- 10 Sep 2020
- 137
- 0
Първият член на Всеобщата декларация на правата на човека гласи: „Всички хора се раждат свободни и равни в своето достойнство и права". Същите думи са записани и в Конституцията на Германия. Връзката между човешкото достойнство и правата на човека се обсъжда днес активно не само от интелектуалците, но и от политиците и широката общественост.
<p><strong>Максимата на Кант.</strong></p>
<p>След терористичните атаки в САЩ на 11 септември 2001 г. в Германия бе приет закон за осигуряване на въздушната бе­зопасност, който даде право на държавата да унищожава зав­зет от терористи самолет със заложници, за да се запази живо­тът на хората на земята. Но през 2006 г. Конституционният съд на Германия призна този за­кон за неконституционен.</p>
<p>Съдът постанови: не може поради безопасността на хора­та на земята да се жертва жи­вотът на хората, намиращи се на борда на самолета. И ако държавата реши да унищожи са­молета, действията и принизя­ват човешкото достойнство и нарушават известната максима на Кант: „Никога не се отна­сяйте към човека като към средство, но винаги като към цел".</p>
<p>Тази философска концепция на човешкото достойнство, съ­ществуваща още от антични времена, получи широко разпрос­транение и законодателно зак­репване в документите на международно ниво и националните конституции след Втората све­товна война. Масовите престъпления против човечество­то, извършени от нацисткия ре­жим, концентрираха внимание­то на световната общност не само върху проблема на защита­та на правата на личността, но и върху въпроса за защитата на човешкото достойнство.</p>
<p><strong>Границите на държавата</strong></p>
<p>Между правата на човека и човешкото достойнство същес­твува неявна, но концептуална връзка, която се е появила заедно с развитието на първите правни системи. Интуицията ни подсказва, че появата на концепцията за правата на човека е свързана със съпротивата на хората срещу експлоатацията, унижението и деспотизма, идващи от държавата или могъщи социални групи. Заявявайки днес, че „никой не може да бъде под­лаган на изтезания или на жес­токо, безчовечно, принизяващо човешкото му достойнство отношение или наказание”, ние веднага чуваме ехото на стоновете на безбройните жертви. Концепцията на човешкото достойнство е ключ, логическа връзка между най-важните права на човека, свързани с личната му неприкосновеност, свободата на икономическата дейност (включително защитата на правото за собственост) и свободата на вероизповеданието. Именно те­зи права трябва да не допуснат намесата на държавата в час­тния живот на хората.</p>
<p>Заедно с демократичните пра­ва, гарантиращи участието на гражданите в дейността на държавата, те образуват така на­речения „пакет на класическите граждански права". И все пак не всички хора могат да се ползват от тях в еднаква степен. Лич­ността може да формира своята индивидуалност в конкретна културна среда и да не бъде дискриминирана за това, при условие че частните и икономически­те права на човека са добре за­щитени и гарантирани от дър­жавата.</p>
<p><strong>Източникът на самоуважение</strong></p>
<p>Концепцията за човешкото достойнство е започнала актив­ното си развитие още в Древния Рим. Именно тогава са възник­нали такива явления като инди­видуалната и груповата чест. През Средновековието и Ранно­то възраждане тази концепция се е асоциирала с конкретни со­циални групи рицари, свещеници или университетски професори, броят на които е нараствал вследствие на икономическото и политическото развитие на дър­жавите.</p>
<p>Затова моралното право, зак­репено към една или друга со­циална група, е започнало да придобива юридическа форма. И тази трансформация е парадок­сална, защото концепцията на човешкото достойнство изна­чално е защищавала интересите на високостатусните, властовите групи. Но в резултат под нейната защита са попаднали всички останали групи. И тази нова, доста абстрактна концеп­ция на човешкото достойнство се е освободила от корпоратив­ни характеристики. Но най-важ­ното, което се е извършило по това време и по-нататък в те­чение на вековете: като източ­ник на самоуважение е започнал да служи фактът, че всички граждани са започнали да приз­нават субективните права на всеки отделен конкретен човек.</p>
<p><strong>Милионите достойни</strong></p>
<p>Но ако хората си признават взаимно правата, означава ли това, че и достойнството на различните хора има еднаква тежест? Да, защото хората в това общество започват да це­нят не статуса на човека, въз­никнал в системата на верти­калните връзки, а достойнства­та на отделната личност и нейния принос за човешката об­щност. Така представата за превъзходството на един човек над друг бива заменена от кон­цепцията за абсолютната ценност на личността и нейната уникалност.</p>
<p>Трябва да отбележим обаче, че борбата за достойнството на човека и спазването на пра­вата му е налице не само в де­мократичните общества, бор­бата за правата на човека про­дължава из целия свят, включи­телно и в западните страни, да не говорим за държави като Иран, Китай и Русия.</p>
<p>Всеки път, когато някой човек е преследван за политическите му убеждения, попада в затвора или бива депортиран от страна­та, държавата принизява човеш­кото му достойнство. Страданията на хората, подложени на преследвания, нищета и дискри­минация, не са естествената им участ. Задължението на държа­вата е да уважава достойнство­то на всеки човек. Всеобщата декларация за правата на човека, инкорпорирана в конституциите на много страни, налага на дър­жавната институция юридичес­ка отговорност за нарушаване­то на тези права. Примерите за това как държавата е принизя­вала достойнството на човека особено по време на войни и политически репресии са останали завинаги в колективната памет на човечеството.</p>
<p><em><strong>Юрген Хабермас е представител е на крити­ческата франкфуртска философска школа. Като професор по философия и социология е преподавал в Хайделбергския (1962-1964) и Франкфуртския (1964-1971, 1983-1994) универ­ситет. От 1971 до 1980 г. е директор на Института „Макс Планк" в Щарнберг. Автор е на над тридесет книги, сред които „Кризата на леги­тимацията (1973), „Комуникацията и еволюцията на обществото" (1979) и „Теория на комуникативното действие" (1981).</strong></em></p>
<p><em><strong>Превод: Андрей Романов<br /></strong></em></p>
