ще се разболея. Като в песента „Хладна пролет“ на Джанго – там не беше просто хладно, там пронизваше чак до костите. Не стига че беше хладна пролет, 10 април, но и тези страшни мариуполски мазета никога няма да ги забравя. Не съм живял там, не съм стоял даже и три часа, аз просто влязох, дадох, излязох, влязох в следващото, дадох, излязох и така нататък. После влязохме по-навътре в града, първо до болница № 17, с напълно разбити стъкла, но продължаваща да работи. След болница №17, където също оставихме нещо, отидохме в центъра за раздаване на хуманитарна помощ № 2, някъде в центъра на града.

Ще помня цял живот, ние вървим и в един двор, ограден от четирите си страни с огради, всички огради запалени, а по средата детска площадка, с боядисани люлки, и едно дете, което се люлее на тях. А наоколо към 300 гилзи от гаубица Д-30. И това беше просто невероятно усещане. По-натам видях и взривен автомобил и труп. Ние бяхме там през април, а Аня Долгарева, с нея записахме трио, тя беше отишла в края на март и там е било нормално да има трупове по улиците. Но аз за първи път в живота всъщност мога да кажа, че видях труп. Помня в едно от мазетата, в които влязохме, аз вървя напред с голяма кутия с хигиенни принадлежности, мокри кърпички, които са важни, тъй като вода няма, никаква изобщо няма, има само мокрите кърпички, които ние донесохме. И докато вървим, си спомням историята която ми разказа полковника за двамата, които отишли в мазето, единия го заклали, а другия го задушили. А напред е тъмно. И едно момиче каза, „стоп, аз ще вървя напред.“ Аз даже не можах да кажа нищо, например „Не, махни се, аз сам ще вървя“. Което е глупост, защото има старши на групата и това, което каже старшият на групата, всички останали трябва да го правят. Така че тя тръгна пред мен. Пред мен едно крехко момиче, а аз след нея. И си мисля, значи тя ще понесе първия удар. Там имаше една баба, която седеше, а китайците взимаха интервю от нея. Аз също записах малко от думите ѝ, тя беше някакъв професор, от семейство на професори. Тя каза: „Войната е много страшно нещо. Войната е ужас и кошмар.“ Това запомних.

- А лицата на тези хора, очите им?

- Да, очите, абсолютно. Измъчено лице, много благородна и спокойна, без всякаква истерия жена, която просто седи и говори „Войната е много страшно нещо“.

- Когато идвахте в Донецк, в Русия ли се чувствахте или все пак в Украйна?Разбира се, че в Русия, няма никакъв въпрос.

- Донецк е абсолютно руски град и много хора и до сега, независимо от тази страшна година и половина, са потресени от това, че градът е чист. Сътрудниците на министерство на извънредните ситуации, нищо ново няма да кажа, но те са реални герои. Те са под обстрел, всичко се случва за 10-15 минути. Колата върви спокойно, минават баби и дядовци, не само баби, просто хора, спокойно, делово, вършат си някакви неща – спокоен град, чист, живот. Когато аз бях там може би беше малко по-пуст, по мое усещане, не мога да кажа, но ми се стори по-пуст, отколкото е сега Донецк. Много чист, красив град и абсолютно руски, никакъв въпрос няма.

- Какво отговаряте на тези, които Ви обвиняват, че не сте успешен музикант и цигулар и затова сте отишли в политиката.

- Разбирам. Първо, ние трябва да приемаме равнодушно похвалата и клеветата и да не спорим с глупака. Аз се намирах в привилегировано положение още от детството си – семейството ми, пет родни сестри, любовта между родителите ми – винаги съм имал усещането, че имам собствено място в живота. Музиката не е спорт, нали така? В музиката има място за всички. Затова винаги съм имал пълното спокойствие. Пътувах в Испания, за да постъпя в класа на Захар Брон, моя любим педагог, велик педагог, възпитал Вадим Репин, Максим Венгеров, и много други. Той е наистина велик педагог и аз съм негов възпитаник. Отидох там и нямаше нищо такова „Господи, ще постъпя ли, или няма да постъпя! Какво ще стане с мен!“ Аз знаех, че имам свое място и дори когато стане нещо лошо, това не ми пречи. При това, аз от една страна съм тщеславен, а от друга не съм тщеславен. Например „Искам да съм първи! Аз съм първи!“ – това никога не го е имало при мен. Никога не съм имал необходимост да стана първи, защото винаги съм имал усещането, че аз съм, знам кой трябва да стана и вече съм. Мама винаги много ми се кара, че си спомням това, но когато постъпвах в консерваторията, тя казваше: „Няма да влезеш.“ Така беше за всички, въпреки че, разбира се, мама много ме ценеше, обичаше, но казваше: „няма да влезеш, ти си бездарник“ и в този дух. Влязох в консерваторията като номер едно, на секундата, но това не е важно.

В този смисъл казвам, че съм тщеславен, но за останалото... В класа на Захар Брон, той говори още от началото за средата. Когато попаднах там, най-големият тласък, според самия Брон, ми даде самото обкръжение. 15 души цигулари на най-високо ниво и ти не можеш да не растеш. Накратко казано, мен по никакъв начин не ме засяга, когато някой казва, че не съм се сътоял. Това е просто глупост. А що се отнася до политиката, всеки, който ме познава, може да проследи – аз винаги много съм писал, дядо ми Игор Лундстрен казваше: „Много пъти съм съжалявал, че съм говорил и нито веднъж не съм съжалявал, че съм мълчал.“ Това го знам от дете, но за съжаление през цялото време говоря, говоря, говоря.

- Това са красиви думи.

- Не са некрасиви думи, просто от 2012 г. и най-вече през 2008 г., помня как седнах пред телевизора и гледах танковете, които са тръгнали към Гори. Това помня, Тбилиси, Гори, Поти, и всичко останало. Но от 12 г., аз се чувствам просто като гражданин на страната си и не съм влязъл в политиката сега, в 22-ра или 23-та година, а се интересувам и се занимавам с това от самото начало, даже нямах още 19 години.

- Вие сте цигулар, извинете ме, ще завърша. Има първи, втори цигулки, които ги канят по света. Вие в този смисъл получихте голяма популярност във връзка с Вашата гражданска позиция.

- Безусловно. С мен беше сниман много смешен клип от „ХохлЫ“, те имат и канал в Ютюб с милион и половина последователи, и те записаха гениално клипче за мен, благодаря им, в което е директната ми реч към министерството на отбраната и ние развенчахме мита за това, че аз имам световна кариера. Но това, което е смешно, е че аз никога не съм говорил, че наистина имам, за разлика от Валентина Лисица, от Александър Романовский, с които ходихме в Мариупол. Това са хора, които имат световна кариера, аз не съм имал световна кариера. Накратко, това не е оправдание, това е просто факт. Никога не съм се стремил и никога не съм градил кариера, по горепосочените причини – защото винаги съм знаел, че всичко ще бъде наред. Защото винаги ще успея да изкарам парче хляб, гарантирам, защото умея много хубаво да подсвирквам например, имам предвид художествено да подсвирквам. И в прехода знаех, че ако трябва, ще стана и ще заработя за преживяване. Затова казвам още веднъж, нищо не съм развенчавал и никъде не съм говорил. Това, което сега започват да пишат хората, ами те обичат да правят това. Легендарният, световно известният, даже винаги ги моля да махнат „виртуозния цигулар“, което се прикачи – един го каза и след него всички, ето – цигулар-виртуоз. Макар че де факто какво е виртуоз – доблестен. Значи съм виртуоз, даже може да се каже изявен в някакъв план.

- Вие самият как оценявате своя талант?

- Вижте, аз съм много ленив. Много ленив. Моят проблем винаги е бил, че много неща ми се удаваха много леко. Ако трябваше да направя нещо – щрак и съм го направил. Това – правя го. Мога и футбол да заиграя. Правилно или неправилно – всъщност е неправилно, защото тези, които са много талантливи, носят много по-голяма отговорност. Но това, което у мен го няма, ето, говорим за откритост – аз никога не съм имал старание и истинско трудолюбие, за съжаление. Макар разбира се, не можеш да се научиш да свириш на цигулка, без изобщо да свириш. Но като цяло аз съм страшно ленив човек и сега много се ядосвах по повод моето КПД – правя нещо безкрайно и имам максимум 5% КПД. И сега повишавам КПД-то благодарение на това, че имам огромно количество работа, че нямам буквално нито един свободен ден. Ако имах свободни дни, бих лежал на дивана без да правя нищо.

Така че – на Вашия въпрос: аз много високо оценявам своя талант и това е проблем, защото всеки път ми е трудно да казвам това. И освен това, ако оценяваш високо таланта си, върху теб ляга много голяма отговорност. А доколко аз съм съответен на тази отговорност, това е друг въпрос. Аз отговарям, че не съм съответен и че правя недостатъчно спрямо този талант, който ми е даден от Бога. Това не съм аз, а ми е дадено. Знаете новозаветната притча за талантите – един ги заровил, друг ги загубил, а един ги преумножил. Така че заровеният талант е грях, дори и да се запази. В моя случай, ако наистина говорим за цигулката, както направихме преди началото на интервюто – защо свириш на цигулка, или си актьор, когато се занимаваш и с толкова много други неща. Но ако престана да свиря на цигулка, аз ще загубя всичко останало. Осъзнавам го. Тоест аз не мисля живота си без цигулката, но не съм способен да се занимавам само с нея. И до сега имам сериозен проблем просто да седна, да изключа всичко и да се занимавам три-четири часа. Не мога. Това е антиномия, мое любимо понятие – взаимоизключващи се неща.

От една страна без цигулката не мога и всичко останало е през цигулката, а от друга страна само цигулката не ми стига. Когато тръгнах в Донбас, започнахме да пътуваме до там повече от веднъж в месеца, аз практически спрях изобщо да се занимавам. Започнах да свиря безконечни концерти, да се занимавам с хуманитарна помощ и други подобни, и безспорно започнах да чувствам, че губя форма – това е нормално, след това се възстановява, достатъчно бързо. Но, ако ме питате, да речем, какви концерти имам в близко бъдеще, ще ви кажа – през есента ще имам филхармонични концерти, ще ходя в Уфа, в Тула, в Перм и така нататък. Фактически не е имало цяла година. Защо казвам това, защото сега осъзнавам, че ми е абсолютно необходимо да се занимавам и с чисто професионална кариера. Затова казвам – просто не мога без това. Чувствам си сърцето сякаш, както ако си свикнал да тренираш, например, а след това спреш, то започва да иска натоварване.

- А в Донбас заради кариерата ли идвате?

- Разбира се, че не. Това, което свиря в Донбас, което свиря в окопите, е много ограничен репертоар, защото има много малко написани неща за соло цигулка. А когато ходих в 19-та година във Филхармонията, свирих с оркестър, и това беше, разбира се, професионален път.

- Как си го обяснявате, защо ходите в Донбас?

- Ходя при войниците. Винаги съм казвал, че обичам всяка своя публика, всяка. Но най-леко, най-приятно, най-близко от всичко ми е именно аудиторията на войниците, това е самата истина. Всеки път, след всеки концерт, заставам на изхода и стискам ръката на всеки войник, гледам го в очите. За мен това е крайно важно. Има хора, които просто минават, ръкуват се и заминават, но за мен най-важното е, когато те погледнат в очите и ти кажат: „Благодаря ти, брат.“

- Как реагират те на Вашата музика?

- Реагират потресаващо. Тук се отричам напълно от себе си, защото тук става дума за съвсем друго. Може би в някаква степен това е необичайно, защото когато пристигнеш, показваш на какво те е научила Родината в крайна сметка, на какво си се научил, и даваш каквото можеш. Разбира се, ние се опитваме да изградим приемственост с времето на Великата отечествена война, когато тридесет хиляди артисти са изнесли милион и половина концерти. Но да се върнем към реакциите – аз винаги казвам, даже вече се изморих от това, че истински високото изкуство не оставя почти никого равнодушен. Вярно е, може да остави някого, но това са малцина. Когато свирих в Мариупол на 10 април се замислих, че докато момчето с цигулката е  дошло от Москва, там хората току-що бяха загубили домовете си, близките си, и ето, идва човек с цигулка от скъпо дърво и нещо там свири. И това наистина беше много тежък концерт за мен, най-тежкият в моя живот. Но след това, по време на свиренето размислих, че дори и само на един човек това да помогне, то вече не е напразно. А ако няма такъв човек, ние все пак бяхме донесли камион с хляб, вода – това също ще помогне. Много е важно не това, че свирим, а това, че идваме, сякаш по този начин казваме „Ние с теб сме една кръв – ти и аз. Ние сме заедно с теб. Вие не сте наказани в окопите, а ние някъде там, отзад – ние сме заедно, не се страхуваме.“ Това е най-важното.

Мога много да говоря, сега само набързо, можете да го изрежете после, се връщам, защото действително мен ме вълнува вашият въпрос. Ето, например отворения конкурс „Чайковски“, аз ще отида там, защото съм почетен гост и така нататък, но като почетен гост по държавна линия – всички познавам, всички ме познават, но по държавна линия. Не по линия на тези, които имаме там сега – Валери Гергиев, Вадим Репин, с когото изсвирихме много концерти... Не, аз не съм в тази категория, без съмнение. И това малко ме накара да реагирам, помислих си, абе, на мен ми е неприятно. Аз отивам в своята Алма матер, в Държавната консерватория, като слушател, просто защото когато изляза навън, всички ме познават. Ще ме познаят, не просто защото някой на някого е позвънил, а ме знаят като човек по държавна линия, като обществен деец, а не като човек, който е спечелил конкурса „Чайковски“.

- Вие сте на 30 години, не малко ваши връстници се отнасят много критично към СВО, някои напуснаха, някои останаха тук и критикуват. Вие защо не се поддадохте на този пацифизъм?

- Първо, защото пацифизмът и православието са несъвместими неща според мен, а аз съм православен човек. Това е първо. Второ, това, което с Вас говорихме до този момент, а именно малко засегнахме историята на моето семейство, съвсем мъничко. Но историята на моето семейство толкова силно е вкоренена, детерминирана в историята на Русия, и аз толкова добре я знам, че ми се струва, че това е най-голямата закваска за всичко. Защото в моя род са тези, които са извършили покушението над Александър III, народоволците, а също и тези, които са били удостоявани с неговото ръкостискане. Репресирани и комунисти, герои от войната и инженери, и така нататък. Тоест, всичко, което се е случвало в нашата страна от деветнайсети век, нашето семейство е минало през всички перипетии. И репресирани, и разкулачени, и герои от войната, и народни артисти, тоест приласкани от властта, репресирани от властта, покушавали властта и така нататък. Аз съм учил, през 12-та година отидох в Испания, в изключително висока музикална школа и това не ми повлия по никакъв начин.

- А защо много Ваши връстници са против, как си го обяснявате?

- Не бих казал, че те са мнозинство. В нашата сфера може да са и мнозинство, не знам точно, но най-малко половината. Това е същото – възпитанието, определен социум. Изобщо нашите колеги, Вячеслав, са либерални. Всички тези 30 години беше формирана система не само на ценностите, но включително и кариерна система. Питат ме хора – защо нашите деца престанаха да общуват с нас на 16-17 годишна възраст, разбираемо, това е такава възраст, и попаднаха в тази либерална история? Всичко е ясно, защото за патриотите никога не е ясно какво става, а тук – ето ви велики режисьори, ето ви потресаващи актьори, ето я стълбата, по която можеш да се изкачиш. И главното, което грабва нашите младежи, е тази пацифистка история – ние сме за мир ние сме за всичко добро.

- Да, вечното мир на света, не на войната...

- Аз много обичам да общувам с протестно настроена аудитория. Ние пътуваме из цялата страна, заедно с нас е и забележителният кинорежисьор Олеся Шигина, но в различните региони е различно, естествено в Забайкалския край не трябва много да се обясняват нещата, или пък в Самария. А в Петербург пристигаш, отивам в Художествената академия и там отпред седят шепа хора, а останалите игнорират. И са протестно настроени. И там, в Художествената академия, имах прозрение свише, отгоре – това е от 1764 година, може да греша датата – е нарисувана Екатерина. И аз разбирам, че това е годината, в която Екатерина II е дарила на академията по изкуствата статут и привилегии. И ги питам, Приятели, коя е Екатерина II? Това е човекът, който е построил Севастопол, който е построил Одеса, Николаев, Пятигорск, Луганск и още безкрайно количество градове. Ето за какво всъщност става дума. И този същият човек ви е подарил на вас привилегии. После отиваме в телевизионно предаване, а там – обратното, 500 човека. И докато върви предаването, пуснаха филмчето за ура патриотите, които учат, че родината трябва да се обича, нормалната творческа интелигенция. И аз много обичам да разговарям с тях. Когато ми кажат: „Не на войната, не искам да живея в това, всичко е пошло...“ Главното е, че всичко това са манипулативни лозунги, защото тези 8 години, не не обичам това с осемте години... тези деца, които дойдоха сега с нас на Донбаския фестивал, те какво, да не би да са за войната? Не искам да го обсъждам. Още веднъж, с който и човек да седнеш да разговаряш и му зададеш най-простия въпрос – кой е за войната?! Кой? Всички са против. Само че въпросът е, че има победители и губещи.

- Вие опитвали ли сте се, така, както сега с Вас разговаряме, да разубедите някого?

- Аз съм в този форум „Боец“, там в коментарите ми пропада страшно много време, трябва веднага да престана, но никога не съм се опитвал да разубеждавам, но ако човек зададе въпрос, ти можеш да му отговориш. Разубеждаването не е правилна позиция.

- Лично имали ли сте някаква история? С приятели и така нататък.

- Вижте, моите приятели са като цяло също успешни хора, със собствена гледна точка. Ние имаме чат, около шест човека, със съвършено противоположни мнения. Но е безполезно да бъдат разубеждавани такива хора. Бих искал да се концентрирам върху следното. Когато ходим в такива зали с 500 човека, които са агресивно либерално настроени, всъщност по-голямата част от тях са абсолютно нормални хора, но се намират в информационно малцинство, което е забавно всъщност. Забавна история – те са мнозинство, но в информационно отношение са малцинство. Навсякъде е ясно, че малцинството управлява мнозинството, но въпреки това, аз виждам задачата си на първо място в интелектуалната и емоционална подкрепа на своите. Не в разубеждаването на някакви там хора, това е невъзможно. В подкрепата на своите, включително когато пътуваме и показваме – приятели, това е нормално, нас ни има, много сме, вижте, има ни, дойдохме при вас, тук сме. И, разбира се, въздействие върху колебаещите се. А кои са колебаещите се? Това са тези, които задават въпроси. Защото тази група хора, за които стаана дума, те не задават въпроси и не търсят отговори. Никога не се опитвам да ги разубеждавам, това е абсолютно безсмислено.

- А как си представяте образа на бъдеща Русия?

- Образът на бъдещата Русия винаги е свързан с победата. Извинявайте, това по никакъв начин не е патос, просто руският народ е победител. Тоест, когато той е победител, той се намира в естественото си състояние. А когато не е, се случват деветдесетте, осемдесетте – абсолютна развала, при която руският човек не може да намери, за разлика от много други народи, вътрешни сили, за да се справи. „Затова ни е нужна победа, независимо от цената“. Защо? Неотдавна писах пост и казах, че много ми се иска да поживея в края на нашите 1940-1950-те години. Да, било е страшно време, страшна разруха, но е имало тази победа и народът, който е бил устремен към космоса. Който е построил наново цялата тази страна, който е отишъл и навсякъде, навсякъде е построил театри, университети, болници и е полетял в космоса. За мен образът на бъдеща Русия е такъв.

- Победа над какво или над кого?

- Не, победа в тази война, без съмнение. По ожесточеност това, разбира се, не е войната с Финландия, но ако погледнем така – Полша влезе ли във войната? Не. Турция влезе ли във войната? Не. А могат ли да влязат във войната? Да, без съмнение. Ние сме на ръба. Когато някой ми каже, ето, там Путин, и други подобни... Замислете се в какво състояние се намираме. Ние имаме база в Гюмри, после вече Дагестан, имаме Курилските острови, Калининград, и Босфора-Дарданелите и групировката в Сирия, която се прикрива. Това не е политическа информация, а най-проста, макар и многопланова история. Но ние се намираме в катастрофално тежка ситуация. Това е факт. Но от друга страна за нас това е шанс, защото руският народ, колкото и парадоксално да е – няма да кажа нищо ново – той умее да се събира именно в такива моменти.

- Как да направим така, че сред младежите да има повече патриоти?

- Не мога да се справям с такива задачи, искам патриотите да са повече от пацифистите, но съм повече за практиката. Трябва да се общува с младежите тоест, да се разговаря, както ние с Вас сега седим и се гледаме в очите един друг. Това е същото като „Ние с теб сме една кръв“, но в случая даже не е нужно да се казва това, трябва да се разговаря. Защото младежите, по своята същност, са все още непроявени циници, значи някъде дълбоко в себе си те всъщност търсят доброто и справедливостта. И тогава трябва да им се покаже, вижте – къде е доброто и къде е справедливото, и трябва просто да се задават въпроси. В този институт ни задаваха въпроси: „Ами защо, ние искаме да се занимаваме с творчество, вън от политиката“. Какво е това изобщо? Как си го представяш? Кога изобщо изкуството е било извън политиката като цяло? И как можеш да отделиш себе си от останалите хора? Ние всички така или иначе живеем в една голяма страна. Тези 80 човека, които дойдоха при нас, ще пораснат, ще отидат в институти из цялата наша страна и ще общуват с нашите хора, които сега учат там, нали? Как смятате да се сепарирате от тях? Това, което трябва с младежите, е първо да се говори истината, тази истина, която си видял със собствените си очи.

Аз видях децата в Донбас, видях Алеята на ангелите, видях тази бабка, разбирате ли? Видях тази бабка в Мариупол, не бабка с флаг, а своята, лична бабка. Или дядото, който дойде през юли в Мариупол и каза, докато свирехме с Романовски, каза: „Приятели, без хляб може да се живее, но без музика – не.“ Това не съм си го измислил, той ни го каза. Каза ни: „Аз за 40 дни бомбардировки видях хляб веднъж.“ Тези хора във филмчето се подиграват, мислят си, че това е измислено. Но това е чистата истината, той каза: „Видях хляб веднъж, когато руски войник предаде на мирен жител своето парче хляб. Това е един път за 40 дни. Но затова пък аз всеки ден пеех и това ми спаси живота.“ Това не съм го измислил аз, човекът ми го каза. И аз мога да предавам това, защото е невъзможно да се отърся от моя опит, когато казвам истината. Невъзможно е. Да се отрека от телевизията – те за всичко лъжат, и някак мога и да не се замислям какво говорят те. Те могат да лъжат 5%, а 95% да казват истината, да приемем условно. Не, край, това е телевизорът. Ти казваш истината, и те не могат да отрекат. Ако си честен човек, те са честни хора и затова трябва да ги подкрепяш – защото са честни хора. А ако е така, тогава, извинете, имате въпрос, опитайте се да си отговорите. Сами си отговорете. И тогава се включва интелектът и всичко останало.

- На мен ми се струва, че в културата – тази сфера, която ние с Вас представляваме – в тази културна политика не достига системност, или какво?

- А не Ви ли се струва, че Волга се влива в Каспийско море? Да, разбира се, това е система и нея я няма. Ако се изразя меко, аз влязох в Обществената палата, в Комисията по култура и се надявам, че ще успеем да участваме в изработването на нова държавна културна политика. Защото плодовете на държавната културна политика от изминалите години, ние, според мен, ги видяхме извънредно на 24 февруари 2022 година. Хората питаха, „Ама какво?! Какво става? Каква страна, каква армия? За какво говорите? Кои сте вие? Не ви познавам! Вървете сами знаете къде!“ и си тръгнаха. На тези, които си тръгнаха, както винаги казвам, Господ здраве да им дава. А тези, които останаха...

- Това е далеч по-лошо.

- Разбира се. Шеста колона. Хора, които мълчат.

- Какво да правим с тях?

- Какво да правим с тях? Аз бих казал не какво да правим с тях, ще се отстраня от този въпрос, макар че това е въпрос за национална дискусия като цяло. Ние имаме девиз: „Патриотизъм чрез професионализъм“. Това е двоен критерий, защото на родината са ѝ нужни професионалисти. Професионалисти, а не патриоти... ето, аз съм патриот, и готово, отивам в Донбас и така нататък, примерно. Нужни са професионалисти, но не какви да е професионалисти. Когато болшевиките идват на власт в двайсетте години, те са принудени да привлекат царски държавници. Това е очевидно, че е имало такива неща. Ние не сме имали 30 години кадри в институтите, не можем да кажем опа! и да променим всички лоши с добри. Да сменим либералите с патриоти. Това е илюзия, това е утопия, това е невъзможно.

Затова, аз бих искал да се знаимавам с това, което ми се струва задача на националната безопасност, от национална важност – това е създаването на кадри в институтите. Патриотично, добре, не зная. За културата абсолютно искрено смятам, че в донбаската война срещу руската култура или новата война, както искате я наречете, на нас ни е нужна експанзия вътре в страната, абсолютно. Не става дума, че не трябва да се срамуваме от амбициите си, трябва просто да се декларират и постигнат тези цели. Защото иначе ще мине половин година и всички тези хора, които си тръгнаха, те задължително ще се върнат, гарантирам ти, каква Европа. Казват, кога Европа ще престане да отменя руската култура? Много просто – когато победим, Европа ще престане да отменя руската култура. При това веднага. Европа е като продажна девойка, разбирате ли. Те усещат само силата. Но нашата победа е, меко казано, още много далеч.

- За шестата колона – привличането на тези идеологически врагове, тире либерали, на големи длъжности същото ли е?

- Аз не мога да говоря от някаква позиция, аз не съм никакъв голям държавен деятел. Но да кажем така. Трябва да има идеологически контрол, рано или късно ние несъмнено ще стигнем до необходимостта от промяна на конституцията, за което говорят вече 30 години. Части от конституцията вече са променени, но забраната на идеологиите по-скоро ще бъде свалена, предполагам.

- Вие приведохте пример с болшевиките и царските държавници.

- Да, но болшевиките осъществяваха твърд идеологически контрол, а управленците, тоест хората, които управляват... Нека вземем нашата злощастна централна банка. Аз съм никой, затова не мога да съдя доколко е оправдан високият лихвен процент. Едни говорят едно, други – друго, аз не знам, но така или иначе да допуснем, че ЦБ е по-силна, отколкото си мислехме в някаква степен. Предполагам, може да се каже, че тези хора имат меки либерални възгледи. Но те работят добре, вероятно под някакъв идеологически формат. Дали това е така, не мога да кажа компетентно мнение. Значи, така трябва да продължава. Но главното е, че ние трябва да си възпитаме кадри. През 41-ва година, колко години са минали, двайсет години? Съветският съюз е имал вече изцяло свои кадри. И когато в 41-ва- 42-ра година е бил избит целия кадрови състав и са дошли тези капитани, или лейтенанти, както са известни, майори, и са излезли в главните роли, това вече са били съветски хора. Съветските кадри в институтите са били отгледани, вече е ставало дума за армията. И това се отнася до всичко останало, всички наши велики цигулари, музиканти, творци и така нататък. Шукшин, Распутин, Шолохов и другите. Всичко вече е съветска история. Това трябва да бъде направено.

- Според вас трябва държавата по някакъв начин да контролира?

- Ние не можем да избягаме от държавата. Ето, аз наричам себе си патриот-държавник, тоест аз разбирам, че без държава, за руския човек има само смърт. Затова винаги съм поставял държавата над себе си. Никога не съм призовавал за репресии, защото прекрасно разбирам как те работят, от кого започват и така нататък. В моя род има репресирани и те не са били репресирани от антисъветчици, моите дядовци, например. Но в Русия няма такова нещо като затвор – някои хора се смеят на това, но е абсолютен факт. Затова, ако на държавата ѝ потрябва някак си..., за мен въпросът е очевиден. Не признавам право на държавата само върху две неща – това е свободата на вероизповедание, тоест моята вярва в Бога по никакъв начин не е свързана с държавата, и моето тяло.

- Под „моето тяло“ какво имате предвид?

- Имам предвид, че не признавам правото на медицинско вмешателство без собственото ми съгласие. Това са единствените неща, които не признавам за държавни. Но ние отидохме малко встрани. Разбира се, че ще се наложи да регулираме държавата, ние така или иначе вървим в посока на пост-капитализъм, или както там искате.

- А какво според Вас трябва да се направи, за да бъдат съвременните ученици като пионерите в съветско време: „Готов? Винаги готов!“

- Струва ми се, че в този случай вървим в правилната посока. Винаги започвам да говоря, а после започвам да се съмнявам, защото има разни примери. Но като цяло, много се радвам, че откакто се помня почти винаги съм пял пред аудитория химна на Русия, почти винаги сам. И сега пристигаме в Улан-Уде, при морските кадети – те така гръмнаха, всички заедно, с химна на Руската федерация, такова щастие, удоволствие и така нататък. Това че сега се въвежда задължително химнът на Русия е невероятно позитивно и аз изобщо не разбирам как може да си против това, това е просто прекрасно. Разбира се пак на места там... но като цяло, не знам, за мен това е просто химнът, освен всичко свято, това е и любима музика, думите, изобщо просто забележително. В тази посока трябва да се движим и да показваме. Когато влязохме в института за кино и телевизия, там имаше най-различни хора, излизаха модно облечени, там кой беше, Настя Приказчикова, красавица от Донецк, която е завършила журналистическия факултет на МГУ, има свое предаване, тя е красавица и така нататък. Патриотите не са задължително с шапка ушанка. Затова, прави каквото трябва и да става каквото ще. Аз от една страна не се напрягам много, а от друга страна съм много позитивно настроен като цяло.

- Тоест, вие мислите, че ние сме в правилната...

- Аз мисля, че с началото на СВО пред нас се появи исторически шанс, какъвто не съществуваше преди началото на СВО. Това е моята лична гледна точка.

- В какво се изразява този шанс?

- Това е шанс за оттласкване, в абсолютно всички сфери, за преодоляване на това, условно казано, неравенство. Не в популисткия смисъл – да се отнеме от богатите, а като предаване на смисъл в живота, за огромни слоеве от нашия народ. Когато говоря, всички ми казват, че веднага започвам да уравновесявам, за да не говоря много. Сега бях във Велики Новгород и запявам: „АртилеристЫ, Сталин дан приказ, артилеристЫ зовёт Отчизна нас!“, а една жена минава покрай мен и се гнуси. Казвам ѝ: „Какво, не Ви ли харесват такива песни?“ А тя ми отговори: „Омръзна ми от вашия ура патриотизъм, до гуша ми дойде!“ Това не е интелигенция от сой, това не е Москва. Аз осъзнавам прекрасно и другата реалност и когато ви говоря за смисъл на живота, не казвам, че за 140 милиона, за всеки един от тях това е смисълът, далеч съм от това. Но като цяло, се появи исторически шанс. За излитане в космоса.

- Какво означава за Вас да обичаш Русия?

- Да обичаш Русия? А какво означава да бъдеш руснак? Да говориш на руски, да мислиш на руски и да обичаш Русия. Не знам. Въпросът беше какво значи да обичаш Русия...

- Да, в какво се състои това?

- Какво значи да обичаш Русия... аз пътувам из страната, не обичам този патос, но аз пътувам към Успенка, в Ростов, в Донецк, и там са тези невероятни поля – това е невероятно красиво. Или отиваш в Забайкалието, в Чита, в ранно утро, а там – хълмовете. Каква красота, мога да кажа, всичко е покрито с цъфтящ сминдух. Може и без сминдух, просто тези хълмове. За мен това са „Хълмовете на Манджурия“. Или пък Сахалин – за мен това е най-великата и любимата страна в света, това е чистата истина.

- А служили ли сте в армията?

- Не.

- А ако получите призовка, ще отидете ли?

- Разбира се. Без всякакво съмнение. Отказах се веднъж от отлагане, ще се откажа и следващия път. Въобще не стои такъв въпрос, дори се готвя за това.

- По какъв начин?

- Две неща – първо, аз не съм служил в армията, не съм се крил, но имам пролапс на митралната клапа. Но и да бях служил, щях да служа, разбира се, в оркестъра, честно казано. Септември, когато започна мобилизацията, имах чувството, че ще дойде призовка и че аз трябва да отида като доброволец и че има подразделение, в което мога да отида, с познати командири, с които знам, че всичко ще бъде нормално. Хората се обръщат към министъра на отбраната и му казват: „Моля Ви, създайте нова бригада“. И те създадоха през ноември, след мобилизацията, създадоха фронтова бригада. И аз се съветвах с различни хора, включително с по-възрастни приятели, дали да не отида във фронтовата бригада. Но в онзи момент реших, че така или иначе има ръководител на фронтовата бригада, пращал съм там хора и така нататък. Но за мен просто не стои такъв въпрос. Не тичай на война, не бягай от война. Затова имам бронежилетка и каска, те са в Донецк.

- Какъв сте по националност?

- Руснак.

- А по-точно?

- Имам осем вида кръв. Баба ми е чистокръвна татарка. Губайдулина. Фамилията ми е шведска, моят прародител Карл Август е пристигнал в Петербург от Швеция пеша. Според слуховете, бягал от жена си, но не знам за това.

- Той какъв ви се пада, този който е дошъл от Швеция?

- Пра-пра-прадядо. Имам съответно беларуска, украинска и гръцка кръв. За белорусите Ви разказах – организатори на партизанското движение, и украинска кръв очевидно. И като говорим за кръв, Тарас Григорович Шевченко – имаме много интересен мост от миналото към бъдещето – негов внук-племенник е Пьотр Прокопович Валуев, легендарна личност, малко по-късно ще разкажа. И Шевченко му подарява романа „Кобзар“ и написва: „На любимото внуче Петенка, от автора.“ А моят дядо-чичо Олег Лундстрем ми подари партитура от нотите си,на която написа „На любимото внуче Петенка, от автора“. И този племенник на Тарас Шевченко, Пьотър Прокопиевич Валуев е одесец, художник и народоволец. Той участва в покушението над цар Александър III, разказах малко за това, и е осъден на смъртно наказание, което не е изпълнено, благодарение на това, че младата му жена с пеленаче на ръце, паднала на колене, или поне така гласи легендата, пред генрал-губернатора и по височайша заповед то било заменено с каторга. Доживотна каторга, на която той отива окован, пеша от Одеса до Забайкалието. Там трябвало да добива злато от реката и го посещава Негово императорско величество, който напълно променил възгледите си. Бил е член на църквата на декабристите в Чита. Там има книжка, в която са описани всички декабристи, които са били заточени в Нерчинските рудници, и той е в нея. И така.

- Бурна кръв.

- Факт.

- Излиза, че Олег е бил брат, двама легендарни братя – Игор Лундстрем и Олег Лундстрем.

- Да, те заедно създават оркестъра.

- Олег не е имал деца? Както и Шевченко.

- Да. А Игор има две деца – моят баща и неговата и сестра, и ние сме десет внуци.

- Усещате ли шведската кръв?

- Франц Карлович Лундсртем казвал „Запомнете, деца, всички ние сме руснаци.“ Произхождам от семейство на порусени шведи. А Франц Карлович Лундстрем е стигнал до действителен съветник на Руската империя, това се е равнявало на дворянство по мъжка линия. той е отговарял за всички гори в Забайкалието, за лесничеите и лесовъдите. Шведската кръв, трудно ми е да кажа, не разбирам какво е това шведска кръв. От една страна, не я чувствам, а от друга страна се гордея с тези шведи, които са дошли в империята и са служили на империята с вяра и истина, така да се каже. Аз неслучайно казвам, че съм руснак, по-голямата част от моята кръв е руска – това са свещеници от Възкресенския род, свещеници от Баженовите, един от прадядовците ми е бил благодетел на цял Крим и е построил втория по големина събор в Севастопол. „Придобий мирен дух и хиляди около теб ще се спасят“, но аз не мога да имам мирен дух, моят дух е блуждаещ сигурно, и бурен, но мисля, че целта трябва да е такава.

- Удава ли Ви се?

- Не. Ще се върна за кратко, за 30 секунди, на въпроса Ви за професионалната история. Безспорно усещам, не само че не съм направил всичко, което мога – не съм направил всичко, което трябва. И в ума ми постоянно има (за съжаление само) мисли за това, което е абсолютно необходимо, което трябва да направя. Надявам се, че тези мисли ще се преобразуват в действия. Сега например имам концерти през септември, този проект във Велики Новгород и аз се старая да откъсна поне някакво време и да се занимавам с това. Чувствам, че, дай Боже да съм заровил таланта си, но трябва да го изровя.

- Имаме традиции, които се надявам Вие също да спазите – в края на разговорите четем стихове.

- „Аз искам да бъда разбран в страната си. Но ако не бъда разбран, какво пък, ще мина отстрани на родната страна, както минава проливен дъжд“

- Прекрасно стихотворение, но не мога да Ви пусна без художествено подсвиркване. В съветско време артистите, които се изявяваха в този жанр, се наричаха артисти от оригиналния жанр. Затова, моля Ви, посвирукайте ни.

- По принцип аз имам диапазон от две октави и половина, с който мога да направя каквото поискате. Много обичам, впрочем много често свирукам с войниците, защото на цигулката по принцип не свиря народни песни. И те ми казват, „Може ли Смуглянка“, и аз им свирукам „Смуглянка“, но моята любима песен е „Синий платочек“. (Свири)

- Пьотр Лундстрем, "Эмпатия Манучи", тук и сега.

*Пьотър Лундстрем е руски музикант, цигулар, роден през 1993 г. в Москва в семейство на музиканти. Представител е на известна музикална династия (дядо му е брат на легендата на съветската джаз музика Олег Лундстрем, има пряка родствена линия и с известния съветски пианист Михаил Воскресенски.Пьотр започва да учи музика на шестгодишна възраст, през 2012 г. завършва Московския държавен медицински институт, след което постъпва в Московската държавна консерватория. Води активна концертна дейност, свири с различни оркестри и сътрудничи със световноизвестни диригенти.  

На 10 април 2022 г., заедно с Алексей Поддубный (Джанго), Пьотр Лундстрем изнесе първия концерт във все още неосвободения Мариупол. Общо от началото на Специалната военна операция в Украйна е изнесъл повече от 90 концерта в зоната на военните действия, на фронтовата линия, както и в градовете на четирите нови съставни образувания на Руската федерация.

През 2023 г. по покана на Владимир Путин става член на горната камара на руския парламент.

Източник:youtube.com

Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова