Нашата безбожна епоха е мъртва

Автор: Пол Кингснорт, unherd.com Следвайте "Гласове" в Телеграм

Втора религиозност завладява Запада

Понякога си мисля, че през целия си живот съм бил лъган. Всеки един от нас, навсякъде, живее според някаква приказка. Тази приказка ни е предадена от културата, в която израстваме, от семейството, което ни отглежда, както и от светогледа, който си изграждаме, докато растем. Приказката ще се променя с времето, ще се адаптира към обстоятелствата. Когато си млад, имаш склонност да си представяш, че смело градиш своя собствена приказка. Все пак, целият свят се върти около теб. С възрастта обаче започваш да разбираш, че много от нещата, в които вярваш, са всъщност продукт на времето и мястото, в които си бил млад.

В моя случай времето и мястото бяха Британия през осемдесетте и деветдесетте, а приказката, в която тогава бяхме потопени, вече изглежда като продукт на отдавна отминала епоха. Тя беше съставена от избледняващото християнско наследство на Англия, либерализма, който го беше заменил, просвещенската епоха на вяра в науката, разума и „прогреса“, както и от много по-новия отминаващ отблясък на сексуалната революция от шейсетте. Тази бъркотия някак си роди странната комбинация от радикалния индивидуализъм и авторитарния контрол на мисълта, който днес преследва културата.

Каквито и да са били точните компоненти, аз израснах, вярвайки в неща, които сега виждам по съвсем различен начин. Да поставиш кариерата пред семейството. Да натрупаш богатство като белег за статус. Да се отнасяш към секса като към забавление. Да се подиграваш умновато с авторитета и традицията. Да слагаш личното желание пред отговорността към обществото. Да смяташ света за напълно мъртва материя, която трябва да бъде подложена на научни изследвания. Да смяташ, че родителите ни са били по-глупави от нас. Правех всичко това, или поне опитвах, в продължение на години. Повечето от нас го правеха, предполагам.

Може би преди всичко, и може би в основата на всичко, имаше едно учение, което проникваше всичко. То се състоеше в третирането на религията като нещо едновременно примитивно и остаряло. Просто купчина приказни измишльотини, съчинени от невежи. Просто механизъм за социален контрол. Нищо общо с нас тук, сега, в нашия съвсем модерен, сексуално освободен, избиращ собствените си приключения свят. Ние бяхме с Ницше, бяхме модерни – знаехме, че Бог е самозаблуда и съвсем скоро апостолите на новия атеизъм щяха да се появят, за да ни го втълпят. Докинс щеше да се подиграва, а Хичънс да се хили и моделът на 21-ви век щеше да се открие пред нас: бавно и сигурно пълзене към един свят, незасенчен от нищо, което не може да бъде управлявано или измервано от хората, в които вярвахме, че сме се превърнали. Беше забавно, по определен начин. Сега, като се обърна назад, почти ми се иска да беше истина.

Празник без пост е странна, половинчата работа – това е нещо, което научих едва наскоро. Приближаваме се към най-големия от всички годишни празници – този, който повечето хора, независимо дали са християни или не, в крайна сметка ще празнуват. През целия си живот съм празнувал Коледа, предимно без религиозните атрибути, и винаги съм я обичал – дори още повече, откакто станах баща. Но Коледа в исторически план е само един от множеството големи празници, които съставляват християнската ритуална година, и който някога е бил – и все още е в онези части на света, които продължават да го взимат на сериозно – обрамчен от дни на светци, фестивали, процесии и празници.

Коледният празник е последната останка в секуларния Запад от тази ритуална година, от която всички ние сме създадени. След като неочаквано станах християнин преди три години, аз се хвърлих в него с очакваното густо на новообръщенец и това ми помогна да разбера нещо за света, в който израснах: ние искахме празниците без постите. Това, всъщност, е основата на нашия икономически модел.

В Източно-православната църква, в която бях кръстен, също както и в Католическата църква преди Реформацията в Европа, Коледа, както и Великден, са предшествани от дълъг пост. Православните постят по 40 дни преди двата най-големи свещени празника, които след това се отбелязват от неколкодневни пиршества. Постът, както вече мога да потвърдя, изостря пиршеството. Той отброява дните, създава общо преживяване – всеки в Църквата следва същите постни правила заедно с останалите – и най-вече той тренира тялото и ума да съществуват в недостиг, за да се съсредоточат върху нещо по-висше. Или поне това е теорията. След като правиш това в продължение на 40 дни, Коледният обяд със сигурност е по-вкусен.
Тогава какво става, ако пируваш без пост? Какво става, ако твоята култура те приканва да пируваш всеки ден, защото икономиката ти се основава на безкраен, движен от консумирането растеж? Вероятно същото, което става, ако решиш, че всички граници, предели и ограничения, били те икономически, социални, сексуални или културни, трябва да бъдат разрушени в името на „свободата“. То е като да заведеш дете в магазин за сладкиши и да му позволиш да изяде всичко, което поиска. За кратко е фантастично, но после престава да бъде. Нещо повече, оказва се, че всъщност не е по-добре. Многото просто те разболява.

Преди едно столетие ирландският поет Уилям Бътлър Йейтс и младата му съпруга Джорджина се посвещават на записване на диктуваното им от духовния свят в къщата им „Norman tower“ в Голуей Каунти. Йейтс току-що е публикувал една от най-великите си поеми, „Второто пришествие“, която звучи като репортаж от новините през 2020те години:

Развива се, развърта се спиралата -
соколът вече губи соколаря.
Оста не стяга. Всичко се разпада.
Анархия се плисва над земята.
Плющи кръвта и дето поглед стига,
обрядът на невинността се дави.
Не вярват в нищо най-добрите. Злите пък
са пълни с целеустремена страст. (превод Вл. Трендафилов)

Уилям и Джорджина са младоженци и само няколко дни след сватбата им Джордж, която споделя страстта на Йейтс към езотеричното и окултното, започва да произвежда така нареченото от спиритуалистите по онова време „автоматично писане“. С натрупването на текста и двамата вярват, че им е даден достъп до нещо или някого, което Йейтс нарича „система“ и което обяснява сюжетната линия на човешката история. По-късно Йейтс излага тази „система“, въз основа на написаното от Джордж, в най-странната си книга „Видение“, публикувана в 1925 година.

Символиката, съдържаща се във „Второто пришествие“ няма особен смисъл, ако не прочетем „Видение“. Какво е например тази „спирала“ и защо тя се „развърта“? Кой или какво е „злият звяр“, който в последната строфа смразяващо „пълзи към Витлеем да се роди“? „Видение“ отговаря на въпросите. Йейтс и Джорджина започват да виждат човешката история като поредица от „спирали“, издигащи се и спускащи се съгласно предсказуем модел. Всяка спирала е като конус от време. Тя започва като малък кръг, след това се завърта навън и напред, разширявайки се при всяко завъртане. Когато достигне най-широката си точка, тя е неспособна да запази целостта си. „Разширяващата се спирала“ започва да се разпада под центробежния натиск и историческата епоха се сблъсква с края си. Но докато това се случва, от първата спирала се ражда нова, разгръщаща се в противоположната посока. В смъртта на един свят са посети семената на следващия.

Всяка спирала, пише Йейтс, има фиксирано времетраене от около 2 000 години. „Второто пришествие“ е историята за края на спиралата, която започва в Назарет преди 2 000 години. „Христовата спирала“, пророкува Йейтс, ще достигне края си през 21ви век. И тогава нещо друго – някакъв зъл звяр – ще започне бавното си, пълзящо издигане.

В края на 19-ти и началото на 20-ти век всякакви циклични теории за историята са на мода. Рене Генон, Арнолд Тойнби, Освалд Шпенглер – книжните лавици стенат под тежестта им. Съвсем очевидно е, в сянката на Голямата война (Първата световна – б.пр.), че нещо приключва и най-проницателните наблюдатели успяват да видят, във възхода на окултизма и сексуалния либертинизъм, технологизирането на войната и глобализирането на капитализма, марксизма и фашизма, какво е то – ценностите и наследството на християнския Запад. Религията като начин на възприемане беше заменена от самодостатъчния материализъм, който се опитва да трансформира реалността посредством идеология, технология и наука. Бог, както изкрещя безумният човек на Ницше преди самият Ницше да го направи, беше мъртъв. Модерният Запад го беше убил.

Освалд Шпенглер, от друга страна, не беше толкова сигурен. Подобно на Йейтс, германският поет-историк вижда историята като поредица от цикли. Неговото мегаизследване „Залезът на Запада“, което неочаквано става бестселър в цяла Европа в годините, последвали Първата световна война, описва възходът и падението на различни световни култури, последната от които – нашата, наричайки я „фаустовска култура“. Фаустовска, защото е сключила сделка с дявола, която, според Шпенглер, сега предстои да бъде изпълнена. Западът триумфира в целта, която сам си беше поставил – овладяването на материята чрез науката и технологията. Бяхме се превърнали в господари на материалното царство и бяхме покорили голяма част от света, но подобно на Фауст бяхме продали душата си за това. „Ние сме кухите хора“, казваше Т. С. Елиът – един традиционалист, предрешен като модернист. „Ние сме чучелата“. Беше прав. Можем да бъдем и двете едновременно.По времето, в което писал, Шпенглер вече е наясно, че всички теоретични здания, конструирани от Запада, за да заменят неговия стар сакрален ред – които се проявяват най-вече във вид на политически идеологии – са се провалили. Със започването на 21ви век, предрича той, внуците на революционерите и рационалистите, носещи се по течението на пропадащата материалистична култура, ще започнат да търсят спасение на съвсем друго място:

„Епохата на теорията върви към своя край. Великите системи на либерализма и социализма са възникнали между 1750 и 1850 г. ...Вярата в някаква програма е била отличие и чест за нашите деди – при нашите внуци тя ще бъде доказателство за провинциализъм. На нейно място дори и сега се развива семето на едно ново, примирено благочестие, породено от измъчена съвест и духовен глад, чиято задача ще бъде да положи нова близка опора, която търси да открие тайни, вместо блестящи стоманени идеи.“

Западната спирала приключва, каза Шпенглер. Ще дойдат изтощението и упадъкът, но провалът и на технологията, и на идеологията ще доведе до връщане към духовното. „Пред нас“, заявява той, „стои последната духовна криза, която обхваща цяла Европа и Америка.“ В началото на 21ви век тя ще се прояви в така наречената от него „втора религиозност“. Фаустовският Запад ще преживее религиозно възкресение. Шпенглер предрича, че то ще започне приблизително сега.
Ами ако човешкото същество не е най-вече рационално, диво или сексуално животно, а в действителност е религиозно? Под „религиозно“ имам предвид склонно да почита. В синхрон с великата мистерия на битието. Убедено, че материалната реалност е само видимо парче от цялото. Способно през всички времена, култури и места да изпита или да предусети някаква креативна, могъща сила отвъд нашата малка същност. Все пак, в земната история или в нейното настояще няма култура, която да не е изградена около Бог, или богове. Нито една, освен нашата.

Ако това е така, то би било логично сриването на фалшивата картина, нарисувана в епохата на „науката и разума“ – дуализмът между ума и тялото, религията като пример за суеверие или глупост, способността на идеологията или технологията да създадат рай на земята – да доведе до завръщане към някаква средна стойност. И ако тя би могла да бъде наречена религиозна чувствителност, тогава възраждането на самата религия ще бъде много вероятно.
Аз мисля, че има сериозна вероятност под повърхността на всичките битки в културната война, под споровете за свободата на словото и демокрацията, протичайки под всички тези необходими и неизбежни културни натоварвания и напрежения, това вече да се случва. Възможно е втората религиозност на Шпенглер да е вече тук.

Ако това е така, каква форма ще вземе тя? Вероятно множество различни форми наведнъж, като първата ще е стара и позната. През последните години все повече хора са започнали да забелязват, че докато приливът на коледната култура се оттегля от Запада, това място започва по някакъв начин отново да се паганизира и този процес започва да предлага нов набор от сакрални ценности. Какви биха могли да са тези ценности? Можем да започнем с боготворенето на природата, с боготворенето на самите себе си и с жертвоготовното отношение към тленния човешки живот. Сетне можем да комбинираме това с все по-очевидната религиозна визия на обществото от Силициевата долина, с техните ИИ-богове и преследването на силициева трансцендентност. Като съберем всичко това, можем да очертаем смътната форма на втората религиозност в това, което минава за културен мейнстрийм: създаване на самите себе си в един безбожен, безполов, безграничен, безприроден свят на всевиждащи живи машини. Добре дошли в силициевия паганизъм на 21-ви век.

В отговор сега започваме да виждаме възход на автентичната религия. В личния си опит, а и по отделни случки, забелязвам това навсякъде. В американските православни църкви, които са пълни с млади семейства. В общности на атеисти или неоезичници, които изведнъж стават християни (признавам се за виновен). В моите собствени речи за християнството, които изведнъж стават необяснимо популярни, и не благодарение на мен. Хора, които познавам, споделят същото – за първи път от дълго време хората отново започват да възприемат вярата сериозно. Истинската религия – тази, която трябваше да умре от бавна смърт в ръцете на разума – излиза полека от сенките, докато новият паганизъм властва.

Но както и Шпенглер предупреждава, няма гаранция, че „втората религиозност“ ще бъде напълно добронамерена. Знаейки това, което знаем от човешката история, всъщност до голяма степен можем да гарантираме, че няма да бъде. Винаги е имало два вида религия, или може би два начина, по които отговаряме на религиозните учения. Има вътрешен, или мистичен отговор, а има и светски, или политически. С християнската терминология можем да ги назовем пътя на този свят и пътя на Царството. Христос учеше, че пътят на завръщане при Бога – който е път на истинската ни същност – е тесен и че малцина изобщо го намират. Той обясни и че Бог няма да бъде открит в облаците или в звездите, а във всяко човешко сърце. Християнският път, какъвто го разбират първите му последователи, може да бъде наречен с други думи път на вътрешната трнсформация – което Православието нарича „невидимата битка“, която се води в сърцето всяка минута. Битката между Божия път и пътят на този свят. Всяка религия, за която ми е известно, преподава някаква версия на това.

Но бидейки хора, ние искаме да вземем тези учения и да ги наложим върху света. В християнската история това често е придобивало формата на кръстоносни походи – понякога буквално – за трансформиране на човешкото царство в Божие, със сила. За жалост, хората, водещи кръстоносен поход, не са провели първо невидимата война за трансформиране на себе си и в крайна сметка попадат в малък капан, заложен от дявола, като превръщат Църквата в инструмент за репресии или просто в средство за светска политическа активност. Това може да бъде отнесено както към либералните християни, които искат да преобразят Църквата по модела на „социалната справедливост“ на левицата, украсявайки я със знамената на дъгата, така и към консервативните християни, които искат Иисус да води битката им в защита на „вярата, знамето и семейството“ срещу „будните“ либерали.

Днес тази тенденция се проявява най-очевидно под формата на „културно християнство“, насърчавано от анти-будни обществени фигури от десницата. В този прочит християнският път е оръжие, което може, по думите на Аян Хирси Али, пишеща тук като наскоро приела християнството, „да ни укрепи срещу застрашаващите ни врагове“. По ирония на съдбата това отношение към духовната война като към цивилизационна война е най-очевидно в момента, когато насилственият ислямизъм е във възход, което толкова плаши Хирси Али, и с основание. Притеснението, с което европейците пазаруват на коледните си пазари този месец, свидетелства за реалността на насилието, което някои хора смятат, че Бог ще им помогне да оправдаят. Предупреждението трябва да бъде ясно.

Ако всичко това е част от втората религиозност, тя няма да проработи, или поне няма да ни приближи до Бога. Религията, въпреки дълбоките закостенели провали в нейната история, в основата си не е никакво оръжие в никаква културна война. Религията и културата царуват в отделни области. Вяра, която се използва като тояга, с която да се удрят „културните марксисти“, в крайна сметка ще се окаже също толкова празна, колкото и потребителската празнота, срещу която се опитва да се бори, а вероятно и също толкова токсична. К. С. Луис е забелязал този капан още преди повече от шейсет години: „Религиите, създадени със социална цел, като римското почитане на императорите или пък съвременните опити да се „продаде християнството като средство за спасяване на цивилизацията“, не водят до нищо. Малките тясно свързани възли от Приятели, които обръщат гръб на „света“, са тези, които наистина го преобразяват.“

Това, което Луис описва с тези думи, е тесният път на Христос: това по-скоро е пътят на отците-пустинници, отколкото на император Константин. Божествената ирония е, че единствено ако се оттеглим от света, имаме някакъв шанс да го променим. Бъдещето обаче, както и миналото, вероятно ще ни предложи и двата пътя. Трябва да очакваме втората религиозност да води към нови светоотечески движения, далеч от света и в пустинята, като в същото време ни даде по-открит религиозен конфликт в публичното пространство. Двете винаги са били свързани. Оригиналните отци пустинножители от 4-ти век са избягали, за да станат отшелници сред египетските пясъци, донякъде и за да избягат от новата цивилизована версия на християнската вяра, която наскоро е била станала официална религия в Римската империя. Християнството и империята никога не са се съчетавали добре. Все пак, когато Господ дойде на земята, той се представи като босоног дърводелец, а не като прокуратор, и нямаше какво да каже за политиката, въпреки че живееше във време на силен политически кипеж сред окупиран народ. Той имаше да лови по-голяма риба. Ние, вярвам, би трябвало да приемем, че Той е знаел какво прави.

Западната култура в много отношения видимо се срива пред очите ни. Народите ни, семейните ни структури, общностите ни, схващанията ни, екосистемите ни – всичко е под напрежение, атакувано или се пука по шевовете. Каква е причината за това? Масовата имиграция? Постмодерният релативизъм? Будната левица? Крайната десница? И какво е решението? Дали е силна защита на „просвещаващите ценности“? Дали е вписването на свободата на словото в закона? Дали е граничният контрол? Дали са още повече клипове в Ютюб?

Мисля, че всичко това е просто форма на временна дейност по разместване. Мисля, че истинската история е, че нашата религиозна чувствителност бавно се разкрива отново пред нас, излизаща примигвайки на светло. Нашите инстинкти се опитват да се върнат към своя източник. На някакво ниво може би знаем това, но го задържаме колкото е възможно по-дълго, защото обръщането и поглеждането в светлината биха означавали да признаем, че цялата ни култура се е движила в задъдена улица от Просвещението насам. Не можем да погледнем към този факт, и вместо това гледаме абсолютно всичко останало. Но конфронтацията не може да се отлага вечно.

Най-голямата лъжа, която моята култура ми е казвала, беше, че материята е мъртва, както и Бог, и че хората могат да измислят своя път към свободата. Разумът има своето приложение – той е дар, който ни е даден и ние трябва да го използваме, както и технологиите, колкото можем по-мъдро. Но в същността си хората са фундаментално духовни животни. Бъдещето не е на атеистите в космоса. Бъдещето, подобно на миналото, ще бъде религиозно. Дори рационалистите и воините на Просвещението се олюляват върху земята, от която някога така надменно са се присмивали на бабушките и светците. Възможно е новата спирала да започва тихичко да се обръща.

Понякога е много трудно да се навигира в нашата разпадаща се култура. Религията също може да бъде трудна за ориентиране. Но може би Коледа може да ни помогне да разберем какво представлява тя и каква част от нас обслужва. Религията не е, както често предполагат атеистите, а някога и аз, набор от убеждения, към които трябва да се придържаме, или пък аргументи, които трябва да излагаме и защитаваме. Тя е преживяване, в което трябва да се потопим. Ортопраксисът разкрива Православието. Постът няма смисъл, докато не започнеш да постиш. Молитвата е безсмислена, дори смущаваща, докато не започнеш да се молиш. Ако християнският път е прав и тесен, не можеш да направиш нищо друго, освен да се опиташ да вървиш по него, дори и когато продължаваш да падаш. Бог няма смисъл, докато не започнеш да говорим с Него. Тогава, колкото и да е странно, всички други неща също започват да придобиват смисъл. Трудно е да се обясни, ако не и невъзможно, и все пак това е най-простото нещо на света. Винаги сме го правили. Винаги ще го правим.

Помня първия път, когато неуверено влязох в православен храм, за да присъствам на Божествена литургия. Нямах представа какво да правя, или какво да очаквам, нито дори дали искам да съм там. Отвън, за западния ум, всичко изглежда плашещо византийско, да не говорим колко е дълго. Но нещо се случва, когато застанеш потопен във всичко това. Започваш да се усещаш, сякаш си пренесен през огромна река отвъд времето към почти непостижимо място, до което никога не би могъл да стигнеш сам. Но ти, разбира се, не си сам. Не и сега. Никога вече няма да бъдеш сам. Завърнал си се у дома.

Пол Кингснорт е писател и есеист. Последният му роман „Александрия“ е публикуван от Faber. Той има и подкаст: The Abbey of Misrule.

Източник: unherd.com

Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова