- 10 Sep 2020
- 228
- 3
„Свещени игри” на Викрам Чандра на литературната и на политическата карта на съвременна Индия
Не си го и помисляйте – този път няма да се опитваме да заобикаляме клишетата „литературен кит”, „имало едно време в Бомбай”, „постмодерен колаж” и всевъзможните им вариации. Защото насреща си имаме истински алхимик на словото, способен първо да събере в едно най-големите клишета и стереотипи на масовата култура и после (без никакви шарлатанства и ефектни илюзионистки трикове) да претвори същата тази безогледна смесица в шедьовър.
<p> Самият Викрам Чандра признава, че в началото изобщо не е и подозирал, че ще се получи толкова многопластово произведение, надхвърлящо при това хиляда страници, но и че е невъзможно да пишеш за организираната престъпност в Индия, без да нагазиш сериозно и необратимо във водите на политическата история, международните отношения, религията, социологията, философията и шоубизнеса. Да, взаимната обвързаност – още едно клише, но спомнете си думите на Лъвкрафт, че „висшата проява на милосърдие в нашия свят” е неспособността на човешкия разум да свърже в едно всичките му компоненти, защото нареждането на пъзела-действителност или води до неминуема загуба на разсъдъка, или ни тласка към уюта и безопасността на едни „нови тъмни векове”.</p>
<p>Лъвкрафт обаче е имал щастието да умре още през 1938 г., без дори и да подозира как ще изглежда нашият свят само половин столетие по-късно. А Чандра ни рисува панорамна картина на съвременна Индия, в която има в преголеми количества от всичко – и от „неминуемата загуба на разсъдъка”, и от „новите тъмни векове” – и ние, децата на глобализацията, поглъщаме тази панорама, тази зловеща мрежа от взаимовръзки, не само неспособни да изпитаме ужаса, който биха изпитали предците ни, но и глухи за тиктакащото отброяване на часовниковия механизъм, отдавна победил собствения ни пулс в съревнованието, наречено „естествен подбор”.</p>
<p>Без да борави с богатия език на Рушди или на Арундати Рой, Чандра успява майсторски да ни въведе в свят, не по-малко всеобемащ и разтърсващ от този на „Среднощни деца” и „Богът на дребните неща” – точно в онази Индия, която презадоволените западни култур-зомбита, прехласващи се по „хилядолетната индийска цивилизация”, няма да разберат-осъзнаят-почувстват и след още хиляда години медитация. „Свещени игри” започва тривиално, едва ли не „по американски” – с ежедневието на служителите в един от големите полицейски участъци в Бомбай – с разказвачески маниер, много близък до този на най-евтините западни трилъри: дотолкова, че читателят чак започва да се чувства, ако не излъган, то поне разколебан дали да продължи… Но идва ред на следващата глава, която е вече съвсем друга бира – напрегнат драматичен диалог между Добрия и Лошия в смесен боливудско/абсурдистки стил.</p>
<p>А после, когато Лошият (гангстерът Ганеш Гайтонде) умира, най-накрая започва истинската история (чийто разказвач от първо лице ще бъде самият бхаи Гайтонде – не духът му, а самият той) – „Е, сардарджи, слушаш ли ме още? Тук ли си, при мен в този свят? Долавям присъствието ти”… Към тези две реалности, изобразяващи „този свят” – реалността на разказвача Гайтонде и реалността на следователя Сартадж – в хода на повествованието под формата на дълги интермедии Чандра добавя поне още дузина реалности, които в голяма степен ни помагат сами да наредим пъзела – на базата на собствените си (непрекъснато обогатяващи се) познания и в зависимост от собствената ни нагласа към света. Изкушението да кажем, че този роман може да бъде четен и просто като политически трилър, е твърде голямо, но ще се въздържим, защото „Свещени игри”, макар да се чете леко, е от онези произведения-водовъртежи, които безмилостно и безвъзвратно биха удавили всеки повърхностен фен на един Дан Браун, да речем. Изкушението да зачислим „Свещени игри” към постмодернизма на ХХ (и ХХI век) също е огромно, но ние ще го преборим на принципа на най-простата ваксина – създавайки антитела посредством частица от горните твърдения. И ако накрая наречем „Свещени игри” на Чандра „постмодерен трилър с човешко лице”, вече ще бъдем малко по-близо до истината.</p>
<p>Викрам Чандра (роден през 1961 г. в Ню Делхи) от своя страна има биография, напълно подходяща за един добър философ-колажист, способен на почти невъзможния в наши дни литературен подвиг „постмодернизъм с човешко лице”. Израснал е в семейство на кинотворци, дълбоко свързани с боливудската традиция. Едновременно с това има и своето западно образование (американско, не британско) в областта на литературата и киното съответно в Лос Анджелис и в Ню Йорк. Към днешна дата преподава творческо писане в Калифорнийския университет в Бъркли, но паралелно с това живее и в Мумбай. Като съвестен автор на детективски романи от старата школа, Чандра прекарва доста време в пряк и не винаги особено безопасен контакт с подземния свят на Бомбай (в целия роман авторът използва това име на града, така че ще се придържаме към него – б.а.)…</p>
<p>Едновременно с това го има и онзи другия, анализаторския подход, търсещ сложните взаимовръзки между масовата култура и формирането на човешката духовност. „Свещени игри” е и роман за живота в гетата, и за насилието по улиците (и в полицейските участъци), и за употребата на религията с нехуманни (и дори чудовищни) намерения, и за параноята като едно от най-честите заболявания и нагласи на съвременния мислещ човек. В отделни свои пасажи този роман може да представлява и изключително ценен справочник по съвременна политическа история на Индия, а по отношение на боливудските кино традиции и на филмовата музика в Боливуд „Свещени игри” може да бъде възприеман и като истинска енциклопедия. И всичко това не са просто подправки към мишмаша на една объркана и объркваща действителност. Просто това е стилът на Чандра.</p>
<p>Ако Рушди като една Шехеразада обича да ни омайва и непрекъснато да ни изумява със странни и неочаквани развръзки и взаимовръзки, Чандра напротив – изсипва цялото ремарке с боклук и чудеса и ни оставя свободата да бъдем отново деца и сами да се поровим в бунището, търсейки своите вълшебни съкровища или адски машини.<br />Като западни читатели не можем да подминем и факта, че посредством образа на един „съвременен неверник”, следователя Сартадж Сингх, Чандра ни въвежда доста навътре в сикхската култура, която, поне що се ОТНАСЯ до присъствието й в индийската художествена литература на ХХ век, която познаваме, си остава далеч по-непозната от мюсюлманската, хиндуистката или християнската.</p>
<p>Романът дори завършва донякъде с тази непознатост и непознаваемост – с неразбираемите сикхски песни на умиращата в леглото си в Мериленд пакистанска старица (главата „Две смърти в градове далеч от дома”)… Която непознатост и непознаваемост ни води към узнаването: но да не издаваме всичко от самото начало! Дотогава ни очакват още много престрелки, много мелодраматични обрати, герои, ненадейно умиращи или изчезващи по друг начин от „картата на романа”, атомна бомба, спасяване на света, погранични конфликти, филми, любов, липса на любов – и въобще всички желани и нежелани съставки на нашия до болка непознат свят, в който има и много нещастие, но и достатъчно просветления като това, че „може би затова хората имат деца – когато вече не могат да пътуват с родителите си, децата обновяват пътуването с влак”.<br /><br /></p>
