- Автор: Андроника Мàртонова
- 10 Sep 2020
- 180
- 2
Млад журналист от Хонконг получава поръчка от шефа си по т.нар. вътрешна, сигурна информация – да отиде на остров Лама, за да интервюира големия ас на азиатското кино Чоу Юн Фат, който е родом оттам. Но вместо това журналистът започва да изследва красивото място, неговите жители и съвсем неочаквано намира стимулиращо запознанство, което му отваря друг поглед към света. Ето това е сюжетът на българския късометражен филм „Затънтен”, върху който си заслужава да акцентираме по много причини.
<p>Представихме наскоро една не особено успешна <a href="http://glasove.com/komentari/39014-taj-dzi-tvyrde-neqsni-identichnosti-">българо-китайска продукция</a>, сега обаче ще направим друго – отново ще се фокусираме по оста България–Азия през перспективата на киното, обаче в една категорично различна, при това съвсем положителна гледна точка. Става въпрос за независимият (т.е. финансиран с лични средства в конкретния случай) късометражен игрален дебют на Радослав Шарапанов, който е продуцент, режисьор, сценарист и монтажист на лентата си. Заглавието „Затънтен” (2014, <em>Outlying</em>, 11 мин.) бе представено в състезателната програма съвсем наскоро, на 12-ия Международен фестивал за късометражно кино „<a href="http://www.inthepalace.com/bg/2014/news">В Двореца</a>” - Балчик, проведен в дните между 28 юни и 4 юли 2014. </p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/39684_aCrAgup4Hc5EWsbnIW3Mqth80SVRhm.jpg" style="height:500px; width:334px" /></p>
<p><br />
Ако трябва да сме точни, не взе награда, но този факт в никакъв случай не омаловажава качествата на кинематографичния опит на Радослав Шарапанов. Заснет с професионални актьори и натуршчици в Хонконг и остров Лама, „Затънтен” пресъздава по брилянтен начин възможността да бъде разказана универсална история, която същевременно артикулира азиатската идентичност. Защото късометражката интерпретира по талантлив начин стила на източните кинематографии. Ако трябва да направя паралели, които асоцират мигновено, то бих посочила без съмнение инспирации от киното на малайзийския режисьор Джеймз Ли, сингапуреца Ерик Ку и тайландеца Пен-Ек Ратанаруан.</p>
<p>Тук не мога да не се сетя за думите на професора по история на киното Тодор Андрейков, светъл му път там където е, който ни казваше „<em>В киното кучето е най-добрият касапин</em>”. Ами така е! Особено пък важи, когато се сблъскаш травматично с невъзможен български филм и се чудиш, преди да си излезеш на фаталната 20 минута, дали неговите автори някога са гледали и гледат образци от световното кино, или само собствените им „творби” са достатъчни.</p>
<p>Без съмнение Радослав Шарапанов (с опит в рекламата, музикални клипове и кратки документалки) в екип с оператора Добрин Кашавелов (професионалист, снимал е преди време и документален филм за преминаването на супертайфуна Хайян през Филипините) познават прекрасно азиатското кино. И са почерпили от него наистина най-доброто. „Затънтен” ни потапя мигновено и с финес в специфичните светове на Хонконг, както и на провинциалния, затънтен остров Лама. </p>
<p> </p>
<div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/zcxENBz0xqs?wmode=transparent&jqoemcache=3xG0E" width="425"></iframe></div>
<p><em>Трейлър на „Затънтен” </em></p>
<p>Фабулната отправна точка е ясна от гореописания сюжет – търсенето на Чоу Юн Фат. <br />
За тези, на които това име нищо може би не говори, веднага ще поясня: един от големите актьори, тотална звезда на хонконгското кино, с над 120 филма в кариерата си. Снимал е при водещи режисьори като Джон У („<em>Светло бъдеще</em>”, „<em>Твърдо сварено</em>”, „<em>Убиецът</em>”), Ринго Лам („<em>Град в пламъци</em>”), Ан Хуей („<em>Любов в пропадналия град</em>”), Анди Тенънт („<em>Анна и Кралят</em>” в партньорство с Джоди Фостър), Ан Лий („<em>Тигър и Дракон</em>”), Джан Имоу („<em>Проклятието на златното цвете</em>”), Гор Вербински („<em>Карибски пирати: На края на света</em>”) и още много други. <br />
</p>
<div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/T-IawCX_Y4s?wmode=transparent&jqoemcache=6DDWX" width="425"></iframe></div>
<p><em>Сцена от култовия "Светло бъдеще" на Джон У с Чоу Юн Фат</em></p>
<p> </p>
<p>Реално Чоу Юн Фат не присъства физически в българския филм, а фикционално. Защото „Затънтен” е елегантна и стилна метафора за пустото и безсмислено търсене на папаращината и желанието да „сграбчиш” за интервю поредната звезда, без значение дали иска или не.</p>
<p>Журналистът (Алън Уай) тръгва на пътешествие, но всъщност открива други смисли и определено далеч по-важни и интересни неща: красотата на острова, духа на мястото, лицата и поведенията на хората, които го обитават или просто за малко са тук, ненатрапчивото течение на живота, който е твърде различен от задъхаността на големия мегаполис. И така… докато не намира изобщо никакъв Чоу Юн Фат, но пък среща момиче (Уин Ман Лам – да си припомним класическата формула за киното: „<em>момче среща момиче</em>”).</p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/39684_57VphRVtjBFo81XB5IYtWXamB4hASf.jpg" style="height:200px; width:356px" /></p>
<p><em>Кадър от "Затънтен", в който си личи играта с фокуса и плановете</em></p>
<p> </p>
<p>Всъщност по-интересното е какво казва момичето, което преобръща смислово целия филм, и разбира се, променя характера и гледната точка на главния персонаж. Тя разказва притча за водачи на група пътешественици. Водачите спирали непрекъснато по време на пътуването. Но не от умора, не за да си поемат дъх. Когато ги попитали защо правят така, те казали: <em>Движим се твърде бързо. Трябва да забавим ход, да поспрем. Да поспрем, за да ни настигнат душите ни…</em> Прекрасно!</p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/39684_fjYwWSMpdy2CqnMFajjG6YNC7LpwQd.jpg" style="height:250px; width:444px" /></p>
<p><em>Документален аспект - журналистът разговаря със случаен минувач по улиците на остров Лама</em></p>
<p> </p>
<p>„Затънтен” е именно филм, който можем да определим като флуиден кино-<em>soul searching</em> (търсене на душата), конструиран от наблюдения, състояния и неизказани вътрешни разсъждения. Тук ги няма нито бъбривостта, нито натрапчивата философска дидактичност, нито претенцията. Отново има съчетание на документално с игрално, но балансът е с мяра. Късометражният български филм е семпъл по един красив начин и красив по един семпъл начин. Абсолютно по източно. Шарапанов и Кашавелов играят с визуалния език и сътворяват сензитивни картини, които комуникират със зрителя на други нива. Пренареждаме образите в главата, емоционално дописваме историята, защото всъщност минимализмът и детайлите ни водят по кинематографичното трасе, усещаме какво става вътре в персонажите някак интуитивно. Филмът леко забавя ход и душите ни го настигат. </p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/39684_ea0jSGzdm7YEmSwuXS5APElfx5a0cN.jpg" style="height:281px; width:500px" /></p>
<p><em>Величието на Хонконг през погледа на ферибота</em></p>
<p><br />
Чудесен е актьорският състав в „Затънтен” – отново сме свидетели на онзи тип обрана съзерцателна игра, която е по-изразителна в своето мълчаливо присъствие на екрана. Величествени стъклени фасади от Хонконг, бърз трафик, градски реклами, ферибот, контрасти, нечий интересен полуанфас, игри с фокуса и плановете в дълбочина, самотни лодки полюшвани от бриза, разговори с местните от типа „<em>Виждали ли сте Чоу Юн Фат, казват, че днес трябва да пристигне?</em>”, акцент върху ръждясалите спици на оставено колело, запотена чаша върху масата в крайбрежно ресторантче, уханието и диханието на малкия остров, който преобръща нагласи и съдби… Естетично, с вкус и мисъл. </p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/39684_ZABbnFTZ82zAc9ss7VdVgTTlaDT0Ft.jpg" style="height:309px; width:550px" /></p>
<p><em>Светът на лодките в пристанището на острова</em></p>
<p> </p>
<p><em>Вярвам в идеята </em>– казва Радослав Шарапанов, – <em>че режисьорът е само посредник между творческия екип и позволява нещата да се случват с минимална намеса. Изхвърлихме всички онези правила за работа, характерни за съвременните независими късометражни продукции, като следвахме проста, но и също така специфична концепция. Никакви ретроспекции, оттъмнения-затъмнения, избледнявания, без компютри, телефони, интернет, без глас зад кадър, без цветови корекции и специални ефекти, без манипулация на времето (забавен каданс, елипси и пр.). Това е страхотен инструментариум, но не винаги е достижим и аз всъщност не разбирам зависимостта от тях. Истинското кино може да се случи и да живее и без всичко това. Много ми харесва как моя любим оператор Марк Лий Пин Бин</em> (признат майстор в киното на Тайван, носител на множество награди, работил с изключителни азиатски и европейски режисьори - бел.авт.) <em>описва неговия подход при снимане.</em> </p>
<p><em>Той води камерата по знаците на обкръжаващата го среда и светлината. Кадрите му са естествен отговор на това, което е около него. Същевременно не налага визии. Когато се замислиш, че с такъв скромен, простичък подход е създал едни от най-красивите филми в историята на киното, си казваш, че е умопомрачително. </em></p>
<p> </p>
<div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/dRGN0AIQ35M?wmode=transparent&jqoemcache=uBPS9" width="425"></iframe></div>
<p><em>Трейлър на "Норвежка гора" по едноименното произведения на Харуки Мураками - режисьор на филма е виетнамецът Чан Ан Хън, оператор - Марк Лий Пин Бин. Творбата е от 2010 г. със страна производител Япония.</em></p>
<p> </p>
<p>Да работиш с кратки форми в киното (а може би и във всяко едно изкуство) е особено предизвикателство, което изисква специфични умения (овладян кинозанаят) и добра доза талант. В концентрата няма средно положение – или се издънваш, или си много добър. И това изключително ярко си личи в съвременното българско късометражно кино, което се люшка като махало ту в едната, ту в другата посока. Можем да видим много качествени ленти, които пробиха международните фестивали за късометражно кино или просто са хубави примери (като „<em>Чест</em>” на Павел Веснаков, „<em>Омлет</em>” на Надежда Косева, или „<em>Всичко за теб</em>” и „<em>Целувката</em>” на Тома Вашаров, „<em>Stereo love</em>” на Мартин Илиев и т.н.), и такива, които още на ниво национална селекция не прескачат хигиенния праг. </p>
<p> </p>
<div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/2UNr0Ve-Hsc?wmode=transparent&jqoemcache=vMhdF" width="425"></iframe></div>
<p><em>Из „Stereo love” на Мартин Илиев</em></p>
<p> </p>
<p>Все пак – много е важно да се правят късометражни родни творби, защото това е първо гаранция, че от тях може да изскочат оригинални автори и артефакти. Да не говорим, че е отличен тренинг. Ако не можеш да разкажеш с „думи прости” една история в 3-5-12-20 мин., къде си тръгнал да се пънеш в 90 или 120 минути! В съзнанието на комплексирания псевдоавтор, обикновено с мегаломанско отношение и мания за величие, късометражката се смята за нещо под достойнството му. Факт, който се наблюдава понякога и у нас. А световното кино е пълно с примери на големи режисьорски имена, които не спират да снимат паралелно и т.нар. <em>short films</em>. </p>
<p>Също така тенденцията да се правят <em>омнибуси </em>– сборен игрален филм от множество късометражни новели, в световен мащаб разчупва битието на филмопроизводството и допълнително допринася за еволюция в комуникацията екран–зрител. Уви, при нас това доста трудно се случва, май само наличен е проектът „<em>15</em>” (15 години в 15 сюжета от 15 автора). Отделно някои от големите международни фестивали за игрално пълнометражно кино имат финансираща политика за късометражни проекти. Такъв е например престижният южнокорейски форум в Чуончу и неговата програма <a href="http://eng.jiff.or.kr/">Digital project</a> – всяка година се задава определена тема на трима водещи режисьори и те снимат по нея. Трите филма по 30 мин. се представят в рамките на феста и се издават на DVD. Не е ли чудесна инициатива? Дано, ама надали. </p>
<p>Все пак да се върнем в „Затънтен”. Може би за някои няма да ясен фактът защо акцентирам върху него. Затова нека да обобщя: първо, защото е български. Това, че не е взел награда, не означава, че не трябва да се пише за него. Тепърва започва неговият фестивален път и трябва да бъде подкрепен, още повече че е пример за изключително добре свършена работа и отлично боравене с киноматерията. Второ – трябва ли само за наградени филми да се пише? Ами не, не трябва. Пък може и да не ми харесва даден награден филм, нали така? Вкусът на журитата и селекционните комисии не е задължително да съвпада с този на останалите колеги киноведи, които в дадения случай не упражняват т.нар. експертна дейност. Трето – въртят се и въпроси от сорта на къде потъват качествените ленти, ако не им се обърне внимание? Къде и кога гледаме по принцип късометражно кино (не само българско, всякакво), я да се замислим и над този въпрос? Как се финансира и въобще подкрепя, разпространява появата на българското късометражно кино? Четвърто – собствените ми професионални и лични пристрастия към азиатското кино, които се оказаха споделени посредством авторските визии на Радослав Шарапанов. Пето – усещането за универсалност и надскачането на криворазбрания „идентично-патриотично-провинциален” шаблон (онази българска битова тематика, която само ние си я разбираме и ни е до болка втръснала). Скокът на „Затънтен” си е забележителен. Тук има опит, при това супер успешен, да влезеш в кожата на други светове, хора и менталности, култури, но да разчетеш зад тях общочовешкото, онова, което ни прави граждани на света. Направиш ли го по този достъпен начин, успееш ли да го разкажеш така, че да е разбираемо за всички, значи „да”, значи умееш да говориш на езика на движещите се светлини и сенки. Киното се манифестира като глобално изкуство още със своята поява и глобализира нонстоп, все повече и повече, особено в съвременния свят. Някои го разбират. Други – не, и няма и да го разберат. </p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/39684_zWaIjTTdbaey6tHxvqkSszR30zY3Ie.jpg" style="height:250px; width:444px" /></p>
