Кръв и Душа. Есе по метагенетика

Кръв и Душа. Есе по метагенетика
„Ние сме оцеляващи роботизирани превозни средства, сляпо програмирани да съхраним егоистичните молекули, наречени гени.“ Това казва Ричард Докинс в „Себичния ген“. Теорията за егоистичния ген, която създава през 1989-а, „става ортодоксална христоматия“, просто защото е „логичен продукт на ортодоксалния нео-дарвинизъм, но с нов имидж.“

Лоран Гийено* 


Образът е подвеждащ. Докинс не мисли буквално, че гените са егоистични образувания с воля да се репликират. Ако бяха такива, те щяха да са като анимиращи души. В дарвинисткия свят, където Докинс живее, гените не са души, а просто молекули, управлявани от детерминистките закони на химията. И са резултат от поредица химически случайности в продължение на милиони години, започвайки от първия репликирал се протеин.


Независимо от арогантните твърдения на учения, функцията на гените остава крайно загадъчна, а също и надценявана. Ако гените правеха това, което докинсовците ни казват, ние щяхме да бъдем 99% идентични с шимпанзетата. Но не сме. На химическо ниво – може би, но ние не сме химически същества. Ние сме духовни същества. Очевидно хардуера на генетиката не обяснява изцяло нашето вродено наследство от предците.


„Кръв“ е името, което хората са давали на духовните качества, които се предават от поколение на поколение, преди да са знаели каквото и да е за ДНК. Идеята е, че ние сме генеалогични същества както духовно, така и физически. Как става това? Имаме ли наследствена или расова колективна душа? Как „кръв“ или „ген“ се отнасят към чувството за родство, което е в основата на органичните общества, и което Лудвиг Гумплович нарича „сингенно чувство“?


Четейки за защита на белите и за „расов реализъм“ през последните няколко години, включително в този сайт, научих много за това кое в либералните идеологии е измамно, но не открих задоволителна философска алтернатива, теория за човека, която да обясни духовното и социалното значение на родството, потеклото, наследствеността, етноса и расата.

 

Културните войни се водят с културни оръжия, но ми се струва, че повечето „расови реалисти“ използват неподходящи оръжия, като например дарвинизма или християнството. Тези оръжия на практика се използват от нашите опоненти по-ефикасно. Общоприетата дарвинистка догма е, че расата е мит, а единственото нещо, което би трябвало да има значение за християните е, че в Христа всички хора са братя. Сега искам да се фокусирам върху дарвинизма, нашата агресивно доминираща антропологическа парадигма. Ще започна с критика на дарвинизма като нихилистична теория за живота, а също и като отмираща научна парадигма. След това ще представя алтернативни виждания за живота и еволюцията от Интелигентния дизайн, до „морфичния резонанс“ на Рупърт Шелдрейк. Те са, в основата си, подобрени версии на платонизма, който може да бъде наречен също и идеализъм. Накрая ще обясня какво отношение има тази платонистка наука за биологичните организми към разбирането на природата на социалните организми, както Александър Дугин също разяснява в „Политически платонизъм“.


Дарвинистката катастрофа


Първо, едно пояснение: трябва да бъде направено разграничение между теорията на Дарвин за появата на растения и животински видове от предишни такива и това, което е общоизвестно като „социален дарвинизъм“, но всъщност трябва да бъде наричано спенсъризъм. Въпреки че Хърбърт Спенсър, който пусна в обращение фразата „оцелява по-силният“ изразяваше голяма симпатия към книгите на Дарвин, неговите социологически книги предшестват биологичната теория на Дарвин и са независими от нея. Социологическите идеи не могат да валидират теорията на Дарвин за „произхода на видовете“, която единствена заслужава името „дарвинизъм“. Трябва също да бъде посочено, както прави Докинс, че идеята за „групова селекция“, която е полезна за разбирането на расовите отношения, е несъвместима с дарвиновия механизъм за естествен подбор, тъй като алтруистите, които желаят да пожертват себе си за групата, имат по-малък шанс за оцеляване. Между другото, тъй като алтруизмът и груповият подбор съществуват дори и в животинското царство, Дарвин беше прав, когато казваше: „Намирам за абсолютно сигурно, че голяма част от „Произхода“ ще се окаже глупост.“


Но преди да изложа научната заблуда на дарвинизма, нека поговорим за неговото въздействие върху нашата цивилизация. Както Ницше правилно го окачестви във втората от своите посмъртни „Ненавременни медитации“, дарвинизмът по своята същност означава за лаика, „отсъствие на всякаква радикална отлика между човека и звяра“. И Ницше смята това за философска атомна бомба:


„Ако наложим тези [идеи] на хората по обичайния смахнат начин върху още едно поколение, никой не бива да се изненадва, ако тези хора се удавят в малките жалки плитчини на егоизма и се вцепенят в търсене на себе си. Първоначално това поколение ще се разпадне на части и ще престане да бъде народ. На негово място в театъра на бъдещето ще се появят може би индивидуалистични системи, тайни общества за унищожаване на не-членовете им, както и други подобни утилитарни творения.“


Макар че характеризира дарвинизма като „вярна, но фатална идея“, Ницше критикува механичната природа на дарвиновия модел и неговото пренебрегване на „волята за власт“, присъща на живота, за която той научава от Артур Шопенхауер. В предговора към второто издание на „Светът като воля и представа“ (1936), пет години преди дарвиновата „Произход на видовете“, Шопенхауер предупреждава:


„Безподобното усърдие и деятелност, наблюдавани във всеки клон на приодните науки, понеже това начинание е в ръцете предимно на хора, които не са научили нищо друго, заплашват да доведат до груб, глупав материализъм, чиято най-възмутителна страна е не толкова моралната скотщина на неговите крайни резултати, колкото невероятната абсурдност на основните му принципи. Защото чрез него се отрича дори жизнената сила, а органичната природа е принизена до чисто случайна игра на химически сили.“


Седемдесет години по-късно английският писател Бърнард Шоу в предговора си към „Връщане в Матусалем“ (Метабиологично петокнижие) се безпокои за секуларната етика на грубото съревнование, присъщо за дарвинизма и го обвинява за Първата световна война:


„Нео-дарвинизмът в политиката произведе европейска катастрофа с толкова потресаващ магнитуд и с толкова непредсказуем обхват, че докато пиша тези редове в 1920 година, все още не е сигурно дали нашата цивилизация ще оцелее от нея.“


Докато Шоу пишеше това, дарвинизмът се налагаше като метафизична рамка на всички „науки за човека“ и като основа на новата идея за човека, който вече не се отличава в животинското царство с качествен скок. Зигмунд Фройд, наред с други, дължи своя успех на полагането на психологията върху принципите на дарвинизма, или иначе казано, на предиката че творческият дух на човека е страничен продукт на неговите (подтиснати) животински инстинкти: „Единствено принципът на удоволствието [...] от самото начало управлява действието на психическия апарат“("Цивилизацията и нейното недоволство“, 1929).

 

И понеже, според дарвинистката логика, възпроизвеждането определя селекцията, Фройд естествено намери ключа към човешкото психе в сексуалния нагон.


Понеже всички ние живеем сега в дарвинистката матрица, не можем лесно да оценим нейното влияние или да видим накъде ни води това. Нека вземем като добър индикатор успехът на най-новата дарвинистка звезда Ювал Ноа Харари, който продаде близо 30 милиона копия на 60 езици. В „Сапиенс: Кратка история на човечеството“ (2015, публикувана първо на иврит през 2011), той заковава тезата: ние не сме различни от животните, а „животът няма сценарий, няма драматургия, няма режисьор, няма продуцент – и няма смисъл.“ После в „Homo Deus: Кратка история на бъдещето“ дойде добрата новина, обещанието за изкупление, новият завет на човека със самия себе си, пророчеството за неговото самообожествяване по чудото на високите технологии:


„След като сме намалили смъртността от глад, болести и насилие, сега ще се устремим да преодолеем старостта и дори самата смърт. След като сме спасили хората от унизителна мизерия, сега ще се опитаме да ги направим категорично щастливи. И след като сме издигнали човечеството над нивото на животинското оцеляване, сега ще искаме да повишим хората в богове и да превърнем Homo Sapiens в Homo Deus.


[…] биоинженерите ще вземат старото тяло на Sapiens и съзнателно ще пренапишат генетичния му код, ще свържат наново мозъчните му вериги, ще променят биохимичния му баланс и дори ще отгледат съвсем нови крайници. По този начин те ще създадат нови божества, които могат да бъдат толкова различни от нас, Sapiens, колкото ние сме различни от Homo Erectus. Киборг-инженерството ще отиде още една крачка по-нататък, смесвайки органичното тяло с неорганични устройства, като бионични ръце, изкуствени очи или милиони нано-роботи, които ще навигират нашия кръвен поток, ще диагностицират проблеми и ще поправят щети...

 

Един по-смел подход изключва напълно органичните части и се надява да създаде изцяло неорганични същества. Нервните системи ще бъдат заменени с ителигентен софтуер, който ще може да сърфира както във виртуалните, така и в невиртуалните светове, свободен от ограниченията на органичната химия. След 4 милиарда години странстване в царството на органичните съставни части, животът ще пробие в безбрежността на неорганичното царство и ще приеме форми, които не сме в състояние да си представим дори и в най-смелите си мечти. Все пак, най-смелите ни мечти са продукт на органичната химия.“

 

 

Така върви нео-нео-дарвинистката слава: от някаква генетична чудодейна случайност, която предизвиква „Когнитивната революция“ преди 70 000 години, химическият детерминизъм роди безкраен само-детерминизъм и маймуно-човекът сега превръща себе си в човеко-бог. Сега „машината-робот“ на Докинс може да започне да се ъпгрейдва във вечно електронно зомби. Подобни фантазии за физическо безсмъртие и всемогъщество звучат смешно днес, във времето на ковидофобията, но връзка има, разбира се: трябва само да се разпространи философията, че целта на живота е да се избегне смъртта (а именно индивидуалната физическа смърт).


Механичният възглед за живота


Това колективно ментално разстройство, което кара човек да мисли за себе си като за машина, може да бъде проследено назад до французина Рене Декарт (1596-1650). Още от дете Декарт бил фасциниран от машинариите от онова време и имал усещането, че животните не се различават от сложните механични играчки. Както и всички останали, той бил впечатлен от твърдението на Кеплер, че „небесната машина не трябва да се оприличава на божествения организъм, а по-скоро на часовников механизъм“ и решил, че живите организми също не са организми, а машини.


Според аристотеловата традиция, следвана от Тома Аквински, живите същества се различават в своята същност от неодушевената материя по своя присъщ витален принцип, или anima, за която се смятало, че обгражда тялото, а не е вътре в него. Но след като космическият организъм бил лишен от своята anima mundi и превърнат в механизъм, Декарт поискал да се отърве и от anima на животните. Той бил достатъчно предпазлив да направи изключение за човека, който имал рационална душа, находяща се в епифизата.


Машинната теория на Декарт е продължително оспорвана от мисловната школа, която започнала да се нарича „витализъм“ през 19 век. Виталистите твърдяли, че феноменът на живота не може да бъде напълно обяснен от механичните или химическите закони, изведени от изучаването на неодушевени системи, и че процесите на морфогенезата и възпроизвеждането изискват допълнителен причинен фактор. За виталистите еволюцията на живота може да се обобщи като към „жизнения порив“ (Анри Бергсон, „L’Evolution creatrice“, 1907) добавим някакъв вид шопенхауерова „воля за развитие“.

Бергсон пише:


„Колкото повече насочваме вниманието си върху континуитета на живота, толкова повече виждаме, че органичната еволюция повтаря еволюцията на съзнанието, при която миналото оказва натиск върху настоящето и предизвиква израстването на нова форма на съзнание, която е несъизмерима със своите предшественици.“


Въпреки че терминът „холизъм“ е употребен за първи път едва през 1926-а от Ян Смутс, той изяснява как виталистите са отличавали органичните от неорганичните системи. В книгата на Артур Кьостлер „Духът в машината“, 1967, всяка част от холархията се нарича холон и има „двойствена тенденция да запазва и утвърждава своята индивидуалност като квази-автономно цяло и да функционира като интегрирана част от (съществуващо или зараждащо се) по-голямо цяло.“ В своето развитие холистичните системи изискват известен телеологичен принцип, предшестващ план, или иначе казано платонова или аристотелова „форма“.

 

Символно представяне на холитичната система

 

През 1802 година Жан Батист де Ламарк опитва да обори витализма със своята доктрина за трансформизма, която обяснявала как видовете еволюират един от друг, чрез наследяване на придобити характеристики. Дарвин по-късно предлага различен механизъм на еволюция („произход с модификация“). Подобни теории на еволюцията печелят с предимството, че правят божествената хипотеза излишна: машините обикновено изискват създател (Нютон си е представял, че Бог е „изключително умел в механиката и геометрията“), но организмите не изискват, ако се появяват прогресивно чрез спонтанни вариации и естествен подбор. „Случайност и необходимост“ са създали всички форми на живот, от бактерията до човека.


С преоткриването на законите на Мендел за наследствеността, дарвинизмът се превръща в това, което Джулиън Хъксли ще нарече „модерен синтез“ (обикновено наричан нео-дарвинизъм). През 30-те години благодарение на електронния микроскоп търсенето на обяснение на живота се придвижи от клетъчно ниво на молекулярно ниво. Биологията започна да се възприема като клон на химията. Франсис Крик, който споделя Нобелова награда за откритието на структурата на ДНК, пише в „За молекулите и хората“ (1966): „Висшата цел на модерното течение в биологията е на практика да обясни цялата биология с понятията на физиката и химията.“


По ирония фокусът на молекулярно ниво разбули умопомрачителната сложност на живите клетки, което оказва нарастващ натиск върху опростенческия дарвинистки модел на еволюция чрез случайни мутации.
 

Интелигентно творение


Майкъл Бехе обяснява в своя бестселър „Черната кутия на Дарвин“:


„Биохимията показа, че всеки биологичен апарат, включващ повече от една клетка (като орган или тъкан), е по необходимост неотменима мрежа от множество различни , идентифицируеми системи с невъобразима сложност. Най-простата, самодостатъчна, репликираща се клетка има капацитета да произведе хиляди различни протеини и други молекули, в различно време и при различни условия. Синтез, деградация, генериране на енергия, репликация, поддържане на клетъчната архитектура, мобилност, регулация, поправяне, комуникация – всички тези функции протичат в буквално всяка клетка, и всяка функция сама по себе си изисква взаимодействие между различни части.“


Възможно ли е такава огромна сложност да се е случила поради дарвинистка серия от грешки в репликацията на гените, само по случайност?

 

Важно е да се разбере, че според Дарвин единственият творчески процес в еволюцията са „случайно произведените разновидности“. Естественият подбор не създава нищо. Той действа само отрицателно, елиминирайки негодните разновидности. Както пише Стивън Майер в „Съмненията на Дарвин“, естественият подбор обяснява „единствено оцеляването на най-силните, но не и появата на най-силните.“

 

Това е ключов момент, скрит от общата публика, която е подведена да вярва наивно, че естественият подбор е съзидателна сила. Ричард Докинс, например, мами своите читатели, когато пише в „Себичния ген“, че еволюцията работи чрез естествен подбор. Това твърдение е напълно невярно в рамките на дарвинистката наука, но е основополагащо за дарвинистката индоктринация.


И да не забравяме, че Дарвин не знаеше нищо за гените. Най-малката част на организма, която той можа да види, беше клетката и клетката беше за него „черна кутия“. Той нямаше идея за естеството и причините на „случайно произведените разновидности“, които могат чудодейно да породят подбрани предимства. Едва през 40-те години случайните разновидности бяха определени като грешки в репликацията на ДНК кода. Експериментите показаха, че спонтанни или предизвикани генетични мутации водят до раждането само на слабаци или чудовища, които често са стерилни. С други думи, естественият подбор има склонността да съхранява генетичното наследство, елиминирайки индивидите, които твърде много се отклоняват от стандарта.


Дарвин настояваше, а днешните нео-дарвинисти продължават да настояват, че всяка разновидност е много малка и че само огромното натрупване на голям брой микромутации може да предизвика значителна промяна. Бехе подчертава най-голямата пречка пред тази теория, като я нарича: „неделима сложност“. Една система е „неделимо сложна“, ако „е съставена от няколко добре пасващи си и взаимодействащи си части, които допринасят за нейната основна функция и където отнемането на която и да е от тези части води до фактическото спиране на функцията на системата“.

 

Класическият пример е окото. Постепенното създаване на човешкото око изглежда невъзможно, тъй като неговите множество сложни елементи са взаимозависими.


И отново Бехе: „Окото или функционира като едно цяло, или изобщо не функционира. Тогава как то се е развило посредством бавни, непрестанни, безкрайно малки дарвинистки подобрения? Възможно ли е наистина хиляди и хиляди мутации по щастлива случайност да са съвпаднали, така че лещата и ретината, които не могат да работят една без друга, да са се развили в синхрон? Каква ценност за оцеляването може да има в едно око, което не вижда?“


Майкъл Бехе е блестящ биохимик, който защитава хипотезата за „интелигентен произход“. Тъй като това течение твърди, че сложността на живота, която се оказва все по-голяма и по-голяма с всяко следващо ново откритие, е най-убедителното доказателство за съществуването на Бог – или Разум, или Смисъл – учените богоубийци влязоха в кръстоносен режим. Така започна агресивната кампания за премахване на университетски преподаватели, които симпатизират на интелигентния произход, както е документирано и във филма „Изключен: Забранено за Интелигенти“ (https://www.youtube.com/watch?v=V5EPymcWp-g).

 

В момента в академичния свят съществува дарвинистка селекция, за да бъдат елиминирани не-дарвиновите учени. Случи ми се лично да го изпитам в малък мащаб, когато, след като получих докторската си степен, ми беше отказана позиция на университетски преподавател по една единствена причина – беше ми дадено ясно да разбера това – че бях превел, редактирал и написал предговора към книгата на Филип Джонсън „Дарвинизма на съд“.


Застъпникът и разпространител на теорията за интелигентен произход Стивън Майер развива друг ключов аргумент в своята книга „Съмнението на Дарвин“:


„Образуванията, които осигуряват функционални предимства на организмите – нови гени и съответстващите им протеинови продукти – представляват дълги линеарни редици от точно секвенирани подединици, нуклеотидни основи при гените и аминокиселини при протеините. Но според нео-дарвинистката теория, тези сложни и крайно специфични образувания трябва първо да се образуват и да осигурят някакво предимство, преди естественият подбор да се задейства и да ги съхрани. Предвид броя на основите, съществуващи при гените, и на аминокиселините при функционалните протеини, огромен брой промени в подредбата на тези молекулярни подединици обичайно би трябвало да протече да може да се появи нов функционален и селективен протеин. Защото за появата дори и на най-малката единица на функционална иновация – новия протеин – ще са нужни множество невероятни преподреждания на нуклеотидните основи, преди естественият подбор да има нещо ново и полезно за подбиране.“


Майер подчертава, че революцията в биохимията е довела до осъзнаването, че животът поначало не се отнася до материята. Отнася се до информацията. ДНК „кодира“ информация, която може да бъде „транскрибирана“ в РНК молекули и след това „преведена“ в аминокиселини, както се синтезират протеиновите молекули. „След като молекулярната биологична революция за първи път изясни превъзходството на информацията за поддържането и функционирането на живите системи, въпросът за произхода на информацията решително премна на преден план в дискусията за теорията на еволюцията.“

 

Произволни или случайни промени в каквито и да е секвенции, носещи информация, разрушават тази информация и по никакъв начин не дават нова информация. Поради това и най-голямото предизвикателство пред дарвинистите идва от математиците: през 1966-а изтъкната група математици, инженери и учени провеждат конференция в института Wistar във Филаделфия, озаглавена „Математически предизвикателства пред нео-дарвинистката интерпретация на еволюцията“.


Морфогенетични полета и морфичен резонанс


За Стивън Майер „откритието на дигитална информация дори и в най-простите живи клетки свидетелства за предшестваща дейност на творчески интелект, работил по възникването на първия живот“. Но според него този творчески интелект не трябва задължително да бъде мислен като трансцендентен Бог, външен на своето творение.

 

С други думи, парадигмата на интелигентния дизайн не бива да бъде свеждана до модерна версия на часовникар (или компютърен специалист), който от време на време създава нови модели. Възможно е да се приеме по-пантеистичен или анимистки подход в мисленето и да се предположи, че този интелект (или разум, който включва воля и емоции) е присъщ на самия живот. Някои докумети за интелекта при растенията могат да са от интерес в тази посока. (тук, тук и тук)

 

Биологът от Кеймбридж Рупърт Шелдрейк твърди в същия смисъл: „Живите организми може да имат вътрешна креативност така, както имаме ние.“ Шелдрейк става още по-интересен, когато въвежда понятието за „морфогенетичните полета“. Това понятие е измислено още в 20-те години, когато учени предполагат, че морфогенезата се случва под въздействието на „развитийни“, „ембрионални“ или „морфогенетични“ полета. Тези полета организират развитието на ембриона и направляват процесите на регулиране и регенериране при наранявания. Специфичната природа на тези полета говори, че всеки вид организъм има свое собствено морфогенетично поле, въпреки че полетата на свързани видове могат да бъдат сходни.


Трябва да мислим в категорията на полетата, казва Шелдрейк, защото генетичната информация не може да бъде локализирана само в гените. „Концепцията за генетичните програми се базира на аналогия с компютърните програми. Метафората е в това, че оплоденото яйце съдържа зададена програма, която по някакъв начин координира развитието на организма. Но генетичната програма трябва да включва нещо повече от химическата структура на ДНК, защото идентични копия на ДНК се предават на всички клетки; ако всички клетки са програмирани еднакво, те не могат да се развиват различно.“

 

Следователно, част от информацията, която дава форма на организма не е материално закодирана. Тя е част от морфогенетичното поле, не от ДНК. Върху идеята за морфогенетичните полета Шелдрейк изгражда идеята за „морфичен резонанс“. Ако морфогенетичните полета съдържат в себе си памет, тази памет може да не е неизменна, а да е повлияна от отговора, или иначе казано – всички организми (органи, клетки), задвижени от определено поле, влизат в резонанс помежду си и този резонанс съставлява самото поле. „Морфичният резонанс се случва въз основа на сходството. Колкото един организъм е по-сходен с предишни организми, толкова по-голямо ще е тяхното влияние върху него чрез морфичния резонанс. И колкото повече такива организми е имало, толкова по-голямо ще бъде тяхното кумулативно въздействие.“


Това Шелдрейк нарича още „формативна причинност“ – формата на дадена система зависи от кумулативното морфично въздействие на предишни сходни системи. Това все още не обяснява появата на нови видове, въпрос, който Шелдрейк оставя отворен.


Платонизъм и органичното общество


Може би най-високото постижение на пред-християнската мисъл е философската концепция за божествен съзидателен интелект, често персонифициран като Божествена Премъдрост, Agia Sophia. В онова време учените са били философи, любители на София, които вярвали, че Разумът, който е създал и оживил космоса, може да бъде постигнат от човешкия разум, в който е отразен.


Платон, принцът на философите, е смятал, че всички проявления в този свят на някакви сетивни усещания са несъвършено отражение на архетипните форми или идеи. С теориите за интелигентния произход и морфичния резонанс ставаме свидетели на завръщането на Платон. Това е генерална тенденция в науката, където идеите за енергийни полета заместват материята. Вернер Хайзенберг, един от основателите на квантовата механика, пише:


„По този въпрос модерната физика категорично подкрепя Платон. Защото най-малките единици материя всъщност не са физични обекти в обичайния смисъл на думата. Те са форми, структури, или – в палтоновия смисъл – идеи, които могат недвусмислено да бъдат изговорени само на езика на математиката.“


Ако централната теза на Платон е реалността на идеите, платонизмът може да бъде наречен идеализъм. В най-широкия смисъл идеализмът утвърждава съществуването на друг свят, по-реален от материалния свят, но недостъпен за нашите физически сетива. Идеализмът е теорията, която постулира първенството на разума над материята.


От тук можем да започнем да формираме органична политическа теория. Една общност или нация може да бъде органична или холистична, само ако има собствен живот или anima, колективна душа, обединяваща хората в морфичен резонанс не само физически или социално, но и духовно. Интересен факт е, че първи Хърбърт Спенсър извежда систематичното сравнение между структурата на индивидуалните организми и тази на обществата, в статия под заглавието „Социалният организъм“. Както биологичните организми, отбелязва той, социалните организми растат и растейки увеличават своята сложност и диференциалност. И двете са направени от взаимозависими микроорганизми. Цивилизацията е най-развитата форма на социален организъм.


Присъщата на западното либерално общество политическа теория се базира на индивидуализма и материализма, пълните противоположности на холизма и идеализма. Индивидът е провъзгласен за най-висшата, всъщност единствената, човешка реалност. Индивидуалистичната концепция за човека първо довежда до „контрактуалистки“ политически теории, започвайки от Томас Хобс („Левиатан“, 1651). Последван от Бернард Мадевил, който в своя труд „Лични грехове за обществена полза“ (1714) твърди, че грехът е неизбежният мотив, който произвежда общество на лукса, докато добродетелта е безполезна, или може би дори вредна за обществения просперитет.

 

След това идва Адам Смит („Богатството на народите“, 1776). Постулирайки като Хобс, че човешките същества се мотивират изключително от собствената си лична изгода, Смит спекулира, че в общество на свободна конкуренция, сборът от егоизма на всеки един ще създаде справедливо общество: „Всеки индивид се стреми единствено към собствената си полза и той е воден в този случай, както и в много други случаи, от невидима ръка, за да постигне край, който не е бил част от неговите стремежи.“ Знаем резултата: парите не са кръвта на социалния организъм, направен от клетки и органи, но са горивото на социалната машина, в която индивидите са редуцирани до маловажни и заменими резервни части.


В свое скорошно есе Александър Дугин обвинява „номинализма“ – философията, която оспори платоновия идеализъм (наричана още „реализъм“) като отрече съшествуването на универсалии през четиринайсети век. „Номинализмът положи основите на бъдещия либерализъм, както идеологическите, така и икономическите. При него хората са разглеждани само като индивиди и нищо друго, а всички форми на колективна идентичност (религия, класа и пр.) трябва да се забранят.“ Според Дугин „номинализмът“ е нанесъл най-голямата вреда, унищожавайки „колективната идентичност на Църквата“, разбирана като „мистично тяло Христово“.


Това е вярно, но Църквата е свръхестествен, а не естествен организъм. И със своята ексклузивност тя е допринесла за подкопаването на други холистични системи. В началото на пети век християнският поет Пруденций протестира срещу отдаването на почит към „гения“-покровител в Рим, отричайки този „дух“ да има някаква реалност. Някои историци смятат, че тъкмо християните, със своя устремен към Божия град взор, са причинили падането на Римската империя, показвайки безразличие или дори криминално пренебрежение към общественото благополучие.

 

Християнството заменя паганистичния герой, жертващ живота си за своята общност, със светеца, който отхвърля семейните си връзки и умира за вярата си или пък гладува в пустинята! Кой се нуждае от св. Антоний или от св. Игнатий? Всепризнато е, че със своята егалитаристка, атомистична концепция за човешката душа и с фокуса си върху индивидуалното спасение, християнството роди индивидуализма, а по-късно и модерната демокрация: от „едно спасение на всеки човек“ до „един глас на всеки човек“.


Така че аз съм изцяло за това реалистите от християнския род да се бият с „Христовия меч“, но идеята, че белите хора трябва да се върнат към християнската вяра, за да се спасят колективно, е опасна делюзия.


Трансгенерационния фактор


Ние ще продължим да се борим за своя живот, своята идентичност, достойнство, свобода на словото, легитимното си място на лидери. Предстоят много трудни времена.


Мартин Бубер пише, че евреите са направили кръвта „най-дълбокия, най-мощен слой на съществото“. „Евреинът усеща, че е произлязъл от сливане на кръв. В това безсмъртие на поколенията той усеща кръвната общност.“ Нашата слабост е индивидуализмът. Нашето чувство за кръв е слабо. За повечето бели самата дума не извиква нищо друго, освен представата за онова, на което дължат продължаването на мизерния си индивидуален живот. Къде другаде, освен в Америка, можете да си купите кръв?

 


Ако има някаква истина в науката за живота, която представих тук, има и урок, философски път, по който да се освободим от индивидуализма и да започнем да слушаме вътрешното си генетично същество. В някакъв смисъл метафората на Докинс има стойност, ако само добавим липсващото духовно измерение. Гените, пише той, „са ни създали, тяло и съзнание. И тяхното запазване е най-висшата причина за нашето съществуване“. Но „запазването“ е грешна концепция: ти споделяш своите гени, когато се възпроизвеждаш, смесваш своята кръв, своето родословие, с някой друг. Това е висша човешка отговорност. Генетичното наследство е истинското богатство на народите.


Сърцевината на нашата идентичност, независимо дали ни харесва или не, е че всички сме членове на някое родословно дърво. Нашата либерална нагласа може да ни говори друго, но кръвта не лъже. Нашите предци живеят в нас. Помислете за расовата война, която се провежда в главата на някого със смесен произход, но който винаги е индентифициран като черен, никога като бял.


Може би е привилегия на старостта да осъзнаем колко много нашата психология и нашата съдба са оформени от генеалогията. В осемдесетте си години Карл Юнг казва:


„Усещам много силно, че съм под въздействието на неща или въпроси, които са били оставени незавършени и неотговорени от моите родители и прародители и по-отдалечени предшественици. Често ми се струва, че сякаш има имперсонална карма в семействата, която се предава от родители на деца. Винаги ми се е струвало, че трябва да отговоря на въпроси, които вярата е поставила пред моите предци и които още не са получили отговор, или пък сякаш трябва да изпълня или да продължа неща, които предишните поколения са оставили недовършени. Трудно е да определя дали тези въпроси са повече от професионално или от общо (колективно) естество. Струва ми се, че е по-скоро второто.“


Трансгенерационната психология си е спечелила изненадващо голямо одобрение от прозренията на Юнг. Някои от нейните пионери документират тези невидими обвързаности, които несъзнателно ни свързват с предците и формират съдбата ни въз основа на система от ценности, дългове и заслуги. Други представители на това течение говорят за „генеалогична безизходица“, невротични възли от типа „не искам да съм това, което съм“. Индивид, който се опитва да се откъсне от семейството си, остава предопределен от свързаност, която му се налага, дори и той да мисли, че е избягал от нея. Френският бестеслър по тази тема е написан от „психогенеаложката“ Ан Анселен Шутценбергер и е преведен като „Синдромът на предшествениците: Трансгенерационна психотерапия и скритите връзки в родословното дърво“ (1998).


Антропологията учи, че сложната мрежа на кръвта и брачните отношения, която обгражда всяка личност от раждането до смъртта, формира отчетливата структура на всяко общество. Нашата древна родствена система, наследена от римския свят, е разкъсана на парчета. Независимо дали искаме да спасим нашата цивилизация или да се приготвим за нова, ние може би трябва да работим за възстановяването на клана от корените му. Изграждането на нова родова култура е сериозно предизвикателство, защото кланът може да поддържа себе си само на базата на естествени йерархии, което е в сблъсък с нашите демократични и меркантилни „ценности“.


Но когато за нас е важно да изградим големи, силни, здрави, устойчиви семейства, от тях ще излязат добри мъже и жени –  герои, може би. Някои ще се провалят, други ще бъдат убити, но паметта им ще живее и ще дойдат нови. Което ми напомня за написаното от Лорънс Лиймар за Кенеди:

 

„Джоузеф П. Кенеди създаде едно велико нещо в своя живот и това е неговото семейство. Джо ги учеше, че кръвта е над всичко и че те трябва да се уповават един на друг и излизайки навън в опасния свят, пълен с предателства и несигурност, винаги трябва да се връщат в убежището на семейството.

 

Семейството на Лоран Гийено

 

*Лоран Гийено е роден през 1961 година. Завършва инженерство през 1982, за да последва своите интереси към историята и антропологията на религиите, след което защитава докторска степен по Медиевистика в Сорбоната през 2008 година. Автор е на множество книги, някои от които забранени в Амазон, статии и трудове.

 

Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова

 

Източник: unz.com

 

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • Ред Шухарт-сталкер

    22 Яну 2022 17:15ч.

    Автора е изхабил една кофа мастило нахалост. Първо оцеляват не най-силните, а приспособимите. И второ и по-важно, човекът е категорично смъртен, тоест е животно. Всичкото словоблудство оттам нататък е излишно.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Rbzmvj

    12 Май 2022 21:31ч.

    buy trimethoprim generic - <a href="https://xsildenafil.store/">order sildenafil 150mg online cheap</a> viagra 50mg over the counter

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • мраз, който не мрази

    22 Яну 2022 17:32ч.

    Теорията за генома спрямо битието на човешкото е обикновен биологичен редукционизъм. Това е просто друг разказ (във всеки случай необезателно изрязяващ нещо същностно човешко), намесващ се и изместващ възможен конкретен и основен относно себеприсъщно-показателните признаци на битието на антропоса.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • бг жаргон (за капитан Кук)

    22 Яну 2022 19:38ч.

    фасцинирам (се) 1. Въодушевявам (се). 2. Правя силно впечатление или обратното - някой (нещо) ми прави силно впечатление. (от англ. "fascinate" - очаровам, омайвам) Изразът е творение на бг студенти от Студентски град в Мюнхен; впоследствие популяризиран и в Плевен.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Helleborus

    22 Яну 2022 23:20ч.

    Пропуснал е да напише на кой точно въпрос е търсил отговора, за да видим дали изобщо се е приближил до него. Относно проследяването на човешката мисъл от античността към днешно време, създава се илюзията за надграждане, но такова нещо не съществува там, където няма истина. Може да градиш само върху здрава основа, когато градиш върху лоша основа, така или иначе построеното се руши. Всички безумства на „философската“ мисъл не са непременно надграждане, в повечето случаи това са различни неуспешни опити за градеж, сринати от времето и стихиите, защото не са били здрави. Чудя се защо изобщо непотребното остава в учебниците, без да бъде пресято полезно от безполезно. Така новите поколения са принудени да учат всякакви несъществени и неверни теории от миналото, само защото са били някога изговорени и са станали история. Разнообразието в света съществува, защото е резултат от творчески гений, който може да даде живот на разнообразни естества, може да им даде на всички смислено и полезно битие, причина да съществуват. Те не са произлезли едно от друго, особено пък самички, правилно е даден примера с окото, но така е и с всяко същество, никой не може да съществува в междинна недовършена форма. Животът изисква да си съвършено устроен, всичко да ти функционира и да се възпроизвеждаш, храниш и оцеляваш. Междинни форми в процес на изграждане има само в яйцето и утробата, където са защитени от друг, съвършен организъм. Така и светът е изграден в една такава утроба, която е позволила животът да се създаде, черпейки ресурси и защита. Това не са процеси, които се случват ей така, от само себе си. Има много свят отвъд нас и извън нас, без този свят ние не бихме могли да съществуваме и оцеляваме. Всъщност ние и сега не съществуваме сами, писано е как ангелите постоянно „тъкат“ платното на живота, поддържайки всичко, което изучаваме като наука - сили, енергия, процеси, елементи. И със сигурност целта на това огромно предприятие не е физическото ни оцеляване, нито материалния живот, който създаваме и времето го поглъща. Творецът не работи, за да бъде съсипан труда му и да се превърне в прах и пепел. Има добро, което остава, което се създава, което е безценно и което ще продължи да съществува във вечността. Нашата цел е да се обогатим с малко „вечност“, да придобием стойност, която да заслужава продължение.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Woland

    23 Яну 2022 1:45ч.

    Човекът е не само биоробот , а нещо повече - душа. И това нещо в повече го кара да се тревожи за смисъла на битието, за цената на безсмъртието и да търси пътя към него. В природата няма организирана материя сама за себе си , всичко живо е конструирано и реализирано от висш интелект, който всеки нарича с различни имена.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Капитан Кук до бг.жаргон

    23 Яну 2022 13:03ч.

    Всеки може да си измисли какъвто си иска жаргон. Проблемът е, че измисленият от някого или от ограничена групичка жаргон, който се познава единствено от нейните членове, не съществува в българския език, а само в мозъците на въпросната групичка. Колкото и да изтривате неприятните вам мои забележки, това няма да ви направи по-грамотни, а точно обратното.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • , всичко живо е конструирано и реализирано от висш интелект, който всеки нарича с различни имена.

    23 Яну 2022 15:02ч.

    Ако имаш верифицируем отговор и на въпроса кога точно се се случило това, може и да приемем подобна хипотеза за валидна...

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • архитектоник

    17 Фев 2022 14:10ч.

    Няма нищо хипотетично в едно такова изказване, защото не е частно, а всеобщо - всичко, което има значение, е вече означено от разума, т.е. познанието има априори конструктивна роля спрямо съществуващото.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • observer

    24 Яну 2022 8:27ч.

    Още едно доказателство за паразитния характер и безполезността на философията, способна да контактува единствено със себе си. И защо тогава търси изява навън?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Alexander Popov

    09 Фев 2022 5:05ч.

    Снимката не е на семеѝството на Лоран Гийено, тя е на семеѝство Кенеди.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи