- Автор: Андроника Мàртонова
- 10 Sep 2020
- 186
- 0
Осем съвременни, представителни азиатски кинотворби, в чийто център по един или друг начин е обрисуван образът на детето. Най-ценното им качество е, че биха могли да се гледат от всички, без значение от възрастта. И също така – че са вдъхновяващи примери за майсторство, естетика и послания.
<p>Може ли да започна с нещо лично? Просто защото нито мога, нито искам да се отърва от този спомен и май предпочитам да го разкажа. Но преди това ще направя следната ясна и категорична уговорка, за да не бъда разбрана погрешно – ако усетите носталгия по времето, то тя е носталгия по детството, чистата емоционална памет на впечатлението и преживяваното, без конотации и напластявания с чудовищата на идейно-политическите аспекти.</p>
<p>Времената на „Знаме на мира”, новопостроеното НДК и масовите мероприятия под надслов „задължително ходене на кино”. Някакви изпаднали покани за международна панорама на детското кино се появиха точно в края на учебната година. </p>
<p><span style="font-size:13px">Моята възраст тогава – около 12–13 години. Зала 1 на НДК приличаше на необуздан кошер. Не знаех какво ще гледаме, важното беше, че е кино. При това детско, на голям екран, безплатно. Различно от българо-съветския репертоар, който ни беше втръснал неимоверно (с изключение като „Васко да Гама от село Рупча”). </span><span style="font-size:13px">Очакванията по-скоро бяха за нещо ала испанския „Синьо лято”. Филмът започна, за щастие дублиран, а не с омразните „буквички” . </span><span style="font-size:13px">„Чакаме те, Акира!” – японски игрален филм – прозвуча мелодичният глас на някоя от дублиращите актриси. Мисля, че няма да сбъркам, това бе първият азиатски детски филм, който гледах през живота си. И останах зашеметена.</span></p>
<p>Сюжетът: съвременна история, разказваща за връстника Акира, момче, което непрекъснато се мести с родата си от град на град. Сменя училища, приятели, улици, диалекти, пейзажи, подигравки, утехи… Адски му е трудно в приспособяването и намирането на компания не само заради вечното чергаруване. А и защото е дете актьор в пътуваща традиционна Кабуки трупа. И със своето семейство редовно участват в улични представление по време на различните фолклорни японски празници.</p>
<p>Колорит, динамика, костюми, танци, някакъв невиждан театър, грим, всичко се разбира, нищо че е в екзотична Япония, странно-очарователни улици, това дете е суперразлично от нас, но говори на моя език, има същите „детски мисли”, нищо че очите са му бая дръпнати, карат му се за същите бели, няма фантастични ефекти, но е много, много интересно… </p>
<p>И до ден днешен не мога да намеря този филм. Вероятно трябва да остане в прожекцията на спомена. Но пък днес, от позицията на възрастния, провокира размишления относно темата, наречена детско кино. Със сигурност анализите биха били горчиви, когато стигнем до пълната липса на такова кино в България сега.</p>
<p>Повечето хора от моето поколение въздишат или си пускат за хиляден път „Рицар без броня”, „Таралежите се раждат без бодли” и т.н., май няма нужда да изброявам, защото всички ги знаем. В повечето случаи наследниците на приятелите ми обаче не разбират и не харесват „нашите” любими филми. Но пък и нямат българска съвременна алтернатива, която да говори на езика на техния живот и свят.</p>
<p>И това е много тъжно.</p>
<p>Всъщност, ако трябва да съм честна, чат-пат се появява нещо – върти ми се в съзнанието някакъв жалък телевизионен сюжет за санаториум за дебелариум и отбор вдебилени персонажи (и на малчугани, и на възрастни). <span style="font-size:13px">Да, затлъстяването на българчетата е проблем, видим достатъчно ясно само докато се разхождаме по улицата, ама това означава ли, че трябва така да се артикулира, като се правят неадекватно-унизителни продукции с претенция за комедия с абсурдистки елементи? </span><span style="font-size:13px">Тотална некадърност, скука, декламация, беше негледаемо за мен, пък какво остава за хлапе до 14–15 годишна възраст, отраснало с чуждите тв детски канали, в мултиплексите, в моловете, с 3D пуканките и с формирана визия от дистрибуторите, които основно внасят американски заглавия и „по погрешка” сякаш – някое европейско. </span><span style="font-size:13px">Нямам против американските детски филми. </span><span style="font-size:13px">Въпросите са от съвсем различен порядък: </span></p>
<p><span style="font-size:13px">защо не се купува (съответно разпространява) и друго? </span></p>
<p><span style="font-size:13px">Изгубихме ли потенциала си да разкажем в българското кино една смислена и човешка история за деца и подрастващи? </span></p>
<p><span style="font-size:13px">Детското кино не е ли част от пътя на формиране на националната идентичност и предаване на традицията? </span></p>
<p><span style="font-size:13px">Нали киното е най-силният медиум – как днес адекватно то може да каже „Аз съм българче...”?</span></p>
<p>Дефинирането на термина „кино за деца” е много сложно предизвикателство. Още повече в съвременната култура, която непрекъснато търпи критики около изобразяването на насилие, жестокост, неравноправие между половете и пр. в културните артефакти за малките зрители и читатели. (Чак се стига до извратени постановления, засягащи класически образци, но това е друга тема.) <span style="font-size:13px">Основно се приема, че детското кино е за специализирана детска аудитория, съобразено с различните възрастови групи (за най-малките, за предучилищна възраст, за тийнейджъри и т.н.). Но и също така под този термин би могло да се отделят и още два сегмента: 1) кино, в чийто тематичен център е залегнала проблематиката за непълнолетните; 2) кино, правено от деца за деца – но няма да го засягам в момента.</span></p>
<p>Лично аз смятам, че добрият филм трябва да може да се гледа от всички – т.е. идеята, вложена т.нар „фамилен филм”, е напълно работеща. <span style="font-size:13px">Защото киното е и селективен продукт и съответно родителят, големият, купува билета, но преди това избира, нали? Когато имаме творба, в чиято основа е залегнала фабула, засягаща детството (в пълния му аспект до пълнолетието), посланията трябва да са универсални, да стигат до малки и големи, дори - да променят възрастните, защото те са съзнателните носители на отговорността и възпитанието. Така че можем да говорим и за детски филми, предназначени за порасналите. </span></p>
<p>Когато стане въпрос за азиатско кино, трябва да отбележим, че кинематографиите на Изтока отделят изключително внимание на децата. И това е ненарушима традиция. Показателен е фактът, че много от страните в Източна, Южна и Югоизточна Азия в своите национални кинонагради имат категория за детски пълнометражен, доста често и късометражен филм.</p>
<p>Разбира се, палитрата на дискурса около проблематиката в техните творби е много широка, колоритна, нюансирана. Фонът може да обвързан с историчността, социалните катаклизми, културологичните особености, менталността, степента на урбанизация и модерност, правата и защитата на детето… Което е съвсем нормално, защото едно хлапе в Китай има различни проблеми и живее в друга среда от (да речем) – връстника си в Бутан, Япония, Малайзия.</p>
<p>Също толкова пъстро е поджанровото многообразие. Много примери от историята на азиатското кино могат да бъдат дадени за удачно и майсторски направени творби за деца в пълнотата на тази дефиниция. Интересно е, че когато спомена индийско кино, повечето хора у нас се сещат именно за детския „Слонът, моят приятел” (1971, реж. Тиримуган), а реално класическата „Трилогия за Апу” (1955, 1956, 1959) на Сатяджит Рай е великолепен образец за качествено кино на детска и подрастваща тема, на наднационално и надвремево ниво. Ерго, универсален и неостаряващ.</p>
<p>Емблематично е също така, че съвременните, големи режисьорски имена не пропускат да имат във филмографиите си лента, в която главни персонажи са малчуганът и неговият тревожен свят. Изброените по-надолу осем творби са подредени по хронологичен ред и в никакъв случай не са класация. А провокация. Те са представителна, субективна извадка на част от най-доброто, което се произвежда в Азия.</p>
<p>Много от произведенията са носители на престижни награди. От Такеши Китано, през Ерук Ку, до Хаяо Миаядзаки – всички те фантастично разпиляват лентите на детството, досущ като шарени серпентини на празник. Правят го майсторски, с много мисъл, финес и талант. И определено имат какво да ни кажат. </p>
<p> </p>
<p><strong>1. Лятото на Кикуджиро; реж. Такеши Китано /Япония, 1999 /, игрален, 121 мин. </strong></p>
<p><br />
<img alt="" src="http://glasove.com/img/news/37396_kVkB3DKjJHNQmjpUgBOk1kG9e1MJaQ.jpg" style="height:785px; width:550px" /></p>
<p><em>Сюжетът накратко</em>: Лятната ваканция току-що е започнала и малкият Масао остава съвсем сам в скуката на градчето и компанията на баба си. Всичко се обръща наопаки, когато момченцето среща бившия якудза Кикуджиро (Такеши Китано).</p>
<p><em>Защо да го гледаме</em>: Най-малкото заради Китано и прекрасната музика на Джо Хисаиши. Решен като роуд муви, филмът е великолепен топъл разказ за това как се променяме, кореспондирайки със света на децата. И как усещането за самота може да се превърне в игра. Ироничният черно-мафиотски стил на японския режисьор е разпознаваем и доказва, че той е мултифункционален автор, който може да работи във всеки жанр без затрудния и да бъде изнедващо различен. <br />
</p>
<div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/lGfKaLWIzKw?wmode=transparent&jqoemcache=yZWDe" width="425"></iframe></div>
<p> </p>
<p><br />
<strong>2. Пътят към дома; реж. И Чхон-хян /Корея, 2002/, игрален, 80 мин. </strong></p>
<p><br />
<img alt="" src="http://glasove.com/img/news/37396_X2raLPLPwMwaLrZgxsqfLFchSMO1QB.jpg" style="height:815px; width:550px" /></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:13px"><em>Сюжетът накратко</em>: Сан-у е отвратително сеулско суперурбанизирано хлапе, което с радост можеш да наречеш „малко безврато чудовище”. По време на лятото майка му го оставя в дълбоката корейска провинция при баба. А светът на село се оказва доста по-различен: без Кентъки фрай чикън, без батерии и роботи, но пък с бясно тичащи луди крави по полята и верни приятелства . </span></p>
<p> </p>
<p> <img alt="" src="http://glasove.com/img/news/37396_BFXY2JHvO5XcwMzG66k2hk2yiU4KTf.jpg" style="height:363px; width:550px" /></p>
<p> </p>
<p><em>Защо да го гледаме</em>: Защото е безкрайно семпъл, и то до такава степен, че чак си казваш „добре де, толкова ли и тук не може да се направи такъв филм”?! „Пътят към дома” на места е умилителен, на други жесток, тъжен, нежен, красив, трогателен, пасторално идиличен. Той е като да се гушнеш в обятията на баба, чиято обикновена леща е най-вкусната на света… <span style="font-size:13px">Цялото му послание е насочено към идеята за пречупването, за осъзнаването, че простите неща в живота са най-стойности. И за това, че можеш както да се научиш да обичаш различното, така и да изразяваш правилно обичта си. Отлично изпълнение на актрисата натуршчица Ким Юл-бун в ролята на бабата. </span></p>
<div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/QHZHdgXIl2E?wmode=transparent&jqoemcache=Xr76U" width="425"></iframe></div>
<p><br />
</p>
<p><strong>3. Моята приятелка Мери; реж. И Сон-ган /Корея, 2002/, анимационен, 86 мин.</strong> </p>
<p><br />
<img alt="" src="http://glasove.com/img/news/37396_gQcYITIIpDAJB7G1jH58FCFdObwEmI.jpg" style="height:825px; width:550px" /></p>
<p><em>Сюжетът накратко</em>: Нам-у живее в малко рибарско градче. Но започва да се чувства самотен, когато баща му умира. Сетне пък най-добрият му приятел съобщава, че отива да учи в Сеул, а за капак майка му обръща като че ли повече внимание на новия си приятел. Тогава се появява приказната Мери, с която пътешества из вълшебни места… Нам-у едва ли предполага, че един ден двамата с нея ще извършат изключителен подвиг. </p>
<p> </p>
<p> <img alt="" src="http://glasove.com/img/news/37396_4ulGIbrCIgf8OljWKIX7nLerYO9HmA.jpg" style="font-size:13px; height:331px; line-height:1.6em; width:550px" /></p>
<p> </p>
<p><span style="font-size:13px"><em>Защо да го гледаме</em>: Анимационният филм е с Гран при от престижния фестивал в Анеси и категорично заслужено носител на отличието. Невероятно естетическо пиршество, демонстриращо недвусмислено майсторство и фантазия. Същевременно корейската творба е различна от стила на японското аниме. Приятелството, първото влюбване, духът на приключението, отговорността, порастването – това са само част от темите, които перфектно са обиграни в „Моята приятелка Мери”. С две думи: прекрасен и смислен! </span></p>
<p> </p>
<div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/1WTQkdqJPC8?wmode=transparent&jqoemcache=OZ82I" width="425"></iframe></div>
<p> </p>
<p><strong>4. Малките червени цветя; реж. Джан Юен /Китай, 2006/, игрален, 91 мин. </strong></p>
<p><br />
<img alt="" src="http://glasove.com/img/news/37396_Bea0jSGzdm7YEmSwuXS5APElfx5a0c.jpg" style="height:750px; width:550px" /></p>
<p><em>Сюжетът накратко</em>: Четиригодишният Фън Цян Цян е оставен в пансиона на детската градина в суматохата на 40–50 малчугани като него. Там тече пламенна надпревара за „малки червени цветя” в зависимост от заслугите: обличане, пеене на песни, рецитиране на стихове, имитация на животни, колективни игри, колективно ядене, колективни разходки, даже и колективно акане и колективно бърсане на дупета… Цян Цян, освен че е невръстен донжуан, е и тежък индивидуалист, който всячески се бори „против системата” на детската градина. </p>
<p> </p>
<p> <img alt="" src="http://glasove.com/img/news/37396_x9LZrGADNdRSGmJTLakB7kWwI1SUOY.jpg" style="height:366px; width:550px" /></p>
<p> </p>
<p><em>Защо да го гледаме</em>: Създаден по биографичния роман на Уан Шоу „Можеше да е красиво” – автор, когото наричат „комерсиалния хулиган” на съвременната китайска литература, писана в Китай, кинотворбата е брилянтна критика на епохата на Културната революция. Режисьорът Джан Юен е направил много силен филм, като през детския поглед интерпретира травматичната историчност на Мао и пост-Мао поколенията. И не на последно място – забележителен кастинг и работа с малките актьори. <br />
</p>
<div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/ghOad7MKzfo?wmode=transparent&jqoemcache=G5msH" width="425"></iframe></div>
<p> </p>
<p> </p>
<p><strong>5. Моята магия; реж. Ерик Ку /Сингапур, 2008/, игрален, 75 мин. </strong></p>
<p><br />
<img alt="" src="http://glasove.com/img/news/37396_q7jQHmXNi8F8qq9a72BWbeGp2YM3Ip.jpg" style="height:786px; width:550px" /></p>
<p> </p>
<p><em>Сюжетът накратко</em>: Индийската диаспора на Сингапур. Фрaнсис е факир на свободна практика. Илюзионист, гълтащ с лекота както огньове, така и „огнена вода”. Франсис отглежда сам 10-годишния си син, след като майката на момчето умира. С всеки изминал ден отношенията между тях се изострят до нетърпимост. С помощта на магическия си талант Франсис прави всичко възможно да спечели обратно обичта на сина си.</p>
<p> </p>
<p> <img alt="" src="http://glasove.com/img/news/37396_4uCeQLTxPCpy5b7pp1mFN73czIIyqQ.jpg" style="height:367px; width:550px" /></p>
<p> </p>
<p><em>Защо да го гледаме</em>: Защото Ерик Ку (познат от показвания у нас „Тацуми”) е емблематичен режисьор на силното сингапурско кино. А филмът му е искрена приказка, диалогираща между суровия реализъм на ежедневието и магическото очарование на факирите. Същевременно засяга по един великолепен начин темата за смъртта и как тя се представя във филмите за деца. Елегантен автор е Ку, който умее да влезе в психологическите дълбини и на възрастните, и на малките и да намери пресечната точка по между им. Заслужава си категорично да се види.</p>
<p> </p>
<div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/k7DVWrJc-kY?wmode=transparent&jqoemcache=4D7Gw" width="425"></iframe></div>
<p> </p>
<p> </p>
<p><strong>6. Арджун: Принцът воин; реж. Арнаб Чодхури /Индия, 2012/, анимационен, 126 мин. </strong></p>
<p><br />
<img alt="" src="http://glasove.com/img/news/37396_RXpbnA7JAarzr47jRK1v8vYcZJQMNV.jpg" style="height:795px; width:550px" /></p>
<p> </p>
<p><em>Сюжетът накратко</em>: Арджун е един от братята Пандави, които са въвлечени в епически конфликт с братовчедите си Каурави. Дворцови интриги, нечестни игри на зарове, отнемане на царства, присъда за 12-годишно изгнание – безброй беди сполетяват Пандавите. Как принцът воин Арджун ще върне достойнството и честта на рода си? </p>
<p> </p>
<p> <img alt="" src="http://glasove.com/img/news/37396_cuG37FDCCrKNNUip8UdyQOONp9GCib.jpg" style="height:309px; width:550px" /></p>
<p><em>Защо да го гледаме</em>: Индийската копродукция със студията на „Дисни” интерпретира успешно един от най-обиграваните хиндуистки сюжети – епоса „Махабхарата”. Получил се е красив анимационен филм, който впечатлява с изящната и детайлна рисунка, невероятен колорит и много разбираем начин на представяне на индийската култура и наследство. А тя не е само „Боливуд”! Филмът бе показан на Киномания 2013, но който е пропуснал, определено трябва да навакса в гледането. Препоръчително е да изровите старата си книжка „Индийски приказки”, илюстрирани от италиански художници.</p>
<p> </p>
<div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/6K-R-Q0YRtQ?wmode=transparent&jqoemcache=7ReeG" width="425"></iframe></div>
<p> </p>
<p><strong>7. Ило, Ило; реж. Антъни Чън /Сингапур, 2013/, игрален, 99 мин. </strong></p>
<p><br />
<img alt="" src="http://glasove.com/img/news/37396_TPzDlWYTlEWrDnbN5XehPhvaqiw432.jpg" style="height:815px; width:550px" /></p>
<p> </p>
<p><em>Сюжетът накратко</em>: Тереза е филипинска прислужница, която напуска селото си, оставяйки там малкото си детенце, за да заработи някой друг сингапурски долар. В семейството на среден чиновник и бременната му съпруга в разгара на азиатската криза през 1997 тя трябва да се грижи всеотдайно за домакинството. Нито къщата, нито работодателите са проблем, предизвикателството е в сина им – Дзяле, който не я приема. </p>
<p><span style="font-size:13px"> </span><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/37396_BUEYDss8R5lIaV4xkMJrNNYFDoYB6M.jpg" style="font-size:13px; height:367px; line-height:1.6em; width:550px" /></p>
<p><em>Защо да го гледаме</em>: Забележителен дебют, спечелил „Златна камера” на фестивала в Кан през 2013 г. „Ило, Ило” е филм за толерантността, уважението, болката от унижението, за крехката детска психика и за дългия път, по който се върви за спечелването на доверието. Антъни Чен засяга доста актуална социална тема, атрактивна не само за Сингапур. Прави го с лекота и топлина. Семпла, изчистена визия, която грабва и със своята непретенциозност. <br />
</p>
<div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/ISovsVvX8Bg?wmode=transparent&jqoemcache=vkbyy" width="425"></iframe></div>
<p> </p>
<p><br />
<strong>8. Вятър се надига; реж. Хаяо Миядзаки /Япония, 2013/, анимационен, 126 мин. </strong></p>
<p><br />
<img alt="" src="http://glasove.com/img/news/37396_yGijrJtUAxho88fwvhKPNMRgW5cSOs.jpg" style="height:786px; width:550px" /></p>
<p><em>Сюжетът накратко</em>: Биографията на Джиро Хорикоши, легендарен авиоконструктор на военните самолети „Мицубиши”. </p>
<p> <img alt="" src="http://glasove.com/img/news/37396_0c7d18gb3NkJZUZifDa1ZRW31qqsaI.jpg" style="height:298px; width:550px" /></p>
<p> </p>
<p><em>Защо да го гледаме</em>: Защото е Миядзаки! Защото е последният му филм! Защото е изключителен! И филмът, и авторът. Не съм голям фен на анимето, ако трябва да призная, но японският ас е явление в световното анимационно кино. „Вятър се надига” оставя зрителите без дъх. Притежава онова естетическо съвършенство на рисунъка, което изглежда неръкотворно. Няма детайл, който да не е оживял при Миядзаки. Красота, от която ти иде да крещиш и да плачеш. Същевременно историята на филма е много драматично разказана, но със смекчаващи фантастични сегменти: сънищата и мечтите на Джиро както от ранните му детски години, така и в късната му младост. Много може да се научи от лентата: от история на авиация, през история и култура на Япония, епоха на Втората световна война, земетресения, любов, ценността на мига, до… какво значи просто да си майстор в киното. Безспорно изключително интелигентно създадена творба с множество културни препратки – Пол Валери, Томас Ман, други творби на Миядзаки („Порко Росо”, манга работите му). Всъщност каквото и да се каже, ще е малко. <br />
</p>
<div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/imtdgdGOB6Q?wmode=transparent&jqoemcache=edoPU" width="425"></iframe></div>
<p> </p>
