- Автор: Мишел Уелбек, “Фигаро”
- 06 Апр 2023
- 5469
- 11
“Фигаро” публикува френската версия на позицията на писателя Мишел Уелбек за евтаназията, написана за американското сп. “Харпърс”.
Да започнем с един кратък злобен параграф. Ги Дебор избра да се самоубие постарому. Жан-Люк Годар - “най-тъпият прокитайски швейцарец”, ако използвам забавната ситуационистка фраза - се обърна към асистираното самоубийство. Следващият гениален провокатор несъмнено ще избере медицинската евтаназия. Както се казва, нивото пада.
В замяна на това, току-що се издигна мнението ми за Марк Зукърбърг (не беше трудно), когато научих, че е решил вече да яде само животните, които сам е убил. Ето едно упражнение, което бихме могли да предложим (наложим?) на всички онези, които се подиграват на вегетарианството. Същото важи и за привържениците на смъртното наказание; би било интересно да се избере екзекуция чрез разстрел и взводът за екзекуция да бъде съставен от членовете на журито, които са гласували за смърт (съжалявам, че приравнявам малко прибързано човека с животното, но все пак в общи линии това е сходно). Не съм нито убеден вегетарианец, нито решителен противник на смъртното наказание; но трябва да приемаме последствията от своя избор; твърдо сложно ли е, или твърде трудно за разбиране?
В западните страни повечето хора днес ядат почти всеки ден - и Марк Зукърбърг със сигурност; има големи шансове никога да не срещнем на пътя си смъртоносен палач, както и никога да не бъдем част от съдебно жури; но има някои обстоятелства, редки, но не изключителни, с които рискуваме да се сблъскаме по време на един по-дълъг живот. За да се подготвим за това, е полезно да направим мисловен експеримент (Gedankexperiment). Стигам бавно до темата си. Да предположим - хипотезата далеч не е абсурдна - че съм в състояние, чрез моите връзки или способността ми да сърфирам в тъмната мрежа (darkweb), да се сдобия с натриев пентобарбитал, безболезнена и със сигурност смъртоносна отрова. Да предположим сега, че приятел, на когото животът е станал непоносим, ме помоли за услуга да го снабдя с нея. Как бих реагирал? Без никакво съмнение, помагайки му за тази постъпка, бих увеличил индивидуалната му свобода. Достатъчно причина ли е това? Както и да е, в американските щати, които са легализирали асистираното самоубийство, процентът на болните, които в края на годината не са приели предоставената им отрова - предписана същата година или преди това - съвсем не е пренебрежим: от 34% в Орегон той нараства на 50% в окръг Колумбия. Както отбелязва Ницше в “Отвъд добро и зло”, мисълта за самоубийство помага да се прекарат много лоши нощи. Често всъщност това е единствената ефикасна утеха; все пак смятам, че действителното закупуване на отрова не се препоръчва на хора, които като мен са склонни да бъдат в нестабилно настроение; мнозинството в крайна сметка все пак се прецакват. Как бих се почувствал, ако след няколко месеца моят приятел приеме отровата, която съм му дал? Вие лично как бихте се почувствали?
Как бихте реагирали сега, ако непознат ви отправи същата молба срещу заплащане? Срещу високо заплащане? Ако, преминавайки с грациозен скок тази етична бариера, възнамерявате да се впуснете в бизнеса с асистирано самоубийство, не ви препоръчвам Швейцария. Освен Dignitas, която грубо обидих в предишен роман, което ми костваше не толкова отразен в медиите съдебен процес, отколкото мюсюлманския ми процес, но с който достатъчно се гордея, още повече, че те загубиха (те искаха името на тяхната асоциация да бъде премахнато от книгата в Германия и Швейцария), съществуват и Exit (лидер на пазара и изборът на Жан-Люк Годар), Life Circle, накратко, малко е пренаситено.
И накрая нека си представим за успокоение на съвестта (това е най-малко вероятната от трите ми хипотези), че живеете в демокрация (демокрация, различна от Швейцария) и че ви помолят да гласувате на референдум по този въпрос. Какъв би бил вашият вот?
“Не ще се поддам на ничия молба да поднеса някому смъртоносно питие, нито пък аз сам ще реша да сторя такова подобно нещо. Също така не ще дам на жена песар за унищожаване на плода; ще пазя своя живот и своето изкуство винаги чисти и неопетнени от никакво престъпление”. Може да изпитаме истинска носталгия по тихото благородство на Хипократовата клетва - или, за да използвам една модна дума, по това, което е фундаментално прилично - чак до последния параграф: “И ако благословейно спазвам тази клетва и не допускам непристойни деяния, то нека винаги се радвам на щастлив живот, обграден с всеобща почит, и нека получа преобилен плод от своето изкуство. А ако я престъпя и опозоря, да ме сполети обратното”.
Хипократ е съвременник на Платон, значи доста преди християнството, и това не е без значение. Всички противници на евтаназията, които познавам, са ревностни християни; като единственият агностик сред тях, понякога се чувствам неразбран; не че поставят под съмнение моите убеждения, ги изразявам с твърде голямо постоянство; но произходът им, усещам го, им убягва. Аз съм за абортите, по-точно в някои обстоятелства, но да не смесваме темите.
Толкова много неща наистина, дори много по-скорошни от Хипократ, вече не се разбират. За Имануел Кант човешкото достойнство очевидно забранява самоубийството; но при огромното интелектуално усилие, което Кант е трябвало да положи, за да освободи човешкото достойноство и моралния закон от всяка метафизика (в случая, за да го кажем ясно, от християнската вяра), кой е в състояние да го съди днес? Достойнството наистина се е превърнало в безсмислица, в шега с лош вукс; и дори имам впечатлението, че понятието морален закон е станало неясно за много мои съвременници.
Както и да е, лека-полека, без някой да сметне за нужно да го изрече, без някой дори да забележи, гражданският закон се отклонява от моралния закон, на който би трябвало да служи единствено. Мъчително е и в крайна сметка изнурително, да живееш в страна, чието законодателство е презряно, било защото санкционира морално незначителни действия, било защото одобрява морално отвратителни. Но е още по-лошо да живееш сред хора, които започваш лека-полека да презираш заради подчинението им на тези презряни закони, заради апетита им да изискват още такива. Асистираното самоубийство все още е малко самоубийство - въпреки че при малко вероятната хипотеза служител на някоя асоциация да ми подаде флаконче с пентобарбитал и чаша, първото нещо, което бих го помолил, е да напусне стаята. Когато науча за самоубийството на човек, когото познавам, това, което изпитвам, не е уважение, да не преувеличаваме, но не е и укор, нито презрение; въпреки това асистираното самоубийство е пътят, който избраха различни американски щати и Швейцария в Европа.
Евтаназията, напротив, е пътят, по който се готвим да поемем във Франция, подражавайки на Нидерландия и Белгия, накратко, тя е напът да се превърне в the European way to die (европейският начин на умиране - б. пр.). По този начин ние, французите, за пореден път демонстрираме ниското си уважение към индивидуалната свобода и нездравословното си влечение към възможно най-пълния контрол над нашия живот, който погрешно се нарича асистентство, а заслужава да бъде квалифициран просто като слугуване. В тази смесица от крайна инфантилизация, при която човек оставя на медицинската институция да решава дори мига на смъртта му, и хленчещото искане за “върховна свобода” има нещо, което честно казано, ме отвращава.
Аргументацията на асоциациите, които се борят за легализиране на евтаназията, се основава на две лъжи, още по-ефективни, защото са едновременно ужасяващи и имплицитни. Първата е свързана със страданието - физическото страдание. Може би съм имал късмет, но при всички агонии, на които съм присъствал морфинът бе достатъчен, за да успокои напълно болката. Това отлично лекарство е открито през 1804 г. Оттогава бе постигнат огромен прогрес, бяха синтетизирани много по-мощни от първоначалната молекула производни на морфина. Понастоящем - трябва да се каже ясно и да се повтаря постоянно - физическата болка може да бъде победена; във всички случаи. Вярно е, все още се случва човек да попадне на лекар, който не е достатъчно обучен в лечението на болката; това е една от основните причини за съществуването на услуги за палиативни грижи.
Втората лъжа е по-коварна: тя е по-скоро в телевизионните филми (и най-вече в американските телевизионни филми), в които на въпроса: “Колко ми остава, докторе?” лекарят отговаря с подходяща интонация: “Най-много три седмици”. В реалния живот лекарите са много по-предпазливи. Те знаят, тъй като обучението им от самото начало е преди всичко научно, че “оставащото време живот” се подчинява, както много неща в този свят, на крива на Гаус.
Независимо от това коя е страната, коя е епохата, религията, цивилизацията, културата, агонията винаги се е смятала за важен момент от съществуването. Не липсват исторически изследвания за агонията; за християнския Запад можем да препоръчаме Филип Ариес. Независимо дали вярваме или не в съществуватено на създател, пред когото ни предстои да се явим, във всички случаи това е моментът на сбогуването, последната възможност да видим отново определени хора, да им кажем това, което може би никога не сме им казвали, и да чуем това, което може би имат да ни кажат. Непозволеното съкращаване на агонията е едновременно безбожно (за тези, за които се отнася) и неморално (за всички): това са мислели всички цивилизации, религии, култури, които са ни предхождали; това се готви да унищожи така нареченият прогресизъм.
Този момент на сбогуване все още може да съществува в асистираното самоубийство, може да се случи в сцена от типа на “Сократ и бучинишът”; той напълно изчезва при евтаназията, при която човек свършва в даден момент, решен от главния лекар на болницата въз основа на простата вяра в “предварителните указания”, събрани може би преди години, или дори без никакви указания, след консултация със семейството, а в случай, че в семейството има различния мнения, медицинският авторитет трябва да реши. Не това е професията на лекарите, дори е точно обратното, освен това във Франция лекарите често са първите, които се противопоставят на легализирането на евтаназията, това не е отговорност, която искат да поемат. Това все още е най-благоприятния случай, този на пациентите, които се държат с нужното достойнство. Но всички останали, тези, които стигат дотам да се показват такива, каквито са, невъздържани и болни, в една иначе добре поддържана болница, какво трябва да се направи с тях? Досега те се излагат най-много на няколко измъчени погледа пред толкова очевидна липса на достойнство. Досега.
Американската научна фантастика от 50-те до 70-те години на миналия век изследва с впечатляваща визионерска сила всички теми, които впоследствие се появиха или започват да се появяват в нашия живот, интернет и трансхуманизма, от търсенето на безсмъртие до създаването на интелигентни роботи. Прибягването до евтаназия, като средство за борба с финансовите затруднения, свързани със застаряването на населението, за нея беше по-скоро елементарна, почти твърде лесна тема. Най-известната книга в тази област със сигурност е “Зеленото слънце”, отчасти благодарение на филма - трябва да кажем, че Едуард Дж. Робинсън е изключителен в ролята на стареца. Лично аз обаче предпочитам “Тестът”, вълнуващ разказ на Ричард Матисън, който любопитно защо, при положение, че Матисън беше по-скоро доста добре приет в киното, никога не е била адаптиран, доколкото знам - от него обаче би било лесно да се начертае чудесен сценарий. Като се замисля, струва ми се, стига човек да го е прочел, че е излишно да привеждат още доводи срещу евтаназията; всичко е там.
Превод от френски: Галя Дачкова
Следвайте "Гласове" в Телеграм
