Недосънуваният живот. Или за тихото кино на Наоми Кавасе

<p>&nbsp;</p> <p><em>Ти тръгна&nbsp;</em></p> <p><em>и много дни отминаха&hellip;&nbsp;</em></p> <p><em>Дали в планините&nbsp;</em></p> <p><em>да те търся и посрещна,&nbsp;</em></p> <p><em>дали да чакам, да чакам&hellip;&nbsp;</em></p> <p><em>(Маньошю &bdquo;Сборник от милиарди листа&rdquo;, Х-ХІІІв., Нара. Превод на Братислав Иванов)</em></p> <p>&nbsp;</p> <p>Седемдесетгодишният Шигеки, притежава няколко много важни и ценни неща: стара жълта раница, пълна със семейни дневници и малка музикална кутия. Учудваща физическа активност и изнервена сила. Както и напредваща старческа деменция, граничеща с Алцхаймер. Той харесва Мачико &ndash; младата медицинска сестра, която се грижи за него, както и тя него, което му помага да я подмами в близката гора. Интуицията на Шигеки обаче не страда от склероза. Тя му подсказва, че Мачико има нужда от него, защото няма с кого (или чрез кого) да преодолее мъката по починалото си дете.&nbsp;</p> <p>Всъщност сестрата му напомня за друга, напомня му за Мако, за съпругата, която е загубил преди десетилетия. И за един ритуал, който задължително трябва да изпълни. В обятията на планината, в гората, сред шумоленето на вятъра, възрастният мъж най-сетне намира покой. &bdquo;<em>Дълго се скитах, но ето, накрая пристигнах</em>&rdquo;, промълвява многократно Шигеки. Взема си сбогом с духа на отсъстващата Мако и принася на земята съдържанието на безценната си жълта раница. Както и недосънуваните си сънища. Според японската будистка традиция, 33 г. след смъртта, духът на починалия навлиза във владенията на Буда. Ако не си вземеш сбогом с мъртвия, няма да се съберете отново в следващия живот&hellip; Умът може да увяхва и умира, любящите душа и сърце &ndash; никога.</p> <p>За изящната си естетика, философската дълбочина, изразителната простота и усет в киноезика, филмът &bdquo;<strong><em>Гората на скръбта</em></strong>&rdquo; (<em>Mogari No Mori</em> /<em> The Mourning Forest) (*1)</em><em>&nbsp; на </em>режисьорката Наоми Кавасе (*2)(<em>Naomi Kawase</em>) получи през 2007 г. Голямата награда на филмовия фестивал в Кан.</p> <p>&nbsp;</p> <div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/wiCW6yBB_64?wmode=transparent&amp;jqoemcache=6O0l4" width="425"></iframe></div> <p>&nbsp;</p> <p>Това е вторият приз за японката от престижния кинофорум. Първият е &quot;Златна камера&quot; от 1997 г. за&nbsp; великолепния й игрален дебют &bdquo;<strong><em>Судзаку</em></strong>&rdquo; (*3) (<em>Moe no Suzaku </em>/<em> Suzaku</em>). Филмът е толкова успешен, че след излизането му на екрана режисьорката написва роман по сценария със същото заглавие.</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/36526_1xfJ7YfuTdOq5XS8JG3xHeIKOzPmPP.jpg" style="height:134px; width:190px" /></p> <p><em>Наоми Кавасе в Кан</em></p> <p>Конкурсът на тазгодишния 67-и фестивал в Кан (14-25 май 2014 г.) е вече ясен и Наоми Кавасе е единствената азиатска режисьорка, която е селектирана в главното състезание за игрално кино с филма си &bdquo;<strong><em>Still the water</em></strong>&rdquo; ( <em>Futatsume no mado</em>, <em>Вторият прозорец</em>). Председател на журито е Джейн Кеймпиън, а членове са: Карол Буке, София Копола, иранкската актриса Лейла Хатами (&bdquo;Раздялата&rdquo;), Чхон До-йон (актриса на И Чан-дон, с награда от Кан за най-добра женска роля в корейския филм &bdquo;Тайно слънце&rdquo; през 2007 г.), Уилям Дефо, Гаел Гарсия Бернар, Никълъс Уиндинг Рефн и китайският ас на 6-то кинопоколение и иконата на независимото течение Дзя Джанкъ (награда за най добър сценарий в Кан през 2013 г. за &bdquo;Докосване до греха&rdquo;).&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>През 2011 г. Кавасе отново бе в селекцията на Кан, но не взе награда. Тогава участва с &bdquo;<strong><em>Ханедзу</em></strong>&rdquo; (<em>Hanezu no tsuki</em> / <em>Hanezu</em>), понякога превеждано буквално като &bdquo;<em>Червеният цвят на Луната</em>&rdquo;. Всъщност японското&nbsp;<em>ханедзу</em>/<em>hanezu</em> обозначава много специфичен, конкретен бледочервен цвят, можем да го опишем като &bdquo;кръв разредена с мляко&rdquo;, светъл цинобър. Същевременно колоритът е леко пастелен, определено матов вермилион, може да бъде и дори прозирен. В поетичната антология <em>Маньошю </em>именно с този цвят се обозначава видима луна в бледоалени оттенъци. Също така цветът е бил разрешен в Нара само за одеждите на&nbsp; принцове и принцеси. Кавасе използва игра на думи и с това интригуващо заглавие заради сюжета на филма &ndash; класически любовен триъгълник, разигран в префектура Нара (родното място на режисьорката), но и заради връзката между фабулата и Маньошю, откъдето е и любовния стих за планините Кагу, Миминаши и Унеби. А за да е всичко съвсем завършено и не случайно (Наоми обича да изпипва детайлите), луната, символизираща женското начало, присъства като лайтмотив в недовършените сънища на главната героиня. &bdquo;<em>Ханедзу</em>&rdquo; е също силен, но различен от &bdquo;<em>Гората на скръбта</em>&rdquo;. Отново е с ясно различимия авторски стил и определено е по-достъпен за масова аудитория. Дори критиката го определи като повратна точка в творчеството на Наоми Кавасе.</p> <p>&nbsp;</p> <div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/78GzHaXxjyI?wmode=transparent&amp;jqoemcache=slCtG" width="425"></iframe></div> <p>&nbsp;</p> <p>Професионален фотограф, сценарист, писател и автор на над 25 филма -&nbsp; документални, късометражни, игрални, част от омнибуси, работеща на 8, 16, 35 мм и видео, Наоми Кавасе (*2)&nbsp;(родена на 30 май 1969 г.) е сред водещите режисьорски имена в Япония. Заради характерния й минималистичен стил и тематичните ареали около отсъствието, очакването и паметта, доста често я поставят редом до Хирокадзу Коре-еда, Кийоши Куросава и Нобухиро Сува. Всички те образуват неформален стилистичен кръг в съвременното японско арт кино. Западната критика среща известни затруднения в разчитането на Наоми Кавасе и сложните й, смислово натоварени конструкти, затова най-лесно я припознава чрез съпоставки на спиритуализма, идващ от лентите на Андрей Тарковски, Терънс Малик и Карлос Рейгадас. Всъщност като светоусещане е по-близка до тайландския режисьор Апичатпон Уирасетакул (носител на &quot;Златна Палма&quot;), но и доста по-непретенциозна, лека и елегантна.&nbsp;</p> <p>Наградите от различни и важни филмови фестивали, предимно клас А, в колекцията на Кавасе не са малко, ако погледнем творческата й биография. И определено са заслужени. Няма да е преувеличено, ако кажем, че тя е един от най-фините и интелигентни автори от съвременното японско кино, абсолютно в течението на арт хауса. Киното на Наоми е некомерсиално, далеч от масовия вкус на широката публика, далеч и от претенциозните снобски залитания &ndash; и на двете групи ще им се види скучна с небъбривите си образи, плавният темпоритъм и тоталната липса на лоши имитации. Различна, категорично, и не е препоръчителна за всички.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/36526_CrAgup4Hc5EWsbnIW3Mqth80SVRhmb.jpg" style="height:340px; width:700px" /></p> <p>Наоми Кавасе притежава особена деликатност, която оставя дълготраен и силен кинопослевкус. Може би именно заради това тя е абсолютно непозната на българската публика. (Което за жалост не е изненадващо, а си е даже вид норма &ndash; да си припомним, че през 2009 г. прекрасният &bdquo;<strong><em>Отпътуващи</em></strong>&rdquo; (<em>Okuribito</em> / <em>Departures</em>)&nbsp; на Йоджиро Такита взе &quot;Оскар&quot; за най-добър чуждоезичен филм, но малцина го отразиха у нас. )</p> <p><em>Трейлъра на &quot;Отпътуващи&quot;:&nbsp;</em></p> <div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/MOar08f-OnI?wmode=transparent&amp;jqoemcache=IeW2H" width="425"></iframe></div> <p>&nbsp;</p> <p>Като автор тя е съзерцателна до медитативност, топла, не агресивна, мислеща, споделяща, сензитивна, бавна, тиха, наблюдателна, духовна, изпълнена с много вътрешен живот, рисуваща едва видими състояния, поетична. Асоциирам я на моменти с най-доброто от литературния свят на Мураками, определено има допирателни между двамата &ndash; и като менталност на персонажите, и като умение за изграждане на атмосфера. Харесвам я заради ерудирания й неотрадиционализъм, който не е натрапен дидактично, а се приплъзва някак темелно и мазно в дълбоките слоеве на визиите й. Кавасе артикулира по брилянтен начин във филмите си националната идентичност, посредством естетиката и философията на шинтоизма &ndash; никога няма да сбъркате нейн филм, винаги ще го припознаете за японски.&nbsp;</p> <p>Без значение дали прави документално или игрално кино, тя&nbsp; винаги съчетава в наративите си елементи от собствената си биография, както и биографията на префектура Нара и традициите на региона. Много характерно &ndash; нейните тихи, мълчаливи персонажи носят изключителен заряд от скрита емоционалност, а природата (горите, вятърът, птиците, тревите&hellip;) дава глас и израз на тези притаени чувства. Нещо повече &ndash; природата диша с персонажите, тя е единеното дихание в кадрите на японската режисьорка. Вид магически реализъм по източноазиатски, който стои съвсем естествено на екрана. Всъщност не, успява да прескочи културологичните лимеси и в някакъв момент започваме да го припознаваме като свой. Защото и ние все някога сме усещали нещо подобно някъде там, във времепространството на натурата, когато сме много насаме със себе си.&nbsp;</p> <p>Героите на Наоми Кавасе са самотни по много специфичен начин. Те страдат главно от отсъстващи структури от всевъзможен порядък (човек, любов, пространство, разбиране, поглед, храна, милувка, дума, усмивка и тн.), които да запълнят съществото им и преподредят вътрешния им мир до степен на хармония. Животът им се плъзга като недосънуван сън. Недовършен, непълен, неплътен, недостатъчен, недоизказан, несподелен, недовидян, недоосмислен. Странното е, че те са го приели такъв, какъвто е, въпреки липсите &ndash; или поне така изглежда на пръв поглед. За момента. Всъщност персонажите на японската режисьорка не са инертни &ndash; напротив, те се борят, невидимо, стоически, по различен от общоприетия начин. Конфликтуват много навътре в себе си, много. Накрая Наоми Кавасе успява да ни убеди, че те никога не са спирали да се надяват и вярват във възможното изчезване на собствените им празнини.&nbsp; Защото са съхранили нещо особено: умеят да се наслаждават, дори само за миг, на всяко състояние &ndash; било то пусто, или пък не. Умеят и да чакат. А може би източните им инстинкти им подсказват, че все някога сънищата им ще бъдат досънувани&hellip; Така или иначе светът е мимолетен.</p> <p>____________________________________________________________</p> <p>&nbsp;<em>1. Доста трудно за превод заглавие, натоварено със семантични&nbsp; пластове, защото яп. mogari &ndash; обозначава траура, времето през което си опечален, както и актът на траур. Но и също така пространството, върху което се простира скръбта по починалия ( в контекста на филма това е гората). Думата се използва и за състоянието на мислене и паметуване за възлюбения мъртъв човек.&nbsp;</em></p> <p><em>2. Оригиналното произнасяне на името е Наоми Кауасе, но в българския език е прието wa да се транслитерира като &bdquo;ва&rdquo;.</em></p> <p><em>3.&nbsp;Судзаку - така се нарича червената жар птица в японската митология, която е обвързана символистично с юга и лятото. Същият образ, който е различен от феникса, съществува в Китай (откъдето и идва) и Корея.</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><em>Откъс от &quot;Шара&quot; (2003г.) на Наоми Кавасе:</em></p> <div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/RwwPLLGU7Z8?wmode=transparent&amp;jqoemcache=UBfyi" width="425"></iframe></div> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p>