Рашко Младенов и Константин Цеков с бронзова статуетка от фестивала „Золотой Витязь” в Москва

<p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/45732_A8nrga3Zp3U3dQuQlg1tX918QcoP7A.jpg" /></p> <p><em>Рашко Младенов и Константин Цеков в постановката &quot;ЛА&quot;</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:14px"><strong>Ето какво разказа пред &quot;Гласове&quot; актьорът Рашко Младенов:</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px"><em>През месец ноември и началото на декември т.г. в Москва се състоя 12-тото издание на големия международен театрален форум &bdquo;Золотой Витязь&rdquo;. Аз съм участвал в този форум преди десет години в категорията &bdquo;Театър на един актьор&rdquo;, или както у нас е популярно &ndash; моноспектакъл. Тогава показах моят спектакъл &bdquo;Контраазът&rdquo; и бях удостоен със златен диплом, като само допреди няколко дни си мислех, че това е голямата награда &bdquo;Златен Витязь&rdquo;. Защото президентът на форума Николай Бурляев така го обяви на церемонията по закриването на фестивала. &nbsp;Даже направи грешка, защото каза &bdquo;...се присъжда &bdquo;Златен Витязь&rdquo;, а на дипломата пишеше &bdquo;Сребърен&rdquo;</em>.&nbsp;<em>Аз споделих тази грешка с публиката и докато изпълнявах откъс от спектакъла, тя беше поправена ръкописно. За мен тогава голямата награда беше присъствието на големият руски актьор Николай Олялин и то като председател на журито. Страхотно обичах този актьор и никога няма да забравя как след представлението той изкачи цял етаж с болните си крака (ходеше трудно, с два бастуна). Застана пред мен, премести единия бастун при другия, сложи свободната си ръка на рамото ми и каза: &bdquo;Потресаващо&rdquo;! Обърна се и си тръгна. Руснаците страшно обичат думичките &bdquo;потресаващо&rdquo; и &bdquo;забележително&rdquo;</em>.&nbsp;</span></p> <p><em><span style="font-size:14px">Това беше преди десет години. А сега влязохме в селекцията със спектакъла &bdquo;Ла&rdquo; , който миналата година показахме на &bdquo;Варненско лято&rdquo; и там го гледа руската театроведка Нора Макарова, която е селекционер на &bdquo;Золотой Витязь&rdquo;. След представлението тя ни поздрави и каза, че това представление трябва да се покаже в Москва.&nbsp;</span></em></p> <p><span style="font-size:14px"><em>Всъщност участието си дължим на нашия кинорежисьор Маргарит Николов, който е вицепрезидент на форума и член на международното жури. Той гледа спектакъла в София, препоръчал го в Москва и от там ни поискаха видео, което ние изпратихме. Получихме покана още през лятото и една анкетна карта, която трябваше да попълним. В нея освен всички данни които се изискваха от нас, трябваше да уточним всичко, което ще ни трябва на сцената от тяхна страна. Още тогава заявих, че единственото ни условие за участие е наличието на два инструмента, които не можем да пренесем. Един роял (или обикновено акустично пиано) и едно електрическо пиано, професионално, чийто спецификации бяха уточнени в подробности.&nbsp;Представлението е изградено предимно като музикален диалог между два клавирни инструмента и задължително те трябваше да са най-малкото прилични. Покрай този спектакъл неведнъж се сблъсквам с този проблем и се оказа, че много хора работещи на сцена не правят разлика между роял и пиано, а за някои пианото е един голям сандък с черни и бели клавиши и нищо повече. Така се оказа и в Москва.&nbsp;</em></span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:14px"><em><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/45732_kyVcXtWkrHAZex64xJ0PvXsUaPrOn8.jpg" style="height:533px; width:800px" /></em></span></p> <p><span style="font-size:14px"><em>Когато в деня на представлението с Косьо отидохме в ЦАТРА (Централен академичен театър на Руската армия), където трябваше да играем, заварихме дълбоко угрижен акордьор, наведен над една развалина с гръмкото име &bdquo;Ноймайер&rdquo; (иначе прилична марка), който след тричасови усилия заяви, че това пиано ще изкара едно представление. За сведение, моят личен роял не е настройван от четири години и ако засвириш на него, не ще откриеш никакви отклонения от строя. Както и да е. Горе - долу така стояха нещата и с електрическото пиано, подходящо за първи стъпки в прекрасния свят на музиката. </em></span></p> <p><span style="font-size:14px"><em>Длъжен съм да отбележа обаче, че като изключим приключенията с двете пиана, сценичният екип на театъра, зачислен на наше разположение през целия ден беше безупречен. Звук, осветление, реквизит, сценична група &ndash; вежливи и усмихнати хора, с които се разбирахме с две думи. Звукорежисьорката Яна успя да изтръгне от самодейната йоника след кански усилия неподозиран тон, преводачката Тоня, която превеждаше на публиката симултанно, по време на представлението не изпусна нито дума, макар че и сервирахме импровизирани текстове. Осветлението даже не го изпробвахме, не остана време. Разбрахме се какво ни трябва и това, което искахме от тях, го получихме без никакви отклонения. Изобщо по време на подготовката за вечерта, всички стояха неотстъпно до нас и бяха готови да се намесят при всяка нужда.</em></span></p> <p><span style="font-size:14px"><em>Играхме в &bdquo;Малый зал&rdquo; на театъра, с 440 места ( ами... това е Москва), а голямата им зала е с 1600 места, ако се не лъжа. Научихме, че трупата е сформирана през 1930 г., пътувала е по войскови части, а самата сграда е строена шест години и е открита през 1940 година. Мисля, че е по-голяма от нашето НДК и е във формата на петолъчка, ако се погледне от птичи поглед. Имало е изискване към проектантите, на сцената му да могат да се движат танкове и коне. Военен тeатър е това.</em></span></p> <p><span style="font-size:14px"><em>И така представлението ни беше пълно, в което не се и съмнявахме, мина много добре. И нещо много важно &ndash; ако не беше Буряна Ангелакиева, директор на Българския културен институт в Москва, ние изобщо нямаше да видим този фестивал. Тя пое цялата предварителна организация по нашето пътуване и доведе много публика, включително половината българско посолство.&nbsp;</em></span><em>И така, след продължилия повече от месец международен славянски театрален форум &bdquo;Золотой Витязь&rdquo;, измежду 36 спектакъла нашият спектакъл &bdquo;ЛА&rdquo; на Пловдивския драматичен театър &bdquo;Н.О.Масалитинов&rdquo; получи бронзовата статуетка. Златото беше за 8-часовия спектакъл &bdquo;Тихият Дон&rdquo; по Шолохов, среброто за &bdquo; На дъното&rdquo; на Максим Горки и ние &ndash; с бронз. Единственото, за което съжалявам, е, че буквално на другия ден, след като си заминахме, в храма &bdquo;Христа Спасителя&rdquo; на тържественото закриване на форума наградите е връчил самият Никита Михалков. &nbsp;</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/45732_MK3EmAabJAFxG8gqCOVS5yT8JdLNeg.jpg" style="height:467px; width:830px" /></p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/45732_OPKnhTFHC3x9i42eg7BelIPiHL4bDP.jpg" style="height:1422px; width:800px" /></p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p>