На тях все още им пука

<p><strong>Кървавият спектакъл на терора</strong><br /><em><strong>&bdquo;Нордост&rdquo; връща политическия театър на българска сцена. За добро</strong></em><br /><br />По някакво стечение на обстоятелствата не бях пред телевизора, когато в централната емисия новини показаха репортажа с обезглавяването на заложник. Нямам представа как бих реагирала тогава. Страхувам се, че щях да го приема като поредната екшън сцена. Като нещо &bdquo;на ужким&rdquo;. Изобилието от кръв на екрана отдавна е притъпило чувствителността ми. Свикнала съм да гледам на нея като на червена боя, с която някои кинорежисьори злоупотребяват. А границата между игрални и документални кадри в представата ми отдавна е станала съвсем прозрачна.<br />По някакво стечение на обстоятелствата бях пред телевизора през трите октомврийски дни на 2002 г., когато 40 чеченски терористи, повечето от които жени камикадзе, взеха за заложници публиката и изпълнителите на мюзикъла &bdquo;Норд-ост&rdquo; в Москва. Тогава разумът ми отчиташе ужаса на осемстотинте участници в тази трагедия, но емоционално останах на хиляди километри от случващото се. Телевизионният екран успешно те дистанцира от всеки катаклизъм, бил той природен, политически или човешки. През него видяното престава да те засяга лично и се загубва в общия информационен поток, доказвайки приписваното на Сталин изявление, че смъртта на един човек е трагедия, а на хиляди &ndash; просто статистика.<br />Но когато в театралната зала се сблъскаш с разказаните в първо лице лични истории на три жени, преживели събитията в театъра на ул. &bdquo;Дубровка&rdquo;, тогава вече няма как да останеш настрана. Тогава кошмарът завихря и теб и всичко започва болезнено да те засяга. Защото документалната драма на Торстен Бухщайнер &bdquo;Нордост&rdquo; (Младежки театър, камерна зала) е смразяваща със своята достоверност, прицелена право в теб с дребните житейски детайли, които правят всичко толкова истинско. Тя ни пощадява само в едно &ndash; спестява смъртта на децата, също заложници в театъра, на две от жените, върху чиито спомени основно е построена драмата. В противен случай съзнанието ни самозащитно би блокирало пред кратера на такъв ужас. Да, понякога изкуството е по-милостиво от живота.<br />Когато попитах режисьора Василена Радева защо й е да вкарва в театралната зала &ndash; място, където обикновено търсим убежище от злобата на деня, спомена за този кошмар, тя ми отговори: ами точно заради това. Защото и онези 130 души (по някои данни 174) от заложниците, които така и не напускат салона на ул. &bdquo;Дубровка&rdquo;, са отишли на театър, за да видят една красива история с щастлив край. Но реалността, войната в Чечня, от която са бягали, ги е настигнала и там. А много от тях в началото дори не са повярвали, че всичко това им се случва. Помислили са въоръжените хора с качулки, внезапно нахлули на сцената и в салона, за ефектна хватка от постановката. Така е и с Олга, отделила сериозна сума от семейния бюджет и купувала билетите един по един, месец преди спектакъла, за да отидат семейно на театър. Защото дъщеричката й мечтае да стане балерина. Докато предвкусваният с такава радост празник не се превръща в най-страшния момент от нейния живот.<br />Ангелина Славова обгръща с присъщите си женствена мекота и нежност разказа на Олга. Но отново най-респектиращо е умението й да гради образа като с полъх от пеперудени криле. Деликатно, озарено, естествено като дишането тя превежда своята героиня от щастливото неведение на &bdquo;такива неща стават само по телевизора&rdquo; до кървавия катарзис да изживееш войната в първо лице.<br />Другите две участнички влизат в този разказ за три гласа на много по-висока емоционална нота от Олга. След смъртта на мъжа си Заура има само два избора: или да се превърне в анонимна скитница, отхвърлена от роднините и семейството си, или да стане шахида &ndash; мъченица за вярата. Тя избира второто и това я довежда в театъра на &bdquo;Дубровка&rdquo; с експлозив, привързан на корема. Изпълнението на Искра Донова е предумишлено равно и отстранено, но от време на време под тази натъртена липса на емоция като че изкрещява отчаянието на млада жена, принесена в жертва на верски каузи и политически интереси, които самата тя не разбира. Този крясък проличава само по очите, единственото живо нещо, останало в Заура.<br />Тамара е лекар, привикнала да назовава с медицински термини човешките трагедии. Тя се опитва да постави хладнокръвно и диагнозата на собствения си живот, когато съпругът й се самоубива, неспособен да преживее участието във войната в Чечня. Но професионалното й самообладание рухва, когато се озовава с екип на &bdquo;Бърза помощ&rdquo; пред театъра, където сред заложниците са майка й и дъщеря й. Дрезгавият, по мъжки насечен на остри фрази глас на Койна Русева е просмукан от отчаянието на Тамара, загубила съпруга си много преди той да си тегли куршума. Това отчаяние е добре маскирано с отигран цинизъм, който обаче се пропуква пред ужаса да изгуби единствените си останали близки.<br />На фона на трите покъртителни разказа документалните кадри от скритите камери в залата на &bdquo;Дубровка&rdquo; вече не превръщат жертвите в статистика. Те мултиплицират трагедията на участниците и естествено се вписват в минималистичната, сведена до символ сценография на Елена Шопова &ndash; няколко тъмни огледала, които се въртят около оста си и улавят отражението на войната в очите на нейните жертви.<br />Дали появата на спектакъл, който коментира толкова болезнени теми, може да се обясни главно с младостта на своите създатели? Според мен &ndash; да. На тях все още им пука. Те все още не са овъртолени в конюнктурата на българския театър. Все още могат да си позволят да говорят искрено, без да се съобразяват.</p> <strong>Анелия ЯНЕВА</strong><br /> <p>&nbsp;</p> <p><strong>Истината е в разговора </strong></p> <p><strong></strong><strong>Аве ИВАНОВА </strong><br /><br />И &bdquo;Грозният&rdquo; на Василена Радева &ndash; дебютът й на софийска сцена &ndash; дава заявка за интерес към сериозна драматургия. За радост обаче режисьорката се откъсва от мейнстрийма на театралния &bdquo;дискурс&rdquo;, отегчително възпроизвеждан от голяма част от активните режисьори на средното поколение. А именно от модния за 70-те години на миналия век, но странно властващ и днес у нас подход да ползваш текст, класически или днешен, като го разкъсаш, пребоядисаш и съшиеш до неузнаваемост. Тоест като повод да &bdquo;се себеизразиш&rdquo;. В най-добрия случай резултатът показва начетеност и способност за премонтиране на чуждите открития, но не и шепа собствени мисли.</p> <p>Самият избор на Василена на пиесата на Мариус фон Майенбург вече разкрива едно различно отношение към театъра като художествена връзка с тежките проблеми на днешния свят. Очевидно за нея той не е зрелищна гюрултия, която да предложи на своите зрители примитивен отскок от реалността. Тя ни спомня за загубената мощ, да не кажа мисия, която театърът винаги е притежавал &ndash; да е агора на обществен дебат. Особено днес намирам това за особено важно и няма да крия изненадата от тази среща и надеждата, която тя посява за бъдещи посоки на младите режисьори. <br />Затова и всички несъвършенства, които камерният спектакъл на театър София носи, оставям извън предмета на тази бележка.</p> <p>Важните въпроси, които изключителната немска пиеса поставя, са чути, почувствани и осмислени от режисьорката, огънят на вълнението е подет от екипа й и такава ангажираност не може да не въвлече и публиката. Брехтовският й подход ни включва във висооборотен процес на мислене, на диалог със сцената и с вътрешните си гласове. Какво става с днешния човек? Всичко ли е за продан? Кога красотата се превърна от средство да събудиш любовта в универсален разплащателен чек? За какво си обичан? Обичан ли си? Чий живот живееш? Живееш ли?<br />Можем само да се надяваме, че това представление не ще остане самотно птиче на жицата. И да пожелаем дързост и устояване.<br /><br /><em>*Василена Радева е родена пред 1982г. в Провадия. Завършва театрална режисура при проф. Пламен Марков. През 2006 г. участва в международно режисьорско ателие за документален театър в Schaub&uuml;hne, Берлин, а постановката й &ldquo;Вампир&rdquo; в ДТ, Стара Загора, е номинирана за ИКАР за режисьорски дебют. През 2007 г. заедно със свои млади колеги Василена участва в пилотния проект на организация &ldquo;36 маймуни&rdquo; &ndash; ПроТекст за сценично четене на театрални текстове, с пиесата &ldquo;Грозният&rdquo; (2006) на Мариус фон Майенбург. <br /> През 2007 г. &ndash; участие в международен проект UNITED SHAPES OF BABYLON (в Чехия) съвместно с младата сценографка Огняна Серафимова.<br /> През 2008 г. е асистент-режисьор в постановката &ldquo;Стъклената менажерия&rdquo; от Тенеси Уилямс в Театъра на Масбах, Германия. През 2009 поставя &bdquo;Нарисувай ми овца&rdquo; в с. Платеница с дечица с увреждания. &bdquo;Грозният&rdquo; е с 2 номинации ИКАР за поддържащи роли на Михаил Милчев и Невена Калудова.Третият неин спектакъл, който може да бъде видян в София, е &bdquo;Тунелджии&rdquo; в Младежкия театър.</em><br /> <br /></p>