- 04 Фев 2024
- 2915
- 8
Автор: Лора Асенова
Богомил Райнов беше човек с много ангели и демони, Миряна Башева беше изключително ерудирана. Пример за бунтарски дух бе Виктор Пасков. Може би най-голяма бе драмата при Георги Джагаров, разказва известната журналистка Кристина Патрашкова, събрала в новата си книга "Въпреки всичко" интервюта с големи български писатели.
Предизвикателство е за журналист да интервюира журналист, защото чисто професионално може да изпревари въпрос или много деликатно да коригира друг. С Криси Патрашкова обаче това е истинско удоволствие - да надникнеш в нейния свят на познанства с най-големите имена на българската култура. В новата ѝ книга „Въпреки всичко. Българските писатели в годините на цензурата“ тя разказва за срещите си във времето преди 1989 г. и в периода на Прехода с 16 наши автори, разкрива техните размисли и терзания за миналото, или пък доказва колко стабилно стоят те зад позициите си. Тя прави много обективни, но и с голяма доза уважение, портрети на техните характери. Защо обаче дори и дисидентите у нас остават разочаровани? Каква е връзката талант – власт? Следва разговор за липсата на памет и за отношението ни към културата – тогава и днес.
- В началото, когато сте били млад журналист, който се среща с тези авторитети, какво беше чувството да застанете пред тях? Имаше ли някакъв страх или страхопочитание?
- Тогава респектът, който се изпитваше към значими хора на изкуството, беше доста по-голям. Днес може би заради социалните мрежи или заради това, че по-известните хора вадят всичко за себе си на показ, те доста скъсяват и дистанцията. Така сякаш сами до някаква степен се демитологизират. Участват във всякакви реалити програми, готвят, пеят, танцуват. Не че не бива да го правят, но подобно поведение масовизира образа им, а понякога и го профанизира. Иначе аз се отнасях към всички герои в книгата с уважение. Те бяха утвърдени автори, с някои от тях се запознах в началото на кариерата ми и вероятно донякъде съм ги идеализирала. Като че ли изпитвах най-голямо страхопочитание в началото към Богомил Райнов, с когото се сближих впоследствие. Той беше доста асоциален човек, фигура с голяма власт в годините на социализма. Заемал е високи постове – бил е културен аташе в Париж, решавал е съдбата на много творци, бил е изключително близък с Людмила Живкова, която точно той запалва по източното учение за духовно самоусъвършенстване Агни Йога. Когато влизаше в кафенето на писателите, дори и колегите му леко се стресираха от него. В края на живота си живееше на столичната улица „Елин Пелин“, където навремето е живял самият Елин Пелин, също и Валери Петров. Богомил Райнов може би беше една от най-сложните личности, с които съм общувала - беше изключително интелигентен, пишеше както изкуствоведски книги, така и черни романи с прочутия му герой – шпионинът Емил Боев. Тогава масово се коментираше фактът, че се е отказал от баща си – големия ерудит Николай Райнов, в името на своето кариерно развитие. Неговата интерпретация на тази история бе по-различна, описала съм я в книгата. Накратко – беше човек с много ангели и демони.
Богомил Райнов, фотография: Иво Хаджимишев
- Всички тези автори са много големи имена. Но кой най-силно Ви впечатли? Среща, която да се каже, че е променила живота Ви?
- Честно казано, преди да се запозная и да работим заедно с Миряна Башева очаквах, че у нея има интелектуално високомерие. Тя беше любима поетеса на цяло поколение, защото пишеше модерно, дръзко, хулигански даже. Много интелигентна жена, следвала е английска филология, но познаваше много добре както руската, така и американската литература. Беше изключително ерудирана, а обикновено тези хора трудно скриват интелектуалното си превъзходство. Тя обаче се държеше толкова естествено и дори приятелски даже с прохождащите журналисти. Дори участваше в лудостите ни. Беше голям бохем. И аз видях един човек, когото не очаквах, че може да ти стане приятел. И никога не допусна да потиска другите със знанията си.
- Тя наистина има голяма роля във Вашия живот. Може да се каже, че Ви повежда в някаква посока, убеждавайки Ви да я последвате във вестник „Сега“. Много любопитна история от книгата ми беше и първата Ви среща с Петър Увалиев в Лондон през годините на социализма.
- Това е един от много важните хора, които съм срещала в живота ми. Запознах се с него преди 1989 г., когато не беше препоръчително да се общува с такива хора, „невъзвращенци“. Той вече водеше и рубриката „5 минути“ по BBC. Тогава отидохме в Лондон с моя баща, който беше известен лекар и беше поканен да участва в международен конгрес по урология. Като разбра, че ще ходим в Лондон, журналистът Александър Бешков, син на Илия Бешков, ми каза – „непременно трябва да намериш начин да се срещнеш с Петър Увалиев“ и ми даде неговия телефон. Даже излъгах баща ми, че планирам такава среща, защото си дадох сметка, че мога да му създам проблем. Той работеше във Военна болница и разкритието, че дъщеря му общува с „врагове на народа“, можеше да тласне кариерата му надолу. Все пак аз потърсих Увалиев. Той много се изненада, когато му се обадих, но прие да се срещнем изключително радушно. Заведе ме в изискан и скъп ресторант, където подредиха толкова прибори пред мен, че не знаех с кой от тях да започна. След това дълго време си пишехме писма с Увалиев, това са годините, в които нямаше интернет. И много интересно, не знам как той се сдобиваше с български вестници, но ги четеше и ми правеше страхотни анализи на всяка една публикация. Даваше ми и допълнителна информация за личностите, за които пишех. А той самият бе човек, който се движи в световните културни среди, общуваше с Антониони, със София Лорен.
- Това е много специално преживяване, особено когато е в годините на социализма. Но с някои от писателите, които са били толерирани от властта тогава, Вие се запознавате и ги интервюирате в годините на Прехода. Как гледаха те на миналото? Какви ги намерихте тях? Сещам се за един пример, в който за пръв път пътувате до Америка с Любомир Левчев за среща на ПЕН клуба.
- Твърдя, че след 10 ноември повечето от тези, които заемаха най-високи постове и от които зависеха най-много неща, се опитваха след 1989 г. да оправдаят своето поведение. Изпитваха морални угризения и някак си се стремяха да убедият обществото, че са били вътрешен контрапункт на властта. При Левчев това много личеше. При него имаше един период, в който беше много обругаван, замерваха с домати дома му срещу Докторската градина. Тогава той написа и биографичната си книга „Ти си следващият“, където се представя като човек, който е бил интелектуална опозиция на властта. Личеше, че се терзае за миналите години и това терзание като че ли не го изостави до последно. Но беше изключително талантлив поет, на световно ниво.
При Богомил Райнов обаче не беше така. Той си отиде от този свят, смятайки, че всичко, което е правил, е било правилно, че винаги е казвал каквото мисли. Може би най-голяма бе драмата при Георги Джагаров. Никога няма да забравя посмъртното му интервю, което направихме с него с моя колега Иван Матанов. Той беше един от най-големите любимци на Живков. Беше изключителен бохем, винаги бе център на големи компании, в които неизменно присъстваха различни жени. След 10 ноември беше сред първите, които се отказаха от партията, скандалът тогава бе грандиозен. След време, когато беше вече болен от рак, буквално умираше в жилището си срещу Руската църква, сам се обади в редакцията на „24 часа“ да отидем и да направим с него интервю. Не съм виждала по-страшна гледка – той беше неузнаваем, направо стопен. Опитваше се да обясни, че е водил битки с Живков, че спирал погроми срещу свои колеги. Усещах, че душата му се раздира, но не звучеше убедително.
Може би най-облагодетелстван в добрия смисъл на думата беше Радичков, защото неговото фантасмагорично творчество е такова, че идеологическите цензори не можеха да го разберат. Пишеше за верблюди, тенци и бели вълци от Турну Мъгуреле, които бяха метафора на тогавашния живот, но никой не можеше да бъде сигурен какво иска да каже авторът. Затова и той бе сред фаворитите на тези по високите етажи на властта. Те пък се усетиха, че Радичков ги премята, когато се появи пиесата „Образ и подобие“, която свалиха от афиша на театър „София“. Тя, между другото, е алегория на всичко, което се случи в годините на Прехода. Но преди това неговите творби бяха възхвалявани, защото бяха сложни и можеха да се тълкуват по всякакъв начин.
Йордан Радичков, фотография: Иво Хаджимишев
- Трудна е тази връзка талант – власт. До някаква степен Вие я изследвате в книгата. Но като че ли не само любимците на властта остават на заден план след промените, а и опонентите остават с огорчение. И дори те не са качени на пиедестал в нашата литературна история. Какъв е Вашият прочит, защо става така?
- Сигурна съм, че литературата дава посоки, дава пътища на читателите и на обществото. Изкуството изобщо. Нагаждането по нечии правила винаги опорочава изкуството. Същото е с политкоректността в наше време. Тя също е връзка власт – талант. Ако избягаш от властващите правила, си казваш, че няма да си модерен и че не се движиш в правилната посока. Вижте какво се случва с Джоан Роулинг, която просто казва, че има два биологични пола. Заради това беше стигматизирана, дори актьорите от „Хари Потър“ се обърнаха срещу нея. За да оставиш трайна следа в изкуството, трябва да имаш смелостта да не се съобразяваш с конюнктурните нагласи и да не превръщаш таланта във функция на властта. Защото той може да бъде използван по различни начини. Лошото е, че когато си против правилата, често биваш изтласкан в периферията от тези, които са с правилата. Защото традиционно те са по-силни.
- Има ли опоненти днес?
- Трудно ми е да кажа. За мен пример за бунтарски дух бе Виктор Пасков. Много интересна фигура, свръх модерен човек. Завършил е в Германия, пял е в опери, беше женен за французойка, истински космополит и беше знаме на неговото поколение за несъгласие. След 10 ноември се очакваше да е радетел на Новото време. Но много странно, той остана в по-лявото пространство. Това беше една непрактична позиция. Истински бунтар.
Виктор Пасков, фотография: Иво Хаджимишев
- Интересно относно цензурата ми се стори и мнението на Стефан Цанев, който казва, че тя е провокирала таланта и въображението. Дава стимул да търсиш метафората и по заобиколния начин да кажеш нещо, което прави изкуството красиво. А днес в демокрацията казваме всичко по най-лесния и прав начин, но дали в него има дълбочина?
- До известна степен съм съгласна с това. В никакъв случай не искам да има цензура, но някак си всепозволеността ни направи по-елементарни хора. Не мислим метафорично, не търсим алегории. Можеш да кажеш всичко, дори просташки неща. Имам чувството, че в България вече нищо не може да предизвика скандал. То толкова скандали! И сред политиците, сред всякакви хора и аз не знам какво трябва да се случи, за да бъдем шокирани. Това ни прави и лениви. Може би дори и по-сложното писане не се харесва. Комуникираме с телефони, с кратки съобщения. Виждам, че и в театъра хората се смеят на елементарни реплики, в които няма нищо смешно. В моя подкаст Стефан Цанев изрази една теза, че демокрацията дава поле за изява и власт на масовото общество, което, разбира се, не е издигнато високо интелектуално. Затова естествено харесва това, което е по-близко до него. Да, няма нищо по-добро измислено от демокрацията, но не винаги тя налага високия модел и добрия пример. Ето колко е сложно в живота. Цензурата е ужасна, но те кара да бъдеш по-креативен. Демокрацията е чудесна, но налага масовия вкус.
А сега става още по-плашещо с чипирането на хората, с изкуствения интелект. Просто, според мен, вече се изменя ролята на човека. Надеждата ми е, че той има чувства и въображение, неща, които не са постигнати засега от технологиите.
-Може би наистина вече няма дълбочина в нас. Каквото виждаме – това е, каквото чуваме – това е. Няма втори план.
- Светът е все по-материален, а хората все по-егоистични. Даже мисля, че духът на Просвещението напълно е умрял. В началото си говорихме за уважението към изявените личности. Днес какво пречи да има такъв респект към тях – може би и това, че социалните мрежи дават възможност на всеки да се запознае с всевъзможни теории. И така хората решават, че са компетентни по различни теми. Не казвам, че човек не трябва да има самочувствие, като чете, но усещането му за всеобща компетентност подронва авторитета на експертите. Просвещението издига науката в култ, правят се открития, хората им вярват. А днес ми се струва, че губим авторитета. Не искам да говоря сякаш всичко е лошо, съвсем не е така, но откривам такава тенденция.
- Но по въпроса с авторитета - защо и през 90-те години, непосредствено след Промените, го няма това издигане на пиедестал и на авторите, които са били срещу режима? От книгата оставам с впечатлението, че те са били разочаровани и даже забравени от обществото.
- Да, ето Радой Ралин, който беше толкова нематериален човек и по мое мнение заслужаваше повече. А към него след 1989 г. даже се отнасяха с ирония. И Станислав Стратиев, авторът на „Римска баня“, „Сако от велур“ – толкова метафорични описания на действителността и бюрокрацията по време на социализма, и на него не му се обръщаше много внимание. Като че ли в онези първи години на демокрацията се занимавахме повече с това писателите да се заявят – дали са сини, или червени, дали са СДС, или БСП. Беше труден период за изкуството, театрите бяха празни, книги почти не се издаваха, филмите намаляха. Централна тема беше демокрацията и политиката. По този начин незаслужено бяха обидени хората на изкуството, като че ли им се каза – „вие не сте най-важните сега“.
Радой Ралив, фотография: Иво Хаджимишев
- Да не говорим и за това, което разказва Христо Фотев в интервю пред Вас – за неговите 50 лева пенсия, което просто прострелва в сърцето.
- Това е едно от най-големите престъпления. Този поет, който е забележителен, с изключително нежна поезия. Беше ми тъжно, че вместо да говорим за стихове, той постоянно ми казваше, че няма пари за хляб и за цигари. Просто никой не издаваше книгите му тогава, управниците се занимаваха със собствените си проблеми за лична изгода. И въпреки признанията му нито Министерството на културата, нито държавата по някакъв начин не му помогнаха. Само приятели и отделни хора му даваха пари. Изключително унизително за горд човек като него. Това е показателно колко си ценим личностите и дали въобще ги ценим. Затова и написах книгата, защото и памет няма. За съжаление, ако сега изляза на улицата да направя една анкета и да попитам за писателите от тази книга – не знам колко от младите ги познават, а камо ли са ги чели. Това е жалко и е голям проблем. По този начин не помним какво е било и непрекъснато повтаряме грешките си.
- Едно време е било емблематично писателското кафене на „Ангел Кънчев“ 5, за което също разказвате в книгата. Много интервюта сте провели и там. Днес обаче няма такова място, няма писателска среда. Защо е така, няма ли вече потребност от споделянето на идеи?
- Не само писателското, те и другите арт ресторанти бяха много важни. В Дома на киното беше ресторантът на кинаджиите – актьори, режисьори, обсъждаха се сценарии. Много популярен беше Съюзът на преводачите, както и ресторантът на Съюза на журналистите – всеки си имаше конкретна маса, запазен стол, сервитьорите знаеха кой какво ще поръча. Това общуване наистина изчезна. А хората имат нужда от живата среща. Тогава се обменяха идеи, имаше съпричастност, макар че не минаваше и без интриги и задкулисие. Сега хората стават все по-затворени, по-големи индивидуалисти. Запознават се чрез виртуални платформи, възниква дори демографски проблем. Физическото общуване е дефицит. Понякога се чувствам страшно старомодно, че толкова обичам да разговарям с хора на живо, мога да стоя в компания на маса с часове. Ето дори в работата ми във вестника много хора ми искат въпросите писмено, за да ми изпратят отговорите. Но това няма нищо общо с интервюто очи в очи.
- Заговорихме за журналистиката, Вие самата пишете дълги години основно интервюта и статии за култура. Разбира се, и сега издавате вестник „Филтър“ и имате подкаст „Без филтър“ с личности от културната сфера. Но от известно време сте популярна и с Вашия светски образ. Кога и как решихте да смените жанра? Как чувствате тази промяна?
- Честно казано, бих била много щастлива да пиша единствено и само за култура. Но времето не е такова. Бях в културния отдел на „24 часа“ в златни времена за българската журналистика. Тогава в него бяхме 7-8 човека. Сега в никой вестник няма такъв лукс. Когато започнах да издавам вестник, се наложи да се занимавам с политика, която никога преди това не ми е била тема. Крайно неприятно ми беше да се срещам с политици, намирах ги за най-скучните хора. Малко по неволя стана така. Днес дори няма рецензии в изданията. Ние във „Филтър“ се опитваме да възраждаме този жанр – Геновева Димитрова, може би най-добрият кинокритик, пише рецензии, художествена критика – Пламен В. Петров, който е млад изкуствовед, за театър също имаме оценки. Отминаха тези времена, когато можехме да се занимаваме само с изкуство.
- Изчезването на тези теми е феномен в много медии. Закриват се издания, няма задълбочени и философски разговори. Но времето е такава. И това ми хареса в книгата – че тя подбужда наново интереса към авторите. Към творбите, които остават „въпреки всичко“. Кои са тези произведения, които Вие препрочетохте, пишейки книгата, или такива, които бихте препоръчали като Ваши любими?
- Препрочетох всичките ми интервюта, които бях запазила на хартия. И на моменти даже се изненадвах, защото виждам колко задълбочени разговори съм водила, които днес са рядкост. Това ме накара да се замисля как се е променило времето.
Колкото до творбите на тези автори – препоръчвам на всеки, който не е чел „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков да поправи този пропуск, защото това е един от бисерите в литературата ни. Разбира се, творчеството на Радичков също е много важно и уникално и си давам сметка колко малко хора го разбират. Той е труден за възприемане, но неговите пиеси и разкази са абсолютна алегория, която винаги ще е актуална. Най-лесни за четене са черните романи на Богомил Райнов – „Няма нищо по-хубаво от лошото време“, „Бялата стая“, „Тайфуни с нежни имена“. „Дивите разкази“ на Хайтов. Една от книгите напоследък, които много силно ме впечатлиха, е новата стихосбирка на Стефан Цанев „Небесна гледна точка“. Тя е посветена на смъртта, сложна тема, върху която има известно табу в българската литература. В нея има един тъжен извод за поетите, че днес са мъртви приживе, защото никой не ги чете.
-Разбира се, много от тези творби са добре познати, но вероятно са четени в ранни години, а придобиват много други нюанси при препрочитането им.
- И дано след време, както проф. Аксиния Джурова ми пожела на премиерата на книгата, да напиша продълженвие със съвременни писатели. Като Георги Господинов, Здарвка Евтимова, която представи книгата ми, Александър Секулов, Недялко Славов, автор на моноспектакъла „Камбаната“ на Деян Донков, Милен Русков, Захари Карабашлиев. Има много талантливи писатели и днес. Четат се книги. Впечатлена съм и от интереса към моята книга. Наскоро разбрах, че в Щатите било модерно например да се запознават хората в литературни кафенета и това истински ме запрадва.
- И въпреки че четенето е индивидуално занимание сближава хората. Но и сегашното издание има интересна история. Какво е да напишеш една книга два пъти?
- Това е едно от най-неприятните неща, които са ми се случвали в живота, но бих казала - всяко зло за добро. Тъкмо бях завършила книгата и ни обраха вкъщи. Заедно с всичко останало бяха отмъкнали и компютъра ми. Ужасно го преживях, защото там ми беше ръкописът и никъде не го бях дублирала. Дори изключително наивно и от вестника, в който работя, и от телевизионния екран се обърнах към бандитите с молба поне да ми запишат книгата на флашка и да ми я пуснат в пощенската кутия. Разбира се, това не се случи. Но толкова много се ядосах, че си казах, че ще седна да я пиша отново. Много странно, явно съм преживявала нещата, които съм писала, защото цели изречения ми бяха запечатани в съзнанието, когато седнах повторно да пиша. Дали под влияние на гнева, или че просто исках да накажа крадците и да им покажа, че това е едно от малкото неща, които не могат да ми вземат и мога да възстановя, защото е в съзнанието ми, се сетих за нови случки и герои. И ми се струва, че дори по-задълбочено разказах за тези 16 писатели, които са включени в книгата.
- Не сте си казали, че това е знак, че тази книга не бива да излиза.
- Аз, за добро или за лошо, не вярвам в знаците на съдбата. По принцип много харесвам екзистенциалистите. Смятам, че човешкият живот е функция на изборите, които правим. Не искам да мисля, че има нещо, което ще ми попречи, защото така „било писано да стане“. Да, късметът има значение. Не отричам късмета. Той е и в това да срещнеш хора, които впоследствие да те формират като характер или да ти помогнат. Така че аз съм имала страшен късмет да общувам с всички тези личности, за които пиша, разбира се покрай работата, но не само. Мисля, че съм си извоювала правото да разговарям с тях.
