Оливър Стоун: В Америка има голяма свобода – а именно свободата да станеш нещо друго

След войната следва във Висшето филмово училище в Ню Йорк и работи като режисъор и автор на сценарии. Оливър Стоун се е развеждал два пъти, има три деца и живее в Калифорния. <strong>Предлагаме интервю на Оливър Стоун с журналист от сайта &bdquo;Галоре&rdquo;:</strong> <p><strong>Когато следвахте в Йейл, Джордж Уокър Буш не беше ли също там?</strong><br /><br />Да, ние бяхме в един випуск, но не мога да си спомня за него. Имаше много млади хора от неговия тип. Те произхождаха от привилегировани семейства и не поставяха привилегиите си под съмнение. Нямах нищо общо с тях, защото не идвах от богато семейство. Но наистина си спомням съвсем точно Джон Кери (политик от Демократическата партия, кандидат за президент през 2004 г. срещу Джордж Буш) &ndash; още по онова време той беше изтъкната фигура, водеща личност. При него си личеше, че един ден ще иска да стане президент. А това, че човек с неговата интелигентност беше победен от такъв сух и брутален дух като Буш е както позор, така и ирония.<br /><br /><strong>Защо не се задържахте в Йейл?</strong><br /><br />Беше хаотично време. Следването повече не ме интересуваше, вместо него завърших един роман, дебел 1 400 страници, в който разработих всичко, което ме вълнуваше. Комплексите на моето детство, отношенията с майка ми, преживяванията в Азия. Това беше една мрачна книга и тя беше отхвърлена от издателствата. След това бях изцяло извън кожата си и през април 1967 г. се явих на военна служба. Исках да изчезна, да стана анонимен, да бъда наясно със самия себе си.<br /><br /><strong>Не се ли страхувахте?</strong><br /><br />Страх не е вярната дума. Просто нямах представа, какво трябва да правя. Имаше много ситуации, в които имах чувството, че няма да излеза жив от тях. Така станах фаталист, но с течение на времето научих много неща. Във &bdquo;Взвод&rdquo; възпроизведох този процес твърде вярно &ndash; най-напред героят прави глупави грешки, но с течение на времето става по-добър. Във Виетнам бях в добра спортна форма, нощем можех да виждам добре. А когато станах по-добър като войник, свикнах и с убиването. Само това е начинът да не се побъркаш.<br /><br /><strong>Част от войната е да се убива?</strong><br /><br />До известна степен. А и не бях вече Оливър Стоун, а по-скоро едно животно, тръгнало на лов. Прекарвах месеци в джунглата, сливах се с нея. Не мислех повече за това, какво правя. Бях една плюскаща, копаеща, серяща, убиваща твар.<br /><br /><strong>Моралните ценности нямат значение в една такава ситуация?</strong><br /><br />Напротив, владеех се изцяло. Бях добро момче. Многократно стоях пред избора, да се преместя от тъмната страна, но не го направих. Веднъж от ярост почти щях да разстрелям един цивилен. Отново и отново възникваха ситуации, които можеха да се преобърнат в клане. А навън, на полето, на нас, войниците, ни позволяваха много неща. Никой началник не забелязваше, ако в някой ъгъл биват разстреляни няколко невинни.<br /><br /><strong>Как съхранявахте човечността си?</strong><br /><br />Дължа това преди всичко на моите черни другари. Осланях се на тяхната музика: Марвин Гей, Сюприймс, Сам Кук, целия мотаун-саунд. В лагера пушехме заедно трева и това беше едно действително освобождение. Белите войници бяха в голямата си част типове реднек (жаргонно обозначаване на белите жители на южните щати), през цялото време поркаха и свиреха.<br /><br /><strong>През ноември 1968 г. се връщате от войната. Дълго ли беше времето, докато отново се ориентирате в ежедневието?</strong><br /><br />В сравнение с другите бях относително стабилен. Но пътищата ни към тази стабилност бяха различни. Много ветерани направиха след това кариера, те просто подтискаха проблемите си. Аз самият захвърлих ЛСД (халюциноген) и не исках да чуя и дума повече за Виетнам. Тогава никой не знаеше, какво означава симптом на посттравматичен стрес. Когато най-напред чух за него, просто се усмихнах, но междувременно разбрах, че опитът от войната е унищожил една част от мен.<br /><strong><br />Без времето, през което сте били войник, май нямаше да станете продуцент на филми?</strong><br /><br />Напълно е възможно. Родителите ми обичаха да ходят на кино, а нали се казва, че децата осъществяват често мечтите на родителите. Писането на сценарии и Висшето филмово училище, което посещавах в края на 60-те години, след войната също ми помогнаха да се оправям в нормалния живот. Наистина, беше ми необходимо продължително време, до моята 30-годишна възраст, докато съумях да изкарвам с това добри пари.<br /><br /><strong>Фактически вашите филми отчасти се приемаха значително по-положително в чужбина. Чувствате ли се по-добре извън Щатите? Нали покрай майка си притежавате също и френско поданство?<br /></strong><br />Обичам Америка. В тази страна има голяма свобода &ndash; а именно свободата да станеш нещо друго. В Америка получаваш втори, трети, четвърти шанс, за да откриеш отново себе си. Отдаден съм на този идеал. В него има огромна енергия, това представлява ценността на тази Америка, която обичам. Но никоя страна не е перфектна. Колкото и да обичам Франция, чувствам едно чувство на ограничаване, когато живея там.<br /><br /><strong>Следователно вашият интерес като филмов продуцент е отправен към големите американски теми.<br /></strong><br />Никога не се занимавам с теми &ndash; интересуват ме хората и техните драми.<br /><strong><br />Считат в</strong><strong>и за теоретик на конспирацията сред филмовите продуценти. Ядосва ли ви този имидж?</strong><br /><br />Намирам го за твърде унижаващо и повърхностно, тъй като съм създал съвсем различни филми. &bdquo;World Trade Center&ldquo; (&bdquo;Световният търговски център&rdquo;) например е една съвсем честна история, късче, изпълнено с истински живот. Но бил уж твърде сантиментален и поради това беше заклеймен от един определен сорт интелектуалци. Ако беше сниман в стила на &bdquo;JFK&rdquo; (филм за убийството на Джон Кенеди), щяха да се сипят от друга страна критики като град.<br /><br /><strong>Никога ли не успяхте да свикнете с негативните реакции?</strong><br /><br />Напротив, лека-полека се калявах. Това беше един урок, който ми беше даван от живота, защото като като дете бях много чувствителен. Междувременно знам, че няма да бъда толкова обичан и популярен като Клинт Истууд и Мартин Скорсезе. Целият този цирк понякога ме завлича твърде много надолу, но родителите ми дадоха тъкмо този неутолим копнеж за историите.<br /><br /><strong>Завърши ли междувременно Вашата лична еволюция?</strong><br /><br />Надявам се да не е така. Продължавам да се интересувам от живота и от идеите. Духът остава жив, когато непрекъснато се работи върху него.<br /><strong><br />Как върви това, тази работа върху духа?</strong><br /><br />От дълги години медитирам, най-често сутрин. Аз съм будист и като такъв наблюдавам емоциите си и тренирам концентрацията си. Това помага да откривам в себе си по-големи и по-дълбоки сфери, дава ми вътрешно спокойствие. Практикувай доброта и не причинявай на никого болка и огорчение &ndash; така казва основната мъдрост. Това са фундаментални, обикновени неща. И с тях трябва да се започне. Да се опитва воденето на добродетелен живот, доколкото това е по силите ни. Далеч не винаги съм в състояние да върша тези неща, защото това не е моята природа. В дъното на душата си съм едно диво момче.<br /><strong><br />Превод</strong><strong>: Господин Тонев;</strong><em> със съкращения от сайта &bdquo;Галоре&rdquo;</em>. На български интервюто е публикувано в <a href="http://www.cao.bg/?category=1">CAO.bg</a> под заглавие: <strong><em>Оливър Стоун: Практикувай доброта и не причинявай болка и огорчение</em></strong></p>