- Автор: Гласове
- 12 Май 2024
- 4769
- 19
Лекция от цикъла „Разкази от Руската история – 19 век“ на Владимир Медински, доктор на историческите науки, Course by Vladimir Medinsky (youtube.com)
Добър ден, скъпи приятели. Темата на днешната ни среща е най-вече петербургска – Константин Петрович Победоносцев. Човекът, който символизира цяла епоха и който четвърт век се намира не на Олимп, но много близо, съвсем близо до него. Приживе го наричат Велик инквизитор, Руския Торквемада... Ще започна направо с цитати.
„От всички престъпни дела най-гадните и възмутителни за душата на всеки честен човек, са делата, които са извършени от отвратителния, безсърдечен, безсъвестен Ваш съветник по религиозните дела – злодей, чието име ще премине в историята като име на пример за злодей – Победоносцев“ – из писмото на Лев Николаевич Толстой до Николай II.
Свързани текстове: Парламентаризмът е великата лъжа на нашето време
На 1 март 1881 г. е убит Александър II, който 20 години по-рано е освободил крепостните селяни, слагайки начало на големите реформи. Окървавеното му тяло е донесено в Зимния дворец и той лежи буквално с разкъсани от взрива нозе, покрит с окървавени чаршафи. Край него стоят роднините и близките му, всички разбират, че нищо не може да го спаси. Неговият син Александър III и наследник е потресен и объркан, незнаейки какво да прави. И в този момент до него се оказва Константин Победоносцев. След цареубийството мнозина изискват от властта, от царя, продължаване на реформата.
Ускоряване. Царят е убит не за това, че е направил реформата, а защото според революционерите я е правел доста бавно, доста непоследователно. Същият Толстой, чрез Победоносцев, предава писмо до Александър III, в което пише за безкрайния кръг на злото. „Злото поражда зло. Смъртта поражда смърт. Вие искате да накажете революционерите, които убиха баща Ви, ще убиете петима-шестима, на тяхно място ще дойдат четиресет-петдесет и колелото на това безконечно зло ще се завърти. Трябва да го спрем, да го прекъснем.“ Той се обръща и към Победоносцев в отделно писмо: „Вие сте християнин, убедете господаря да прости и да освободи народоволците. И с това самият порочен кръг на насилието ще бъде разкъсан.“ В крайна сметка няма причина новият цар Александър III да бъде убиван, той не е направил нищо лошо, а ако тези революционери бъдат обезоръжени, те няма да знаят какво да правят след това. Победоносцев получава това писмо, длъжен е да го предаде на императора, но пише свое съпроводително писмо: „Цялата руска земя, Господарю, изисква отмъщение. Ако простите на убийците, Вие ще разколебаете сърцата на всичките си поданици и ще посеете в душите им съмнение в съществуването на справедливост. Не обмисляйте да правите това. Не обмисляйте да вървите по волята на народоволците.“ Александър III отговаря, че ще се вслуша в гласа на сърцето. И се вслушва, но, както се смята, той се вслушвал в гласа на Победоносцев – отдавна вече гледал на света през неговите очи.
Откъде Победоносцев имал такова огромно влияние над царя? Какво знаем за него? Професор по право, професионален юрист, съвместяващ преподавателската работа със служба в съдебното ведомство, в Сената. Той също така е и възпитател на царските деца, идеолог на контра-реформите, или по-точно на този процес, който впоследствие започва да се нарича контра-реформи. А Александър III е най-мразеният от либералната интелигенция владетел в нашата история. Помнете Блок: „В тези далечни и глухи години в сърцата властваше сънна тъмнина, а над Русия Победоносцев разпери бухалските си крила“. Зловещ образ.
Онези от вас, които са по-възрастни, може би помнят Михаил Суслов, Лигачов. Може би в нещо Победоносцев има известна прилика със Суслов. Между другото думата „застой“ не се появява във връзка с Брежнев, а се появява от Победоносцев. Един литературен деец от онова време пише следното: „Константин Победоносцев заема в редиците на представителите на нашия бюрократичен строй много специално място (...) Той първи от руските бюрократи създаде цяла стройна теория на застоя и възведе в най-висша ценност всичко онова, което изключва Русия от семейството на културните народи.“ – Семьон Венгеров.
Победоносцев е сравняван с вампир, с прилеп, който с огромните си крила хвърля сянка над страната. Има няколко цитата. Зинаида Гипиус: „Само веднъж ми се удаде да видя любопитната фигура на Победоносцев. Не можеш да го забравиш. В него имаше нещо прилепско, с пергаментовото му лице на човек на неопределена възраст. Бавна походка, небрежна, токчетата се удрят в пода. И при невисокия му ръст – тези огромни, бледи, прозрачни уши...“
Ако погледнете известната картина на Репин „Заседание на Държавния съвет“, ще видите, че всеки член на съвета е изобразен с портретна достоверност. Победоносцев няма лице. Седи с кръстосани пръсти и с маска, вместо лице, на която е закрепено пенсне. Няма лице, жив труп. „В неговата суха, слаба фигура, в пергамента на лицето, са вдълбани безстрастно гледащите във вас очи през стъклата на големи кокалени очила...“ (Евгени Поселянин).
Друг цитат на страничен наблюдател, Павел Засодимски: „Веднага се набива в очи костеливата му фигура, дотолкова слаба и измършавяла, че сякаш няма тяло – само едни кости, върху които е опъната суха, жълта като пергамент кожа. Болезнена, мъртвешка бледност.“
В началото на 80-те години, когато Победоносцев тъкмо е назначен за оберпрокурор на Светия Синод и се озовава формално в правителството, за него пишат: „Това беше наистина съсухрен старец, с единия крак вече в гроба...“, и никой не е предвиждал, че този старик ще преживее до преклонна възраст. А той преживява още около 25 години, до 80, като през цялото време е редом до господаря. По-дълго от когото и да било той е начело на Светия Синод и отговаря за религиозните дела и по въпросите на просвещението, на идеологията, както сега биха казали, и изобщо той е специално доверено лице на двама императори.
Нека последователно да изясним откъде се появява Победоносцев. Всеки път пристъпвам към разказване на тази част от историята, опитвам се да прочета нещо за детството, за семейството, и всеки път ми се струва, че там, в ранните години, се намира някакво обяснение на бъдещия необикновен житейски път. Трябва да кажа, че в 90 % от случаите там няма никакви обяснения – детството е най-обикновено, семейството е най-обикновено. И при Победоносцев семейството е обикновено.
Откъде идва тази знакова фамилия, как мислите? Толкова красива? От свещениците. Свещениците са имали такива звучни фамилии – Краснопевски е бил известен; Сперански, който е бил свещеник, но с някаква неизвестна фамилия, затова в семинарията му дават нова, от думата надежда, „sperare“, защото давал надежда на младежите. Дядото на Победоносцев служел в църквата св. Георги Победоносец във Варварка и – готово, тръгва тази фамилия. Баща му също трябвало да стане свещеник, завършил Духовната академия, но, както казвали тогава, излязъл от духовното съсловие и вместо да стане свещеник или да тръгне по линия на монашеството, той става преподавател, учител по словесност, професор в Московския университет по реторика, френски език, руска литература, преводач. Баща му е запомнен като кротък, благодушен човечец, добричък старец, заслужил потомствено дворянство, тъй като в онези години длъжността на университетски професор предполагала възвеждане в чин на потомствено дворянство. Такива дворяни били наричани „камбанни дворяни“, станали такива чрез Църквата.
Константин Петрович е много късно дете, когато се ражда баща му е на 56-57 години, а майка му е на 40+, късно според разбиранията за онова време, а ние с вас си спомняме за съществуващто поверие, че късните деца са необикновено умни. Бащата на Потьомкин е бил много над шейсет. И така, бащата на Победоносцев е могъл да му бъде дядо, майка му е била от двоярнството, той бил мамино синче, спомня си за майка си с топли чувства, често я посещава. Единайсето дете в семейството, всичките му братя и сестри, които оцеляват, поемат по литературен път – пишат, дори някои от сестрите му стават журналисти и публицисти, печатат в списания, превеждат. Образованите жени по онова време са имали възможности, не всичко е било толкова мракобесно. Той не учи в училище или в гимназия, отначало получава домашно образование. Който е от Москва знае, и досега съществува улица „Хлебна“ – там сега е резиденцията на белгийския посланик, а срещу нея има голяма каменна къща, строена някъде през двайсетте години, но навремето на нейно място е имало малка дървена къщичка, която е била домът на Победоносцев. В нея живеело цялото голямо семейство с множеството деца, и Победоносцев си спомня, че в едната стаичка имало маса, на която той учи, а до нея имало бебешка люлка, до нея неговото легло, след това – трето легло... изобщо живеели скромно, в теснотия, в дървената къщичка.
После живее някъде из преките на Арбат, а след това за първи път пристига в Петербург и постъпва в Императорското училище по юриспруденция. Това е елитно учебно заведение със статут на царски лицей, в което приемали юноши от 12 до 17 години, лекциите се четяли от професионални юристи и адвокати, а дипломата от училището се равнявала на университетска. Образованието в това училище било платено и скъпо, но за особено добрите студенти плащала държавната хазна. Как изглеждали студентите по юриспруденция? Зелени мундири с жълти яки и жълти петлици, и шапка от кожа. С нея се свързва известна песен от онова време, която се пеела за студентите от това училище. Към тези кожени шапки и мундири имало още три неща, с които студентите по право се отличавали. Първо, те имали много трудно учение – чел съм програмата на училището по юриспруденция, струва ми се, че е по-сложна от тази на днешния юридически факултет. Такива трудни правни дисциплини. Учениците били малко, разбира се, малки курсове. Второ, необичайна сплотеност – нещо като закрита организация, всички много си помагали един – другиму. Като цяло те произлизали от благородни семейства, може да се каже, че Победоносцев попада там по-скоро с протекции, макар че е син на професор и наследствен благородник. Трето, били ужасни побойници. Трябвало да носят сабя към мундирите си и затова били по-зле от кадетите по количество дуели. Ако прочетем списъка със съученици на Победоносцев, плюс-минус две години, ще срещнем фамилии като князете Оболенски, Черкаски, Кропоткини, Мусин-Пушкин... много известни хора са излезли от неговия и от съседните курсове на неговото училище. Критикът Стасов, славянофилът Аксаков, неколцина министри на правосъдието, включително дядото на Набоков, премиер-министъра Горемикин. Има вероятно и един правист, когото всички тук присъстващи знаят, той е най-известният в историята, а и в света, випускник на училището по юриспруденция – Пьотър Илич Чайковски.
Победоносцев завършва училището с отличие, затова веднага получава висок чин – тогава има четиринайсет ранга – девети ранг, тъй като е с отлична диплома. Става титулярен съветник. Ако беше завършил лошо, щеше да получи най-вероятно десети ранг, или единайсети. Завършилият училище с подобен статут Александър Сергеевич Пушкин, например, какъв ранг получава? Десети. Бил е слаб ученик. А Победоносцев, както и Горчаков – девети. Кои са най-известните титулярни съветници? Херцен, който, когато бил изпратен в изгнание на север, във Вятка, не бил затворен в килия, а назначен да работи в някакво учреждение, за което получава заплата, заради статута си на титулярен съветник и отличник на Московския университет. Еразд Петрович Фандорин получава за разкриването на заговора на Азазел рязко повишение в титулярен съветник и с този чин отива да воюва на Балканите. За младата му възраст това е високо отличие. А най-известният титулярен съветник е героят на Гогол Акаки Акакиевич Башмачкин, който цял живот служи, служи, служи и служи и накрая, както пише Николай Василиевич, получава „лентичка на петлицата и хемороиди на задника“.
Общо взето това не е толкова висок чин за възрастен служител, но за Победоносцев е много добре. След това той се връща в Москва и започва работа в канцеларията на Сената. Тогавашният Сенат не е като Съвета на Федерацията днес – това е бил съдебен орган, който разглежда различни съдебни и апелативни дела. Там Победоносцев работи много успешно като юрист, защото на трийсет и няколко години вече е ръководител на цял департамент. Той е много добър професионален юрист на трийсет и няколко години. Това означава „генерал“ и „Ваше превъзходителство“. На трийсет и няколко! Успоредно с това той преподава, защото е добър преподавател – има таланта да обяснява просто сложните правови въпроси, тежки и заплетени, на прост език, директно и находчиво. Защитава дисертация, става професор на Московския университет, все така на трийсет и няколко. На лекциите на Победоносцев ходят всички, включително и от всички съседни курсове, защото той разказва интересно за правото, а след това публикува и основния труд на живота си „Курс по гражданско право“, който дори и днес беше оценен от тесен специалист, запознат с черновите на Победоносцев, по които той е преподавал на царските деца.
Предметът се наричал законознание – царските деца е трябвало да знаят законите. Този човек разказа, че били толкова просто и разбираемо написани, че е по-трудно да се оправиш в съвременните закони, отколкото в конспектите и черновите на Победоносцев. Може да се каже, че преподавател е Божи дар. И на някакъв етап щастието се усмихва на този перспективен и обещаващ чиновник и млад професор. Поканен е от граф Строганов да преподава на децата му някакъв курс, а след това той го препоръчва на царското семейство. Отначало започва да преподава законознание на престолонаследника, най-големия син на Александър II царевич Николай Александрович – същият този блестящ, красив, умен и т.н. и т.н. – надеждата на империята. Наследникът, който е професионален спортист, пада от кон, както съм ви разказвал, получава някаква тежка неясна травма и умира много бързо. И така неочаквано наследник става следващият по старшинство син, Александър, бъдещият император Александър III, който не е бил подготвян за престола, който е тромав, бавен – в семейството му го наричат булдочето, така се отнасят към него всички. На фона на блестящия Николай, или Никс, както са го наричали, Саша е леко изостанал.
А Победоносцев, който преподава и на двамата законоучение, се отнася към по-малкия брат по същия начин, както и към по-големия. И действително, той сякаш има някакво магическо влияние над него. Победоносцев има интересния маниер към всичките си ученици да се отнася като със собствени деца: търпеливо им обяснява, убеждава. В бележките му четем: „Моите деца така и така...“ Когато отива да преподава на царските деца, те са на 18 и на 16 години, а той е на 34. Но той се смята за старец, който всичко вече е видял и изпитал в живота. На 34 години се чувства като многоопитен старец, който съветва и учи как трябва да се живее. Съветвал бъдещия Александър III за добра литература, предлагал му да чете съчиненията на младия интересен писател Достоевски, на Лесков, давал му различни видове патриотични славянофилски списания, разказвал много за историята на правото, увличал го в тази своя тема. По-късно той ще преподава законознание и на следващия престолонаследник, Николай II.
Уникален случай – той е учител на трима престолонаследници и на двама императори. Когато го канят да работи в царското семейство той, естествено се установява окончателно в Петербург. Но колко интересно се мени всичко с времето – ние разбираме как се усещат днес петербургчаните и московчаните, но тогава е било обратното. Петербург е бил суетата, всички са били суетни, забързани, все нанякъде тичат, градят кариери, печелят пари, нямат време да спрат и да помислят. А в Москва всичко е по-хубаво, не се бърза, там е патриархално. Победоносцев пристига в Петербург и работи там до края на живота си. След време казва за себе си „Аз съм човек с московски дух, нямам тази столична суета.“ Паралелно с преподаването на царските деца той работи и в Сената, в различни комисии, в министерство на правосъдието, тоест продължава да се занимава с професионална дейност. Но се дразни, на него му харесва скъпия на сърцето му премерен, бавен ритъм на стара Москва. Победоносцев пише: „Мен, любителя на уединения труд и размишление, животът ме постави на голям път. Кабинетът ми [в министерство на правосъдието] е досамѝ приемната и звънеца, така че всеки желаещ може да достигне до мен незабавно. И кой ли не идва тук при мен. И през цялото време изтръгват книгата от мен. А книгите са толкова много, и толкова интересни, но няма кога да ги чета.“
Ето така се е чувства Победоносцев в Санкт Петербург. Всеки път си мисля, че ако тогава е имало месинджър и социални мрежи, всички биха се побъркали. Пушкин нямаше да напише нищо, никога. Той е бил общителен човек. Щеше да си седи у дома, в Михайловск, тъкмо да се е настроил както обикновено между възглавниците на леглото, да си е взел перо и хартия, ръката се протяга към перото, взима хартията и – хоп, дзън, позвъняване „Как е Саша, какво става?“ Нищо никога нямаше да напише. Победоносцев се възприема по този начин – „Аз съм чужденец в Ню Йорк“, както пее Стинг, чужд в Петербург, мъчи се, страда, но е доверено лице на царя. Назначават го в 1880 г. за оберпрокурор на Синода. Както помним, патриаршеският престол е бил опразнен от Петър I и от това време Църквата се ръководи от чиновници – оберпрокурор или министър по църковните дела, който по правило е нецърковен човек. Имаме доста странен списък с назначения на този пост, сякаш са се подигравали на свещениците. Един от тях е известният княз Галицин, който директно заявява, че не вярва, че е атеист, „Господарю, защо мен?“. „Не вярваш? Не е и нужно, може пък след време да повярваш.“ Или пък офицер от жандармерията, който е назначен за оберпрокурор на Синода. Затова, когато назначават Победоносцев, който първо е юрист, второ е от старо патриархално московско семейство, трето е много, много дълбоко вярващ човек – любимото му нещо е било да иде в някоя мъничка църква, да намери храм някъде в покрайнините, не на Невски проспект, да застане в едно ъгълче и цялата служба, или колкото му позволява свободното време да стои. Около него да има мужици, работници, случайни селяни, пристигнали по някакви дела, келнери от кръчмата – да стои заедно с тях и да слуша. Обичал да се крие сред обикновените хора. Затова Църквата го възприема като мана небесна, защото най-сетне е дошъл истински наш човек. После горко са съжалили за това, тъй като той започва да командва всички, да администрира. Искал всички да работят и да го правят бързо. Любимият му израз бил „Време е за работа, за вършене на нещо“. В това отношение той е строг администратор.
Що се отнася до неговите възгледи, класическа илюстрация е един афоризъм, който според мен е приписван на всички велики едновременно, с изключение на Наполеон и Александър Македонски – че този, който в младостта си не е бил либерал, няма сърце, а който в старостта си не е станал консерватор, няма ум. Може да се каже, че Победоносцев в младостта си е бил либерал, но с уговорки. Докато работи в министерство на правосъдието критикува началството, кара се с началниците, даже пише памфлет. Известен е един негов памфлет, написан за министъра на правосъдието Панин, който той тайно и анонимно изпраща на Херцен, и който е публикуван в „Колокол“. Дори не знам с какво да го сравня сега – все едно да напишеш анонимно стори и да го публикуваш някъде в забранени интернет ресурси, поддържани от държавни престъпници. Там той изпраща анонимния памфлет за своя министър и по този начин се опитва да въздейства.
Той е голям привърженик на съдебната реформа, активно работи в различни комисии. Разказвах ви, че съдебната реформа е една от най-успешните и последователни реформи. Но много бързо този реформаторски дух у Победоносцев свършва. И с времето той все повече мисли, че всички тези реформи не вървят накъдето трябва. Вече на четиресет години, без все още да е старец, той е убеден консерватор. Казва, да, съдебната реформа я започнахме правилно, но всичко тръгна в грешна посока. До такава степен е възмутен от резултатите от реформите, че заявява, че кракът му вече няма да стъпи в съда и, между другото, той никога повече не отива в съда. Безобразие.
Вижте до какво довежда съдебната реформа – съдебният процес със съдебни заседатели е пълна подигравка – такава е гледната точка на Победоносцев. Някакви събрани от улицата хора, които нищо не разбират, не познават законите, водят се в най-добрия случай от личните си емоции и издават присъди. Казват: „гласът на народа, Господ съди чрез него“. Как така съди? Ето Вера Засулич – пристига някаква луда, стреля в генерал-губернатора, едва не го убива, а тези заседатели я пускат. Нима това е правосъдие?! Нима въобще е възможно такова нещо в нормален съд, в държава, управлявана от закона?! Значи всичко това не работи. Обществото не е готово за съдебни заседатели, не е узряло за такова нещо. Затова той е категоричен противник на всички реформи за времето си.
Защо има терор? Защо се извършва покушение над императора? Отслабено правителство, нужна е твърда ръка. И когато взривяват господаря и пред объркания Александър III стои алтернативата да продължи реформата, за което настояват Лорис-Меликов, Милютин, великият княз Константин Николаевич и партията на реформите, малката консервативна партия на Победоносцев, състояща се буквално от няколко човека, уговаря царя да спре, да изчака, защото всички реформи са тръгнали в грешна посока. На заседанието на Съвета на министрите веднага след покушението Победоносцев изнася пламенна реч, в която критикува проекта за така наречената конституция, която изобщо не е конституция, на Лорис-Меликов, обявява всички реформи за престъпни, свободата на печата – за разврат, който трябва да се прекрати. Всичко трябва да се спре и с горещо желязо да се изгори из основи революционната зараза. Самодържието е единствената надежда на страната пред развалата.
Ако продължите реформите, страната ще пропадне. Вижте, казва им, освободихме крепостните необмислено. Той никога не е бил поддръжник на крепостното право и никога не е бил апологет на дворянските привилегии. Но казвал, че трябва да се направи постепенно. Не помислихте, побързахте, освободихте крепостните, всички се радваха, радваха, а след двайсет години те живеят по-лошо, отколкото преди освобождението им. Нивото на бедност е по-високо. Населението расте, земята е малко, ипотеките са непосилни. Това, което отначало изглеждаше добро, вече не е – поколението се сменя, ръста на населението рязко се увеличава, при богатите несъмнено, но и при бедните също.
На 29 април 1881 г. императорът обнародва манифест, написан от Победоносцев, който се казва „Манифест за неприкосновеност на самодържавието“, в който се обявява край на периода на реформите и курс към укрепване на държавата, укрепване на традиционните духовно-нравствени ценности. Шегаджиите веднага наричат документа „Ананасовия манифест“. Защо? В самото начало на манифеста от името на Александър III, той заявява „По Божие допущение беше отсъдено моят баща да загине, А НА НАС да бъде възложен свещения дълг на самодържавната власт.“ От тук и „Ананасовия манифест“. Либералите се подиграват, но народът масово приветства, в църквите се отслужват молебени – слава Богу, стига вече с тази перестройка, до къде доведоха страната. Сега ще има ред, сега ще има по-малко бюрокрация и корупция, ще се борим с разхищенията на всичките навъдили се реформатори, трябва да укрепим традициите, традиционните ценности. Първоначално този манифест отразява широките обществени нагласи.
Победоносцев поверявал управлението на Светия Синод на заместниците си, за да се занимава с идеология. И тук е много интересно да разгледаме някои от неговите идеологически възгледи. На много от тях можем да се смеем, за някои неща можем да спорим, но има една статия, доста обемна, двайсет страници – сега никой не чете такива „long readings“. Препоръчвам я на всички, които се интересуват, защото, на първо място стилът ѝ е блестящ, с уговорката – за онова време. Това е програмна, идеологическа статия, казва се „Великата лъжа на нашето време“.
Коя според Победоносцев е великата лъжа на нашето време? Той нарича велика лъжа цялата парламентарна система и цялата представителна демокрация и изборната система. Ето какво пише той – малък цитат, за да почувствате стилистиката на Константин Петрович: „Едно от най-лъжливите политически начала е началото на народовластието, за съжаление утвърдила се от времето на Френската революция идея, че всяка власт изхожда от народа и има основанието си в народната воля. От тук произтича теорията на парламентаризма, която до сега въведе в заблуждение масата от така наречената интелигенция и проникна, за нещастие, в руските безумни глави.“
„Ако трябва да се направи истинно определение на парламента, ще се наложи да кажем, че парламентът е учреждение, служещо за удовлетворяване на личното честолюбие и тщеславие и личните интереси на представителите в парламента.“
„На теория избраният трябва да бъде любимият на мнозинството кандидат, но всъщност се избира любимецът на малцинството, само че това малцинство представлява организирана сила [тук той има предвид партии и финансови и индустриални групи], докато мнозинството е като пясък, не е свързано от нищо и поради това е безсилно пред даден кръг или партия.“
За изпълнителната власт – тогава министрите се избирали непосредствено от състава на парламента и се назначавали от него: „В действителност министрите са изцяло самовластни и по-скоро те насилват парламента, отколкото парламента насилва тях. (...) Освен това министърът държи около себе си множество съвършено празни хора, за сметка на народа.“
Ето и интересни наблюдения по повод национализма. Споделям ги: според Победоносцев национализмът разцъфва в най-лошите си вид и форми именно при демократичната форма на управление. Какво пише той: „Сега виждаме, че всяко отделно племе, принадлежащо към състава на разноплеменна държава [многонационална], е обладано от страстно чувство на нетърпимост към държавния организъм, който го съединява в един строй с други племена, и желание да има свое, самостоятелно управление, със своя, нерядко мнима култура.“
„Неограничената монархия винаги е успявала да отстрани или примири всички подобни искания и пориви – и не само със сила, но с изравняване на правата и отношенията под една власт. Но демокрацията не може да се справи с тях и инстинктите на национализма се превръщат в разяждащи елементи за нея.“
Ако се замислим над тези думи и оставим настрана прекомерната образност на литературния стил от втората половина на 19 век, всъщност ще е трудно да не се съгласим с тях. Парламентът е великата лъжа на нашето време, която, според Победоносцев, заблуждава народа и не го овластява, а овластява себе си, от името на народа. Победоносцев пише: „На теория трябва да има господство на разумното мнозинство, а на практика властта принадлежи на лидерите на партии и финансовите групи. На теория депутатите работят за благото на народа, а на практика, под предлога на народното благо се облагодетелстват само лично те и техните приближени. На теория депутатите са най-добрите граждани, а на практика депутатите са най-нахалните граждани.“ Тогава са писали вежливо, разбирате – „нахални“... днес вероятно бихме се изразили по друг начин.
„На теория избирателите гласуват за този, когото познават и на когото имат доверие, но на практика избирателят гласува за човек, когото изобщо не познава, гласува за създадения му облик. На теория парламентът е движен от опит и чувство на безкористност, в действителност парламентът е движен от егоизма и красноречието на депутатите.“
Победоносцев е живял в старите, добри и наивни времена, ако е знаел, че ще има още и социални мрежи, имиджмейкъри, политически технолози, различни политически технологии, дийп фейк и всичко останало, той би казал, че на депутатите вече не им трябва никакво красноречие. Всичко се решава далеч по-технологично.
В аналогичен стил той се е разправил и с института на демократичните избори. Казва: „Изборите са вид изкуство, подобно на военното. Там има тактика и стратегия как да бъде излъган избирателят.“
Работата е в това, че кандидатът няма никакви преки отношения с избирателя. Това е зората на парламентаризма. Самото му начало. „Между кандидата и избирателя винаги посредничи някакво самочинно учреждение – било комитет, партия или някаква акционерна компания – извикана за живот като учредител. Но в тази компания народът няма нито една акция.“
Той казва, че класическият парламентарен модел е лъжа, че трябва да има друга система, по-правилна. Може да има депутати или някакви представители – нека хората ги избират за решения, а не завинаги да им делегират властта от свое име. След което тези депутати да започнат да работят за личните си интереси или за интересите на корпорациите си. Трябва да се избират представители за решаване на конкретни въпроси. Искате да построите училище – няма как всички да се занимават с това, изберете двама души, дайте им пари и пълномощия, нека се заемат със строителството на училище. Искате да се понижат данъците във вашия град, да се преразгледа системата на облагане? Създайте комисия, изберете трима ваши представители и им поставете една задача – намаляване на данъците. Те ще намалят данъците, ще прегледат всичко, ще се разберат, а след това, на принципа на проверката, правните специалисти на императора ще одобрят предложението и – готово. Но когато дадете цялата власт, вие се лишавате от нея и това е лъжа.
Изобщо Победоносцев е имал изключителна дарба да убеждава – интелектуалец, професор едновременно и в Московския, и в Петербургския, Казанския, Киевския и Юриевския университети, в Петербургската, Московската, Казанската и Киевската духовни академии, почетен член на Академията на науките, почетен член на Техническата академия на науките, свободно е говорил много езици: английски, немски, френски, чешки, латински, църковнославянски – изобщо е бил полиглот. По нещо напомня на Ленин. Но с обратен знак.
Нашият изтъкнат философ Бердяев преди много години, в 1937 г., в статията си „Източници и смисъл на руския комунизъм“ сравнява Победоносцев и Ленин. Ето какво пише Бердяев: „Победоносцев и Ленин представяха полярно противоположни идеи. Но в много неща те принадлежаха към един и същи тип. Победоносцев е бил по-забележителен, сложен и интересен човек, отколкото мислят за него. Той смятал човешката природа за безнадеждно глупава и нищожна. Но той вярвал в Бога. В личния си живот бил мек човек, изпитвал трогателна обич към децата, боял се от жена си, бил съвсем не свиреп в отношението си към „ближния“.
В какво е приликата с Ленин? Ленин също не вярвал в човека, той изпитвал цинично презрение към човека, но виждал спасение само в това човекът да бъде държан в здрава хватка. Също като Победоносцев, той смятал, че организирането на живота на хората е възможно само с принуда и насилие.“
Философска игра на ума, на мен ми се струва, че всъщност разликите между Победоносцев и Ленин са много повече, а сходствата вероятно се изчерпват с това. Победоносцев действа със съвсем различни методи, действа с методите на убеждението, в рамките на закона и доколкото е възможно с ограниченията на цензурата. Победоносцев опитва да спаси живота на брата на Ленин навремето. Точно както като законник твърдо е искал наказание за убийците на Александър II народовлци, по същия начин, няколко години по-късно, когато бива разобличен заговорът на така наречените втори първомартенци – които искат отново на 1 март да взривят Александър III – а сред тях, помним, е способният студент Александър Улянов, който продава златния си университетски медал, за да направи бомба, Победоносцев казва: „Не трябва да ги убиваме, в никакъв случай. Това е незаконно. По законите на Руската империя не може да се убива за намерения.“ Те не убиват никого. Подготвян е бил терористичен акт, но не е бил осъществен. Но той не е могъл да настоява, тогава са били други времена и за намерението на цареубийците вторите първомартенци също били обесени.
Победоносцев има интересни приятели. Знаете ли кой е смятан за един от най-добрите му приятели? Често ходи пеш до дома му, живеели недалеч един от друг, примерно на петнайсет минути. Той пише, че ходи при Победоносцев „да лекува духа си“, знаейки че винаги ще чуе от него „жива и подкрепяща дума“. Ще ви дам още един жокер: той казвал също: „Константин Петрович, във всеки случай аз много се безпокоя и бих искал Вашето мнение, което много ценя и уважавам. Понякога една глупава и порочна мисъл проблясва в ума ми – какво ще стане с Русия, когато ние, последните мохикани, умрем?“ Точно така, това е Фьодор Михайлович Достоевски.
Победоносцев имал най-различни приятели, и от прозападно настроените, като председателят на Московския градски съвет Борис Чичерин, също негов съученик от училището по юриспруденция. Славянофилът Аксаков, художникът Крамской, поетът Майков, композиторът Балакирев – това са все хора, с които Победоносцев общува и на които помага. Той много се занимава с благотворителност, опитва се да вникне, да помогне, да обмисли всякакви въпроси. Постоянно харчи лични средства за благотворителност. На Московски проспект се намира Новодевичият женски манастир. В манастира действа, не зная как се нарича сега, но тогава е било Световладимирско училище, детско. В него се учат деца от първи до девети клас, основно от многодетни незаможни семейства. Това било манастирско училище, но давало класическо образование, с училищен диплом. Това училище било създадено от Победоносцев, неговата жена била главен попечител на училището, през ваканциите и в неделите те взимали децата – там учели момиченца. Казвало се е Световладимирско църковно-педагогическо училище. И те взимали момичетата в дома си, хранели ги, играели с тях. Защо се е наричало църковно-педагогическо? Защото тези момичета, завършвайки на шестнайсет години, отивали да работят като учителки в църковните енорийски училища. Изобщо тогава рано са пораствали. Представяте ли си сега на 16 години да ви изпратят учител? Тогава е било нормално. Те са разбирали какво е добро и какво е лошо. Учили са селските деца.
Победоносцев има много интересно отношение към лукса – придържа се към много строг морал и в този план, в това желание за нравствена чистота, има сходство с вечния си опонент Толстой. Той е бил приятел с Достоевски, но не и с Толстой. Победоносцев дори има идея да създаде някакво женско общество, организация, в която да се обединят всички богати светски дами и да се обличат демонстративно скромно, да имат общи шивачки, за предпочитане от средите на простия народ, за да им помагат да заработват нещо по този начин, които да шият сходни скромни рокли и по този начин да демонстрират едно пуританско пренебрежение към модата. Нищо не е разбирал от женска психология. Такава била неговта фикс-идея.
Аристократите не го обичат, не само либералите и интелигентите – смятат го за човек от 16 век. Откъде се е взел този? Но това изобщо не го касаело. Той казвал, че не е аристократ, че е от народа. Близък до народа, ходи в храма, общува с хората, казвал, че няма нищо общо с графове и князе, независимо че заема най-високи позиции. Награден е с всички възможни ордени и граждански отличия на империята – рицар на ордена на Андрей Първозвани за 25-годишната му служба като министър. Но води уединен и интелигентен живот. Запазени са множество свидетелства от чужденци – допломати, учени, литератори – за срещите им с Победоносцев. И като червена нишка през всички тези спомени минава мисълта, че всички те са се готвели да се срещнат с Великия инквизитор, с Торквемада, че са били готови за бой, за стълкновение с него, а всъщност са срещнали най-мил, спокоен, тих човек, много образован, много дълбок.
Например посланикът на САЩ в Русия, някой си Робърт Уайт, пише: „В английските вестници Победоносцев ни е представен като Торквемада на 19 век, а в същото време аз намерих в негово лице любезен, приветлив и учен мъж.“
Но нека не идеализираме, той е имал много особености. Ето например, оглавявайки църковната структура, той е бил против каквито и да е реформи в Църквата. Още тогава е имало брожение, че Църквата трябва да бъде по-близо до хората, че трябва да се възроди патриаршеството, да има някакво самоуправление в Църквата – да може тя сама да избира своите водачи.
Победоносцев е категорично против. Всякакви идеи за свобода на съвестта и разрешаването на различни секти – баптисти, други християнски вариации от началото на 20 век – той е категорично против. Той е дори против старообрядците, знаейки че по начало те са опората на трона, но въпреки това е против тях. Против всякакви сектанти, дори против послабление спрямо така наречените днес официални конфесии – ислям, будизъм. „Няма да се кривим, все пак ние сме православна страна“, казвал Победоносцев.
„Не ни е нужна държавна помощ за мюсюлманите, някак ще се оправят и без нас.“ Няма да воюваме с тях, разбира се, но няма и да им помагаме. Нищо няма да правим. Трябва да градим православни храмове, а нетрадиционнитеза Русия религии – да се оправят сами. Антисемит. Много силно е подкрепял решението за изселване на всички евреи от Москва – било е взето такова решение почти в края на 19 век, когато множество евреи, в нарушение на очертанията за уседналост, се били заселили в Москва. Били съставени списъци и на всички било предложено да си заминат, някъде по-надалеч. Оставили са неколцина, например Левитан, бащата на Пастернак. Имало е отделни изключения, решавало се е индивидуално. Но Победоносцев приветства това.
Изобщо Победоносцев е много противоречив човек. От една страна, неговият идеал е Петър I. Винаги е казвал, че ние сме европейска страна, че трябва, подобно на Петър, да провеждаме реформи. От друга страна, казва, че не трябва да правим реформи, не сега, моментът не е узрял, народът не е готов за това. Разбира се, на културните дейци им е било трудно дори да си го представят – всичко разцъфтявало, това е сребърният век, началото на декадентското движение – те ненавиждали Победоносцев с всяка фибра на душите си. Какви ли не епиграми се разнасяли за Победоносцев. Блок бил много деен, дори след смъртта на Победоносцев пише „Победоносец за Синода, обедоносец в двора, той беше бедоносцев за народа и доноси принасяше на царя.“
Не се харесвал на културните дейци, искал театрите да не показват всякакви фриволни спектакли по време на пост, а най-добре през това време да не показват никакви. Управлявал цензурата. Твърдо се произнасял против допускането на бракоразводни процеси – колкото по-трудно е да се разведеш, толкова по-добре, може би с времето ще се успокоят. Но вече при Николай II той няма голяма власт – възпитавал е Николай II, но изглежда не много успешно, според мен не би го признал дори и пред собствената си възглавница, но Николай не е този блестящ ученик, който Александър III е бил, и Победоносцев не е успял да заложи у него всичко, което е искал. Така че, той няма голяма власт при Николай, но остава образът му на страшилище – всички беди идват от Подебоносцев. Поради това има множество опити за убийството му. Какво ли не са правили с него – нападали са го с с нож, пред очите на жена му по време на разходка край вилата им, стреляли са в прозореца на кабинета му, докато той е вътре – някакъв революционер изстрелва цял пълнител през прозореца, но в този момент той се бил навел, за да вдигне падналата на пода писалка и така оцелял, докато всичко наоколо било на решето. Взривявали са го, като този опит е бил замислен от професионалисти, които искали знаково събитие – решили в един ден, в един час, в един момент да убият министъра на вътрешните работи Сипягин и главата на Синода. Успяли да застрелят минстъра, но с Победоносцев не се получило, нервите на изпълнителя не издържали.
Един ден екзалтиран студент идва при него, превъзбуден и с пистолет. Оставя пистолета на входа и казва на Победоносцев: „Искам да си призная и да се покая.“ Победоносцев го приел. „Аз трябваше утре да Ви убия. Но помислих, помислих, попрочетох малко Достоевски и реших – няма да Ви убивам. Простете ми. Няма. Разкайвам се.“ Победоносцев поговорил с него, посъветвал го да замине някъде, защото е много нервен и може да извърши някоя глупост. Студентът заминал в САЩ и там станал изобретател и доста известен предприемач – изобретил стол, който се разтяга в легло. По-късно изпратил такъв на жената на Победоносцев като подарък за благодарност. Казват, че до края на живота си спяла на него и дори умряла на него. Така че, Победоносцев някак успял да го превербува.
Победоносцев участва в подготовката на първата Държавна Дума. По какъв начин? Като бил категорично против всякаква Държавна Дума, против парламента, казвал, че това не бива да се прави в никакъв случай, всичко ще пропадне, всичко ще се съсипе. И когато после излиза прочутият Октомврийски манифест, на 17 октомври, който е подписан от Николай II, след буквално броени дни Победоносцев подава оставка от всички свои длъжности. Бил е принципен човек.
След оставката всички се отдръпват от него, като от чумав. Не го канят никъде, седи сам в дома си, заедно с жена си. Занимава се с преводи, превежда Новия Завет на руски език от латински ли, от старогръцки ли – не зная, вероятно не е бил и първият превод. Ходи в салоните, както сега се казва, опитва се да разговаря с хората за различни неща. Има интересен спомен на философа Розанов, който среща Победоносцев вече след оставката, когато събитията от революцията от 1905 г. все още продължават. Победоносцев мълчал, мълчал в продължение на доста дълго време на някакво светско събитие, а след това неочаквано заговорил за Русия с невероятна страст. За сведение, той вече е почти 80-годишен. Казал: „Никой от вас не познава руския народ. Русия е ледена замръзнала пустиня, по която ходи злодей, и ако този злодей не бъде спрян, ще се случи нещо страшно. Нужна е твърда власт, която д не позволи на този злодей да се развихри.“ Чувствал е какво става, усещал е революцията.
Какво можем да кажем за личния живот на Победоносцев – една жена, Екатерина Енгелхарт. Когато се женят, Победоносцев е около четирсетте, а тя е на двайсет. Той я отглежда от дете, тъй като тя е дъщеря на негови приятели и той се влюбва в нея. Има комплекси по този повод, той не е водил дневник, но има кореспонденция и в едно от писмата пише, че е бил много нервен, когато е направил предложението – цяла нощ не спал, молил се, после излязъл на улицата, разхождал се, а на сутринта тя отговорила, че е съгласна, слава Богу. Двамата живеят заедно, нямат деца, имат приемна дъщеря. Когато Победоносцев е на седемдесет години, някой подхвърля бебе на прага на дома му и те решават да вземат детето и да го отгледат и възпитат. Осиновяват я, наричат я Марта. Тя умира вече по времето на Брежнев, в емиграция.
Увековечена ли е по някакъв начин паметта на Победоносцев?
В действителност не, макар че е издадена пощенска марка с неговия лик. Смята се, че той е първообразът на Каренин – можете да го прочете във всички Уикипедии. Когато Толстой пише „Анна Каренина“ все още не се е скарал с Победоносцев, напротив, обръщал се е към него с молби за ходатайства. Второ, по това време те все още не се познават лично.
Победоносцев се появява в още няколко романа – на Пелевин, Акунин, в безсмъртния кинофилм „Матилда“. Погребан е според завещанието си в двора на училището „Св. Владимир“ на „Московски проспект“, а на надгробната плоча е написано и името на Екатерина Енгелхарт. Всъщност тя не е погребана там, а недалеч, на Новодевичите гробища, с фамилията си Енгелхарт. Тя умира през 1932 година. След революцията живее в манастира с монахините, в училището, което е покровителствала, в което е работила, преподавала. Страхували се да я погребат с истинската ѝ фамилия – тази на мъжа ѝ – защото мислели, че властите няма да позволят. А на неговия обелиск са изписани и двете фамилии.
Победоносцев преживява цяла епоха – 25 години при трона. Опитва се, както смятат, да замрази Русия. Опитва се да я осмисли. Има негови привърженици, които казват, че ако не е бил Победоносцев, и че ако в 1881 г. той не е убедил Александър III с горещо желязо да изгори терора и да спре реформите, то революцията би станала много по-рано. С около 20 години по-рано. Русия би се разсипала. Има и противоположни мнения – че именно този „Ананасов манифест“ и всички последващи действия в крайна сметка са довели до Октомврийската революция. Известният наш политически деец Милюков, лидер на партията на кадетите, директно разказва в спомените си, че Победоносцев и неговата престъпна политика са основният виновник за революцията от 1917 година. Победоносцев подава оставка в 1905 г., а революцията става дванайсет години по-късно. Струва ми се доста странно причината да се тръси у Победоносцев. Когато се озовава свободен от дела, се оказва, че за 25 години до царя той нищо не е спечелил. Освен това няма пари, с които да живее. Така че, за да може някак да преживява, му се налага да продаде онази малка дървена къщичка в пряката до „Арбат“ в Москва, защото това е единствената му неизползвана недвижима собственост. Истински безсребреник.
Можем ли да кажем, че неговите дела са нанесли на Русия вреда?
Както беше написано в съветските учебници, както пишеха неговите съвременници... Вероятно в някаква степен – да, въпреки че той не е бил реакционер. Той е твърд консерватор. Той не иска промени и смята, че е по-добре нищо да не се променя. Той смята, че промяната на формите, на институциите: вместо цар – парламент; вместо Държавния съвет, където работят някакви професионалисти – някакви изборни комитети; вместо професионални адвокати – съдебно жури, които издава присъда, без да разбира нищо от процеса. Първо трябва да се промени човешката природа. Първо трябва хората да бъдат възпитани. Не толкова образовани, колкото възпитани. И след това постепенно всичко от само себе си да се подрежда. Но главното е да се избегнат революционните сътресения. По същия начин и Лев Толстой е бил противник на прогреса.
Къщата, която купува в Хамовники, където сега е неговият музей, е в покрайнините на Москва, не е бил центърът. Вероятно брокерът го е измамил, или пък Толстой не е разбирал от недвижими имоти, но тогава това не е бил елитен район. Имението на Толстой в Хамовники е било обградено от фабрики, които са произвеждали луксозни стоки. Мисля, че едната фабрика е произвеждала козметика – кремове и помади, имало е фабрика за дамски чорапогащи, дантелено бельо и друго скъпо облекло, и други подобни фабрики. И всяка сутрин, когато Толстой ставал рано и сядал на писалището си, чувал сирените на фабриките и виждал всички онези бедни измъчени жени, които отиват на работа във фабриките. Самите те не ползват помада, не носят чорапогащници, да не говорим да имат дантелено бельо. Защо е нужно това – те загробват живота си, заради производството на ненужни вещи за хора, които не ги заслужават и чиито пари не са съвсем честно спечелени. За какво?! По-добре да бяха живяли на село, с добра екология, да отглеждат жито, деца... За какво служи този прогрес, питал се Толстой? А още по-лоши са оръжейните фабрики, които произвеждат средства за убиване и смърт. И целият прогрес се върти около оръжията. За какво?!
Толстой не е имал добро отношение и към железопътните линии, а Победоносцев ги е смятал за нещо противоречиво, защото те пораждат социални брожения, създават прослойка от професионални пътешественици. Къде пътешестват всички тези хора? Защо? От празно любопитство? Нямат какво да правят? По-добре да се грижат за семействата си, да четат книги... Такива са били възгледите.
Победоносцев е доста наивен човек, живее в свят от илюзии. Струвало му се е, че тези селяни, кочияши, келнери и пр. трябва да бъдат заедно, както в църквата всички са заедно, обединени и равни. Да подкрепят царя, да бъдат за единна майка Русия. Трябва да се приключи с всякакви революционери и смутители, трябва да бъдат изолирани, а нашият народ като цяло е спокоен и податлив. Злодея трябва да бъде махнат, да не бъде допуснат.
Наивно.
Имало ли е плюсове подобно нещо? Разбира се. Той създава огромна система от църковни енорийски училища – начално образование за селяните. Хиляди и хиляди. Руският стил в архитектурата е още едно нещо – „Спас на кровьи“ е построена благодарение на Победоносцев, той подкрепя и участва във финансирането, лобира за такива проекти. Подкрепя много културни дейци, които се обръщали към него. Ако е смятал нещо за полезно за империята, за правилно. Не само на Балакирев, помагал е и на Чайковски, и не само защото е правовед като него. На Достоевски също. Бердяев пише за него: „Победоносцев предизвиква към себе си гореща ненавист. В продължение на дълги и тежки години той е кошмарът на руския живот. Но когато го четеш, ненавистта отслабва: у него звучат толкова искрени ноти, любов към народа, романтична привързаност към стария бит. Като цяло в Русия има малцина идейни и искрени защитници на самодържавието. Особено сред тези, които са участвали във властта и са управлявали държавния механизъм. Победоносцев е от числото на тези малцина.
Никой не го е обичал, нито отдясно, нито отляво. И трябва да кажа, че и сам цар Александър III е говорил за него критично: „Константин Петрович, ти можеш само да критикуваш, можеш да замразяваш нещата, каквито са. Но можеш ли да създаваш? Да построиш нещо ново, да развиваш?“
Победоносцев е бил администратор, а като създател не е работил. Но като критик, като съветник, той много често е бил на мястото си.
Замразил Русия, попречил на прогреса. И аз самият не зная каква оценка да му дам, нямам отговор. Но е съвършено очевидно, че той е бил много умен, образован, дълбок и дълбоко искрен човек. При това напълно лишен от корист. Рядко.
В политиката изобщо са нужни гъвкави хора, като Сергей Витте. Той също е ефективен и умен. Той може да е либерал, но може да е и консерватор. Може така, може и иначе. Гъвкав политик. Победоносцев не може. За него пишат: „Той е като дълга, възлеста права пръчка: вре се навсякъде и пречи на всички със своята липса на гъвкавост.“ В 1881 г. той заема твърда позиция – няма да говорим сега дали е бил прав, или не е бил – и уговаря царя да не продължава реформите и да ги спре, с което постига своето, замразява ситуацията. А в 1914 г. до Николай II, другият му ученик, не е имало никой, който да може по същия начин да убеди царя да не влиза в ненужна война. Да не влиза, да не тръгва от тщеславие и амбиция, и от погрешно разбрано чувство за съюзнически задължения и национални интереси. Уви, Победоносцев не е бил до него.
Можем дълго да се смеем по повод неговия консерватизъм и неодобрението му към железопътния превоз, но когато днес с вас гледаме технологичния прогрес, ядрените оръжия, екологията, тежките болести, които преди не ги е имало, тоталния срив на имунитета – понякога се питаме дали пък любимият на всички Лев Николаевич Толстой и омразният на всички Константин Петрович Победоносцев не са били чак такива глупаци, когато са говорели, че нашият нравствен, човешки прогрес силно изостава от техническия и рано или късно ще влезем в капан, където можем да унищожим себе си с един клик. Не зная. Може би те са били по-мъдри от нас.
В края, тъй като нашият курс се нарича „Разкази от руската история“, ще ви разкажа една история. Имало едно момиче на име Лиза Пиленко. Дъщеря на известен юрист. Нейната баба била приятелка с Победоносцев. И момичето Лиза Пиленко – напомням, че Победоносцев няма деца, те са се грижили за детски приюти и са имали приемна дъщеря, която осиновява на 70 години – е на пет години, когато се запознава с Победоносцев.
Ето какво пише тя в спомените си: „Победоносцев много обичаше децата. През цялото си детство не помня друг човек, който толкова внимателно и искрено умееше да се заинтересува от моите детски интереси. Други хора от любезност към родителите ми ме слушаха и се усмихваха. А Победоносцев се интересуваше наистина от всички теми, които ме интересуваха мен, и поради това само той от всички възрастни ми се струваше равен на мен. Единствено него смятах за най-истинския свой приятел.“
Когато Лиза пораства и е на 15 г., започва революцията от 1905 г. и тя се увлича в революционните кръгове, идеи, гимназисти... После тя ще влезе в литературното общество на Блок, Ахматова, ще се среща с революционерите, ще приветства февруари 1917 година. Но тогава, в 1905 г., като 15-16-годишно момиче, тя решава да иде при Победоносцев за съвет. И отива. „Реших да изясня всички свои съмнения лично с Победоносцев. Помня с какво вълнение тръгнах към него. Същият ласкав поглед, същият мазен сюртук.“ Мазен не защото е мръсен, а защото е стар и загладен, блести.
„Същият интерес към моите интереси. Константин Петрович, имам нужда да поговоря с Вас сериозно и насаме. Той не се учуди, поведе ме към кабинета си, затвори вратата. Е, за какво става дума? Как да му обясня за какво става дума? Попитах го, Константин Петрович, какво е истина? Въпросът беше пилатовски. Но в него наистина беше казано всичко и аз исках да получа отговор с една дума. Победоносцев ме разбра, разбра колко въпроса са скрити само в един. Разбра всичко, което се случваше в душата ми. Усмихна се и отвърна с равен глас. „Мила приятелко моя, Лизинка. Истината е в любовта. Мнозина мислят, че истината е в любовта към далечния. Любовта към далечния не е любов. Ако всеки обичаше своя ближен, истински ближен, който е край него, тогава любовта към далечния не би била нужна. Така е и с делата: далечните и големи дела не са никакви дела. Истинските дела са близките, малките незабележимите. Подвигът винаги е незабележим. Подвигът не е в позата, а в скромността и в саможертвата.“
Аз на своите 16 г. реших, че Победоносцев не е издържал изпита, не разбира нищо от далечните революционни дела, и че са прави онези, които го смятат и описват така, както го описваха приятелите ми, гледайки го отдалеч. Видимо самият той също почувства, че нещо в нашите отношения се скъса.“ След това малкото момиче Лиза преживява дълъг живот, преминава през революцията и гражданската война, емиграцията, губи любимите си, губи децата си. Накрая приема пострижение във Франция и става известна като монахиня майка Мария. Можете после да погледнете в интернет, майка Мария Скобцова. Когато германците влизат в Париж православната общност става истински таен щаб на Съпротивата. Те предават тайно информация, укриват хора, но най-вече фалшифицират документи. Издават фалшиви кръщелни свидетелства на евреи. Не се е намерил талантлив режисьор, който да заснеме за нея „списъкът на Шиндлер“, но майка Мария се занимава именно с това, заедно със сина си, който остава жив, и който е свещеник. Гестапо ги залавя, изпраща ги в концлагер, синът ѝ загива там, а майка Мария, месец преди победата през април 1945 г., доброволно облича униформата с номера на друга жена, която трябвало да отиде в газовата камера, и отива вместо нея в газовата камера. Дори в Съветския съюз я награждават с орден от Отечествената война. Така че може би преди възрастната монахиня да вземе решението да отиде на смърт вместо младото момиче, си е спомнила този разговор с Победоносцев.
Това е в общи линии. Правете си изводите сами за това дали е добър или лош. Трябва да познаваме историята си, както се казва, без корекции, без цензура. Тя не е черно-бяла и само така можем да се опитваме да гледаме на нея, без капаци на очите. Може би ще можем да научим нещо от нашето минало. Само разбирайки, че сме пуснали миналото в сърцето си, можем някак да разберем настоящето си. Това е и причината, поради която учим руска история.
Благодаря ви за това.
Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова
