- 10 Sep 2020
- 221
- 0
… целият смисъл на съществуването – неговото (…) и на всички останали хора – му се струваше, че се намира не в тяхната главна дейност, в името на която посвещаваха времето си, влагаха целия си интерес и само с нея ставаха известни, а (дотолкова, доколкото им се удаваше да го съхранят незатъмнено, устойчиво и неизопачено) в изображението на вечността, заложено у всеки… А. И. Солженицин, „Раково отделение” (ч. 2, гл. 30) (Бележка 1)
<p><strong>1</strong><br />Че Солженицин е огромно явление, с това, мисля, никой не би спорил. Но точно затова е особено важно да се опитаме да си обясним, в какво се състои „огромността” на това явление. Не веднъж пред последните десетилетия светът е бивал развълнуван и възбуждан от явления, които не са се вмествали в стереотипната схема на съветската действителност. Вероятно всички все още помнят споровете, вълненията и надеждите, предизвикани през петдесетте от Не само с хляб се живее на Дудинцев, по-късно – шокът, предизвикан от Доктор Живаго, сетне емоционалната вълна, прокънтяла от стиховете на Евтушенко и на Вознесенски, а съвсем неотдавна – и делото на Синявски и Даниел. Явление от този порядък ли е Солженицин – започвайки с Един ден на Иван Денисович? Още един глас, пробил през оглушителната тишина на съветския конформизъм ли е той? Пък и признаването му за такъв все още не означава определяне на неговото място и значение в руската литература и въобще признаването му за значително литературно явление. Едва ли например днес някой ще отнесе Какво да се прави? [на Чернишевски] към „златния фонд” на руската литература, но пък и никой не може да отрича, че това произведение е изиграло огромна роля в обществената история на Русия. Та ето го и Солженицин – герой, мъченик, жертва. Безспорно произведенията му са „документ” от потресаваща важност и това вече е признато от всички, включително и от Шведската академия. Но остава въпросът: какво е неговото място и значение в руската литература? От какво са предизвикани нашето вълнение, нашата радост и възхищение при четенето на Солженицин: от това ли, че той пише на „животрептящи” за нас теми, или защото с появата му в руската литература се е случило нещо наистина значително и дълбоко?</p>
<p>Тези въпроси са важни не само от едната литературна гледна точка, а и защото съдбата на самата Русия, в някакъв последен и дълбок смисъл, е неотделима от съдбата на руската литература. Ако това е отчасти вярно за всички народи, то по отношение на Русия е двойно по-вярно. Руската култура не е успяла или не е съумяла да натрупа друг „златен запас”, подобен на своята литература. Всичко най-хубаво и „вечно” в себе си тя е изразила и въплътила в своите светци и в своите писатели. Светците обаче надрастват рамките на културата, не се побират в тях. Ако, както говори апостол Павел, има „тяло душевно” и „тяло духовно”, то руските светци са създали „духовното тяло” на Русия, в което изгаря и се преобразява всичко онова, което е все още само култура, което се „сее в тление” и все още е тепърва само призвано да „възкръсне в нетление”. За творци пък на „душевното тяло” на Русия – на този неин образ и на това нейно призвание и съдържание, благодарение на които, въпреки всички свои „ужасни грехове” (по израза на Хомяков), тя е оправдана и е заслужила чиста любов и вярност – трябва да бъдат признати руските писатели, великата руска литература. Това, което се случва в нея, се случва не само в Русия, но и с Русия. Ето защо е така важно да се опитаме да си изясним тъкмо литературната значимост на Солженицин, неговото значение по отношение не само на съветската „конюнктура”, но и на руската литература като цяло.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>2</strong><br />Убеден съм, че главното значение на Солженицин е точно в това, че той не е само мъжествен изразител на протест или търсене, а преди всичко представлява безкрайно важно, истинско и съдбоносно събитие в самата руска литература. Че с неговата поява в нея се е случило нещо ново, че е започнал нов неин период, пък дори и на този период да му е съдено да остане ограничен само до един писател. Такова ново явление не е бил – при цялата си значимост – нито Пастернак със своя Доктор Живаго, нито който и да било друг. Защо ли? Това е първият въпрос, от отговора на който зависи цялата ни по-нататъшна оценка на Солженицин.<br />Назовах Пастернак. Ако се изходи от предизвикания от тях двамата „резонанс”, то това е единственото име, което може да се постави редом до името на Солженицин. Но творчеството на Пастернак, включително неговият Живаго, много повече завършва, отколкото поставя началото на определен период от историята на руската литература. Духовно, психологически, литературно Пастернак е формиран в атмосферата на вече замръкващия, вече залязващ Сребърен век. Разбира се, страшният опит от съветските години е задълбочил съзнанието му, поставил е пред него нови теми, заставил го е да погледне там, където дотогава не е гледал, когато е избухвал в „светлинния порой” на ранните си стихове. Но даже и тези нови теми той е поставял и разглеждал в духовната перспектива, създадена от Сребърния век. Доктор Живаго е апел – след трагичния опит от двадесетте и тридесетте години – и, заедно с Дванадесетте на Блок – последен опит да се отговори на мъчителното, съблазнително, задушило самия Блок утвърждаване от последната строфа на знаменитата му поема: „… там пред тях: Иисус Христос” <strong>(Бележка 2)</strong>.</p>
<p>Същото е и с Ахматова. Тя завършва, увенчава Сребърния век и дори, може би, отвътре очиства и изкупва всичко онова, отчасти лековато и безотговорно, което прави от него именно „сребърен” век, а не „златен”, всичко онова, което е прегоряло и е било очистено, изкупено и простено в Поема без герой и в Реквием. Да, този завършек е бил и необходим, и сам по себе си значителен. И единствено хората, които са дишали въздуха на тези години, са могли да ни го дадат. Завършекът обаче, този епилог, макар и да са влезли – по силата на приемствеността в културата – в следващата, нова нейна глава, не са могли самите те да станат такава нова глава и такова „начало”. Възможно е в лицето на писателите от това безвремие да е просветвало някакво ново „начало”, с което обаче е било свършено с окончателното възцаряване на Сталин и официалното узаконяване на „социалистическия реализъм”. Като че ли нещо е започвало или е могло да започне тогава, но това начало е било пресечено – при това не само от насилието, нито само от убийството или самоубийството, но и от онази духовна двусмислица, печатът на която лежи върху литературата от онези години. А тази двусмислица се е състояла в това, че литературата още е продължавала да живее, в една или друга степен, с романтиката на революцията, съблазнявала по-рано Блок и Есенин и погубила и двамата. Сред хаоса и кръвта все още са искали да видят и чуят „хаос родилен”, да вярват, че от него нещо ще се роди, ще израсте, ще засияе… Това е била все същата двусмислица на Дванадесетте. Единствено Блок първи, по силата на своята правдивост, е разбрал, че тази „музика на революцията”, която самият той е призовавал да бъде слушана, в действителност не е съществувала, че всичко онова, което той се е опитвал по някакъв начин да възведе към пророческите „зори” от началото на века, се е оказало тесногръд фанатизъм и нищо повече. И поради това тези, които от преди почти две десетилетия са искали – въпреки всичко – да слушат тази „музика”, не са могли да не попаднат в задънена улица даже когато тази улица се е оказвала някой сталински затвор или заповед да бъде възпявана петилетката или тракторът, или Днепрострой. При това лъжовно „начало” не е имало път за продължаване на руската литература и на нейно място се е появила казионната съветска литература.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>3</strong><br />Единствено в светлината на казаното може да бъде разбрано, струва ми се, защо творчеството на Солженицин е действително ново явление, коренно изменящо самия въздух на руската литература.<br />Преди всичко, нито по биография, нито духовно Солженицин не принадлежи към представителите или епигоните на Сребърния век. Той нито е внук на Владимир Соловьов, нито син на Блок, нито брат на Пастернак. Вън от опита му е и Революцията – като прекъсване на личната и националната съдба. И, накрая, той не е и „вътрешен емигрант”, каквито, въпреки всичко, се оказват повечето от по-старите писатели, които са помнили предреволюционна Русия и дори само по силата на това не са могли да не се превърнат в духовни отцепници в съветска Русия. Солженицин е плът от плътта и кръв от кръвта на тази Русия, която единствена днес съществува реално: съветска Русия. Не дореволюционна, не и революционна, а именно съветска. Новостта пък на писателя Солженицин е в това, че, макар и принадлежейки изцяло към тази съветска реалност, той е точно толкова изцяло и напълно свободен от нея.</p>
<p>Свободата на Солженицин изисква уточнение. По-възрастните от него писатели – Ахматова, Манделщам, Пастернак, в каквото и външно поробване са се намирали, са оставали винаги вътрешно свободни. Поробването от културата ги е връхлетяло тогава, когато наличният у тях опит от свободата е правил пълното поробване невъзможно. От друга страна, в течение на дългото съветско половин столетие много от съветските хора преминават през това, което М. М. Коряков наричаше „освобождение на душата”. Това освобождение обаче обикновено е било и напускане на съветската реалност – физическо или духовно, така че сега може да бъде нахвърляна една своеобразна класификация на тези освобождения или напускания: на Запад, в древноруското изкуство, в историята, в миналото или в бъдещето…<br />Свободата на Солженицин пък или, по-точно неговата новост, се състои в това, че към него не е приложим нито един от тези типове „освобождения”. Той никъде не е „напускал”, не търси никакви „компенсации” в други култури, не е романтик нито по отношение на миналото, нито по отношение на бъдещето, не иска и да диша никакъв друг въздух. Съветският свят си остава отначало и докрай, органично негов свят, негова действителност, така че за него може да се каже, че той е свободен не от съветската действителност, а в самата съветска действителност. А това създава между него и този свят едно съвсем специфично съотношение и – в творчески план – прави днес от него единствения човек, който е способен да покаже отвътре този свят, творчески да го обясни и, накрая, да го преодолее.</p>
<p>Всичко това пък е така, защото „освобождението” на Солженицин е осъществено не в личен, не в интимен план, а в план, който не може да бъде наречен другояче, освен национален. Това е триединен опит: опит от войната, опит от последвалите я затвори и опит от завръщането от затвора към живота. По възраст поколението на Солженицин не е било ранено нито от революцията, нито дори от кошмара на третото – сталинско – десетилетие на века. Първата негова криза, първото му нравствено разтърсване е била войната. Войната е тази, която е донесла на неговото поколение опита и страданията, и въодушевлението, и приятелствата, и патриотизма, и накрая, свободната „рефлексия” спрямо привичния, в плътта и кръвта навлязъл страх пред вездесъщата власт. Войната ги е заставила да погледнат поновому на предишния живот и да поискат нов. Войната е била първото им „освобождение”. След войната обаче е дошъл вторият опит – опитът от страшната лъжа на властта, решила отново да пороби това „освободено” от войната поколение, като тикне всички, които не са били избити в боевете и в немските лагери, в затвора. И, накрая, е третият опит – опитът на завръщането от затвора, от концлагера, в живота – в своя собствен, но престанал вече да бъде „свой”, свят. „През лятото на 1956 година – пише Солженицин в началото на разказа Матрьонината къща – се връщах от прашната и гореща пустиня без определена цел – просто в Русия. Нито в едно нейно кътче не ме очакваше никой, нито ме викаше, защото бях закъснял десетина годинки с връщането си”<strong>(Бележка 3)</strong>. И тази буря на войната, тези „десетина годинки”, това завръщане към живота с изстрадано отчуждение към самия него и мъчително ясновидство за истината, способността поновому, свободно да бъде видяно всичко и да бъде оценено с помощта на изветрелите от страданието везни на съвестта: всичко това, повтарям, е опит на цяло едно поколение. Писателят Солженицин обаче е този, който го е изразил и въплътил с удивителна дълбочина, който творчески е пресъздал отвътре този опит и го е осветил със светлината на онази нравствена правда, без която писателят може и да е талантлив, но не може да има велик писател и голяма литература.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>4</strong><br />Всичко това прави Солженицин първия национален писател от съветския период на руската литература и точно в това се състои неговото истинско новаторство. Тук под думата „национален” аз не разбирам някакво специфично срастване на писателя и на неговото творчество с „националните” теми, а онази духовна отговорност за своя народ, своята епоха и своя свят, която всеки голям писател поема върху себе си свободно, като нещо естествено и самоочевидно. Тази отговорност обаче съвсем не означава някакво подчиняване на писателя на „злободневността” или разтваряне в нея, не означава това, което Сартр е кръстил с крилатото, но всъщност безсмислено име „littérature engagée” <strong>(Бележка 4)</strong>. Точно обратното – тази своя отговорност писателят може да изпълни истински само в степента на духовната си свобода от „злободневността” и на собствената си вярност към онова „изображение на вечността”, което – по думите на Солженицин – е „заложено у всеки”. Защото тази отговорност е именно във вътрешната отнесеност на творчеството към нещо по-висше, към мерило, което превъзхожда всяка „злободневност”, към онова „изображение на вечността”, което единствено може да постави всичко на своето място във „времето” и поради това единствено е в състояние да покаже истината за него.<br />До Солженицин в съветската литература не е имало национален писател в този смисъл. Имало е такива, които – в името на собственото си творчество и на собственото си духовно самосъхранение – са се отказвали от тази отговорност и са бягали от нея в от тях самите избирани „свои” светове. Имало ги е и другите, които са извършвали своите предателства спрямо тази отговорност – чрез приспособяване, чрез замълчаване, чрез лъжа. Солженицин пък не е бягал никъде и чрез свой съзнателен, необратим духовен и творчески избор е приел цялата отговорност. С притежавания от него дар несъмнено е можел да стане и крупен съветски писател. Сигурен съм обаче, че той е станал велик руски писател.</p>
<p>Такъв обаче той е станал точно защото е приел „съветското” като неотстранима съдба на своето творчество – като чаша, която не може да не бъде изпита, като този опит, който творчеството следва да въплъти, да покаже и да освети чрез светлината на правдата. Може да звучи парадоксално, но в своето творчество Солженицин изпълнява всъщност точно „заповедта”, която лицемерно и лъжливо дава на изкуството властта, но я изпълнява без лицемерие и без лъжа. На тази „заповед” той не противопоставя някаква друга теория на изкуството, нито надава крясъци за свободата на писателя да пише за онова, което му харесва, не защитава „изкуството заради самото изкуство” и не оспорва дълга на писателя „да се включи в своята епоха”, в живота на своя народ и т. н. По някакъв начин той приема докрай и сериозно всички „заповеди”, но точно тази му сериозност и тази му свобода разкрива цялата тяхна лъжа, цялата им „халтурност”. И точно поради това той е вътре, а не вън от съветската литература и с творчеството си я извежда в „чисти води”. В негово лице свършва нейният „съветски” период. Със своята правда той изобличава неправдата на този период, а с коренната си принадлежност към него претворява отвътре „съветското” в руско. За националния писател съветската литература не само свършва като „съветска”, но и със самото това намира принципа на своето възраждане като „руска”.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>5</strong><br />Казаното дотук ни връща обратно при въпроса за литературното достойнство на творчеството на Солженицин – въпросът, с който започнахме тези наши размишления. Неотдавна един тънък познавач на руската литература ми бе написал, че Солженицин е „огромно явление, но лош писател…”. Какво точно обаче означава това? Съзнавайки цялата си „литературоведческа” некомпетентност, все пак ще се осмеля да твърдя, че не съществува абсолютен „научен” критерий за разпознаване на „добрите” и „лошите” писатели. Та нали и за Достоевски са говорили, пък и досега говорят, че макар да е бил гениален мислител, е „лош писател”. И нима понякога не ни се налага в литературните кръжоци, на тези малки, но клокочещи от велики страсти, литературни „олимпи”, да слушаме твърдения от типа на това, че „Бунин и Набоков пишат по-добре от Толстой”, а пък Игрек и Зет – „по-добре от Блок”? Нима критикът на всички критици, Сен-Бьов, е забелязал, нима е „чул” Бодлер, а Андре Жид – Марсел Пруст… Ето защо, може би, за обикновения читател е извинително да не приема много сериозно противоречивите присъди на специалистите. В края на краищата, може ли да се твърди нещо повече от това, че „добрият” писател е такъв писател, чието творчество – по силата на някаква тайнствена „рецепция” – се включва в „златния фонд” на дадена литература и завинаги остава неотделима част от нея? В тази „рецепция” критикът, специалистът, историкът на литературата несъмнено могат, длъжни са да помогнат, но също толкова несъмнено е и това, че те не притежават дара на непогрешимостта. Ето защо и моето твърдение – което освен това не е твърдение нито на критик, нито на специалист – а именно, че Солженицин е не само „добър” писател, но и много голям писател, е по необходимост субективно. Кой от нас е прав – дали аз или писалият ми специалист, – това ще покаже единствено бъдещето. Аз не съм в състояние да докажа своята правота. Мога обаче – с намеци, приблизително и очевидно непълно – да дам в защита на мнението си няколко забележки.</p>
<p>Първо – за езика. Езикът на Солженицин е „съветски”, което най-вероятно е една от причините за недооценяването му като писател от някои пуристи. Струва ми се, че чудото на Солженицин е в това, че този съветски език, който повече от всичко друго е изразявал и въплъщавал в себе си падението, при това не само на литературата, но и на самата Русия – език, разединен и разложен от съветския блудкав фалш, казионщина и лъжа, от подмяната и заместването във всички смисли – че този именно език за първи път при Солженицин се е превърнал така цялостно и така очевидно, в език на правдата. Ако ползваме религиозните образи можем да кажем, че Солженицин го е екзорцирал, че е изгонил от него неговите „седем бяса”. И е направил това не в порядъка на някакъв съзнателен езиков експеримент, а по силата на все същата тази вътрешна отговорност, за която вече говорих. По отношение на езика мерилото на Солженицин е толстоевско, а това означава – мерило на правдата, а не „на литературата”. Него не го изкушават и не го съблазняват, подобно на много от неговите съвременници, нито архаизмите, нито търсенията на езикови новости. На него въобще му е чужда тази страстна привързаност към езика и неговите „проблеми”, която е така характерна за нашето време, но в която – поне такова е моето дълбоко убеждение – много по-правилно би било да виждаме не признаци на здраве, а признаците на най-дълбокото заболяване на изкуството в наши дни. Ако езикът на Солженицин е „по-лош” от езика на Бунин или на Набоков, то това, разбира се, се дължи на факта, че такъв е живият език на съвременна Русия. В крайна сметка обаче това сравнение е и безсмислено, тъй като творчеството на Солженицин не би било възможно на никакъв друг език. Изкуствено, без прекъсване на органичната си връзка с Русия и с нейния език, руската литература не може да се върне към онзи език, който за последно е блестял при Бунин. Да се тъгува за това е точно толкова безплодно, колкото и да се тъгува, заедно с Ремизов, за изгубването за руската литература на езика на протопоп Авакум след Петър Велики. „Съветския” език Солженицин е претворил в свой, в език на своето творчество и на своята творческа правда. Тук е и неговият езиков успех, който – сигурен съм – предстои да изучават „специалистите”. Защото, в крайна сметка, тъкмо този успех прави възможен по-нататъшния живот на руската литература и ѝ връща обратно оръдието, което дотогава е изглеждало безнадеждно ръждясало.</p>
<p>Светът на Солженицин. Трябва ли да повтаряме изтърканата, превърнала се в общо място истина, че всеки „добър” писател е „добър” преди всичко с това, че създава свой свят? Свят, който за нас е жив, действителен и убедителен не на всяка цена с това, че „прилича” на реалността – той може да ѝ прилича, може и да не ѝ прилича, – а със своята вътрешна правда и жизненост, с това, че, макар и бидейки създаден, „измислен” от своя автор, той живее именно свой, в последна сметка независим от автора си, живот. И тъкмо в това изпълване на произведенията с този свой живот е отликата на голямата литература както от „документа”, така и от „просто литературата” – колкото и тя да би била блестяща, находчива и дълбокомислена. Има писатели, като например Набоков, които при цялата си почти безгранична, сравнявана с чудо литературна надареност, все пак не са способни да създадат такъв свят. В последното си английско произведение, за да се избави от угнетяващата го скука и ограниченост на нашия свят, Набоков най-сетне ни отвежда в друг, като че ли вече изцяло измислен свят – светът на „Антитера” <strong>(Бележка 5)</strong>. Ето че обаче отново не се получава никакъв нов, не-набоковски, освободен от безграничната творческа диктатура на своя автор свят. И както винаги и както навсякъде при Набоков, зад всеки ред и зад всяко движение стои самият той: неговият поразителен ум, неговата проницателност и неговата – така специфична – насмешлива усмивчица. Той никога – нито дори за секунда – не пуска своите герои на свобода и знае точно какво ще стане с тях върху всичките триста страници на книгата; на всезнайството му, на всеразбирането и всеумението му са известни всички техни възможности и невъзможности. Неговият Адам не може дори и да поиска да вкуси от забранения плод. Всичко е предварително обмислено, предвидено, препарирано и оркестрирано до пълно съвършенство. Всичко е забелязано, всичко е видяно, назовано и поднесено така, както никой и никога досега не го е правил, но и не е създадено нищо ново, нищо от това не се е превърнало веднъж и завинаги в живо и вечно – подобно на световете, в които живеят героите на Толстой и Достоевски, и – няма да се побоя да кажа – Солженицин.</p>
<p>Прониквайки след арестанта Герасимович в кабинета на Яконов, ние до последната секунда не знаем, както вероятно не е знаел и самият Солженицин, ще намери ли в себе си сили Герасимович „звънко да изкрещи” <strong>(Бележка 6)</strong> своя отказ от свободата, от съпругата, от живота. Нито пък знаем, следвайки в затвора арестувания Володин, ще завърши ли в него започналото вече „освобождение на душата” <strong>(Бележка 7)</strong>. И това е така, защото, колкото и „актуални”, „автобиографични” и дори „идеологически” елементи да има в него, творчеството на Солженицин представлява преди всичко плод на онова тайнствено претворяване на всичко изброено в определена духовна реалност, в което в крайна сметка се заключава и същността на творчеството. Може дълго да се спори, кое е онова, което прави писателя творец, кои са източниците на неговото въображение и на светотворчеството му (за това писа в книгата си Умиране на изкуството В. В. Вейдле). Едва ли обаче може да се оспорва съществуването на свят на Солженицин (а не само на един потресаващ документ) – така, както съществува свят на Толстой и свят на Достоевски. На мен ми се струва, че не всичко и не всички в този свят на Солженицин са „въплътени” в равна степен и с еднаква „очевидност”. Вероятно в бъдеще критиците ще докажат, че той е неуравновесен писател – с подеми и падения, и все пак, струва ми се, че не може да се отрича реалността и въплътеността на неговия свят. И ако Русия като „цяло”, като опит и приемственост, като обект на умозрението, а не само като „изучаване”, съществува – преди всичко в своите „въплъщения” в руската литература – то към Русията на Пушкин, Гогол, Толстой и Чехов сега вече сме длъжни да добавим и Русията на Солженицин.</p>
<p>Героите на Солженицин. Тук ще се огранича само до едно дръзновено сравнение и едно, произтичащо от него, твърдение. Сравнението е между толстоевия Наполеон и Солженициновия Сталин. При цялата си старателна, ювелирна обработка образът на Толстой във Война и мир остава карикатурен, създаден от Толстой като илюстрация на слабо вразумяващата и неубедителна философия на историята на своя автор. Тази пък философия на историята е изисквала пример и доказателство, така че върху образа на Наполеон Толстой е „натрапил” своето собствено си разбиране за него. Когато четеш Толстоевите страници за Наполеон, за литургията (във Възкресение), за театъра, винаги съжаляваш, че ги е писал тъкмо Толстой, тъй като те мъчително дисонират с дълбокия негов критерий за истина – не за „реалистичната” и „описателна”, а вътрешна, духовна истина. А ето че Солженициновият Сталин не е карикатура. Възможно е, дори е твърде вероятно, това да не е цялата истина за Сталин, но е истина и за нея сме задължени не просто на съвестта на Солженицин, а на творческата съвест на Солженицин. Тук всичко е „съчинено”, но нищо не е измислено и натрапено. „Отвън” целият Толстоев Наполеон е от край до край проекция на Ттолстоевата идея за Наполеон, но именно затова – при целия разкош на детайлите (мазното тяло, дебелите бедра), така и не се въплъщава, не живее онзи пълноценен живот, на който – на същото това страшно Бородинско поле – се радва всеки „измислен” войник. Солженициновият Сталин пък е целият „отвътре”. Да, той целия е „съчинен” – също както е съчинена и тази нощ, и това подземие, и това състояние на неразположение, и този разговор с Абакумов, и това писание, и тази тъга и страхът, и ненавистта, – но всичко това е съчинено с „творческа съвест” – не мога да намеря друг термин за това. Тази творческа съвест е именно силата, която претворява съчиненото в живот – в този живот, който самите ние живеем в няколкото незабравими часа, прекарани в сталинското подземие, разбирайки не само нещо за Сталин (това е „документът”), но и нещо за тайнствения метод на Сталин (тук е творчеството). Същото това може да бъде разпространено и над останалите герои на Солженицин – както над „положителните”, така и над „отрицателните”. Може би обаче цялата работа е там, че точно тези привични категории не се отнасят до героите на Солженицин, че писателят, който повече от когото и да било друг писател в цялата история на литературата има нравственото право на „морално уреждане на сметките си”, на разпределяне на всичко в категориите на „положителното” и „отрицателното”, на „черното” и „бялото”, точно той не се възползва от това си право, а твори и създава свой свят – в едно съвсем, съвсем друго измерение. В какво измерение обаче? Този въпрос ме води до заключителната и – поне за мен – най-важна част от тези мои откъслечни размишления за Солженицин.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>6</strong><br />Тъй като не съм литературовед аз, разбира се, не бих дръзнал въобще да пиша за Солженицин, ако не бях поразен от това, което не мога да определя по никакъв друг начин, освен като християнско вдъхновение на неговото творчество. И най-важното, най-радостното за мен в „чудото” на Солженицин е това, че първият национален писател от съветския период на руската литература е едновременно и християнски писател. Ето за това, макар и да е много трудно, искам да кажа няколко думи в заключение.</p>
<p>Веднага ще подчертая, че – когато употребявам словосъчетанието „християнски писател” – имам предвид не личната вяра или неверие на Солженицин, не приемането или неприемането от него на християнските догмати, на църковните обреди, на самата Църква и т.н. и, накрая, дори не и на специфично „религиозната” проблематика, която – както ми се струва – не съставлява основното съдържание на неговите произведения. Осмелявам се да твърдя, че официалното изповядване на един или друг автор като „вярващ” или „невярващ” не може да се смята за надежден критерий за разпознаване на същността на неговото творчество като християнска или като нехристиянска. Имало е писатели, които не само са се провъзгласявали за вярващи, но и много са писали за религията и „религиозните проблеми”, и които все пак не може и не трябва да бъдат смятани за християнски писатели. Покойният Г. П. Федотов бе нарекъл Капитанската дъщеря „най-християнското произведение в руската литература”. Тази забележка е още повече забележителна, когато отчетем, че „боготърсачеството” на толкова много руски писатели, този „роман с Бога” на нашата литература не започва нито с Пушкин, нито с Розанов, нито с други като тях, че от такава гледна точка Пушкин изглежда безсолен и недостатъчно „религиозно-проблематичен”. Убеден съм обаче, че точно Федотов е прав, когато казва, че като цяло руската литература е бивала християнска до такава степен, до каквато в самата си дълбочина е оставала вярна на Пушкин и че, накрая, далеч не всичко в този прочут „роман с Бога”, особено в тъй наречения Сребърен век, е имало християнски корени и християнско вдъхновение… Но в какъв смисъл тогава наричам творчеството на Солженицин християнско, какво е онова, което го представя пред нас като християнски писател?<br />Когато говоря за „християнския писател” въобще и в частност за Солженицин, аз имам предвид определено дълбоко и всеобемащо – макар, може би, и несъзнателно – възприятие за света, човека и живота, което в историята на човешката култура се е родило и е израснало от библейско-християнското откровение за тях и само от него. В човешката култура е имало, сега съществуват и вероятно тепърва ще се появяват други източници, други „ключове”. Но единствено християнството, единствено ветхозаветно-новозаветното откровение съдържа в себе си това възприятие за света, което, влизайки в човешката култура, е разкрило в нея не само възможността, но и реалността тъкмо на християнската култура и което, тъй като нямам за нея някакво по-добро наименование, ще нарека триединна интуиция на сътвореността, падналостта и възродеността. Убеден съм, че тъкмо тази интуиция лежи в основата на творчеството на Солженицин, че тя е, която го прави християнско творчество. Ще се опитам накратко да поясня мислите си.</p>
<p>Интуицията на сътвореността. Християнското възприемане на света и на живота е вкоренено в чувстването и приемането на изначалната им „положителност”, на това, че те са пронизани от онова „твърде добро”, за което четем още в първата глава на Библията като за радостна и положителна санкция от страна на Бога по отношение на Неговото творение: „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро” (Бит. 1:31). Точно обратно: чувстването на света като безсмислица и абсурд, „онтологичният” песимизъм, отричането на живота като такъв, манихейският дуализъм във всичките му проявления и оттенъци – всичко това неизбежно ни извежда вече отвъд пределите на християнството. Така че колкото и в света да съществуват уродството, страданията и злото, колкото и той да е паднал – а и християнството твърдо заявява, че той „в зло лежи” – в своята първооснова светът е светъл, а не тъмен, осмислен, а не безсмислен, добър, а не лош. Този дълбинен „космизъм” на християнското светоусещане може да бъде затъмняван и изопачаван, но дотогава, докогато в самите първоизточници на творчеството ще я има дори и най-малката „отнесеност” към него, това творчество ще остава християнско.<br />Творчеството на Солженицин – почти цялото – е за уродството, за страданието и злото. Създаденият от него свят действително „лежи в злото” – при това не в преносен, метафизичен смисъл, а в най-буквалния: в кошмарната действителност на концлагера, на Марфинската шарашка <strong>(Бележка 8)</strong> и раковото отделение. Но ето че никъде в това творчество, никога и нито веднъж – читателят може сам да провери това – не намираме, нито дори можем да „подслушаме” тази именно „онтологична” хула към света, човека и живота, която отдавна, зловещо съскайки, струи от много от произведенията на „съвременното изкуство”. Ограниченото място не ми позволява, пък и не желая да привеждам цитати, тъй като, разбира се, работата не в цитатите, а в общата тоналност на творчеството, в неговата вътрешна, не поддаваща се на формалния анализ „музика”. В тази пък музика на Солженицин – цялата като че ли изтъкана от вопъла на страданията – тайнствено навлиза и тайнствено присъства тази „похвалà”, която представлява и съдържанието на последната, отнасяща всичко до себе си дълбочина – и на библейския, и на евангелския разказ за света. В цялото творчество на Солженицин незримо и все пак осезаемо свети онова „утро на творението”, в което влиза и заради което се радва напусналия раковото отделение Костоглотов: „Това бе утро на сътворението! Светът отново се сътворяваше само за да каже на Олег: върви, живей! … (И) като се усмихваше може би по-скоро на небето и дърветата с онази предпролетна, ранноутринна радост, която е достъпна и на старците, и на болните, Олег тръгна по познатите алеи … (Но) кой би бил способен да постъпи благоразумно в първото утро на сътворението? Променил всичките си планове, Олег реши още сега, в ранното утро, да отиде в стария град, за да види как изглежда цъфналата кайсия” <strong>(Бележка 9)</strong>.</p>
<p>„Ето, всичко е твърде добро!”<br />Интуицията на падналостта. Не е необходимо, разбира се, да се доказва, че злото и страданието стоят в центъра на творчеството на Солженицин. Необходимо е обаче да се отбележи, че Солженицин схваща злото в контекста на християнското възприятие и преживяване на „тайната на злото”. В нищо пък християнството не се отличава така от нехристиянските религии, философии и идеологии, както именно във възприемането на злото. Всички останали религии и философии са насочени всъщност към това, злото да бъде обяснено и по този начин обезвредено, защото обяснението го прави едва ли не закономерно и, следователно, обосновано: phaenomenon bene fundatum<strong>(Бележка 10)</strong>. Единствено християнството, каквото и да твърдят самоуверените схоластици от всички времена, не обяснява злото. То е обаче единственото, което го показва. Защото цялата работа е там, че за християнството злото не е някаква сама в себе си обоснована „същност”, не е „зло в себе си”, както това се струва на няко
