Казанова: човекът зад легендата

Именно върху писателските му постижения е поставен акцентът в монографията на Херман. Мемоарите на Казанова, чийто оригинал парижката Национална библиотека закупи в началото на 2010 година от германското семейство Брокхаус за седем милиона евро, спадат към бляскавите постижения на френската литература през ХVІІІ век. Те се отличават с високо стилистично качество и са пропити от много топлина и човечност; освен това те са ценен културно-исторически документ, тъй като Казанова е пътувал много из цяла Европа и е познавал най-известните хора на своето време. <br /><br /><strong>Един просветен любовник<br /></strong><br />Казанова не е бил нито коравосърдечен, нито повърхностен, а преди всичко великолепен наблюдател на човешките слабости (включително своите собствени). Едно той със сигурност не е бил &ndash; &ldquo;романтичен любовник според вкуса на ХІХ век&rdquo;. В любовта, както и в пътуванията си, той е епик, който търси развлечения, а не лирик, преследващ своя идеал, подчертава Херман. Интересите му съвсем не са били само еротични; някои любовни връзки, особено след като става известен, се получават &ldquo;някак си между другото и изглеждат неизбежни&rdquo;. Казанова е бил образован човек, взимащ живо участие в дебатите на своето време, цен&egrave;н гост и кореспондент на Волтер, Фридрих Велики, Екатерина Велика, дори на Робеспиер.<br /><br />Той се опитва да улови есенцията на своята епоха и това действително му се удава в спомените му. Но от приключването на работата по мемоарите през 1792 до публикуването на оригинала през 1964 г. минават повече от сто и седемдесет години &ndash; толкова време е било необходимо, за да се изчисти името на Казанова от затвърдилата се деформирана представа за него. Казанова завещава мемоарите си на един свой племенник, който в 1820 г. продава оригинала на лайпцигския книгоиздател Арнолд Брокхаус, издателя на прочутата енциклопедия. Неговите наследници обаче са имали такъв страх от моралната санкция на обществото, че се въздържат от пълната публикация на текста.<br /><br />Главната причина за формирането на едностранчивата еротична представа за Казанова е тъкмо онази кастрирана версия на мемоарите му, която се разпространява през ХІХ век; века на престореното благоприличие и идеализирането на романтичната любов, на които Казанова е категоричен противник. Той е дете на ХVІІІ век в пълния смисъл на думата. Споделя идеалите на Просвещението, скъсва с Църквата, в чиито институции получава образованието си, стреми се към най-непредубедено опознаване на действителността, в крак с модата на времето обича математиката и естествените науки, в които впрочем се излива немалка доза от онази вяра в чудеса, която религията изгубва. Съвместното съществуване между окултизъм и позитивизъм е характерна черта на епохата и някои, които са притежавали известен търговски нюх, успяват да извлекат оттук съвсем реална печалба. Сред тях е и Казанова, който продава алхимически рецепти на не един и двама богати покровители. Но най-богати финансови плодове по линия на окултизма той обира от връзката си с легендарната маркиза Д`Урфе, която мечтае за прераждане и е готова да плати каквото й поискат за осъществяването на абсурдната си мечта. <br /><br /><strong>Венециански майстор на френския език</strong><br /><br />В своите мемоари Казанова описва подробно и много комично как се хвърля в кампанията за създаване на жадувания от мадам Д`Урфе алхимически продукт, при това в безмилостна конкуренция с други алчни шарлатани. Преразказът на този епизод от перото на Инго Херман е дори още по-смешен, може би защото биографът не се присмива, нито критикува, а просто описва глупостта, до която докарва хората окултистката мания на епохата. Изобщо голямото предимство на книгата на Херман е, че разглежда Казанова не като някаква перверзна фигура на периферията на обществото, а като действащо лице в културната история на Франция и Европа.<br /><br />От книгата на Херман научаваме, че съществува дисциплина, наречена казановистика, която се занимава изключително с това да отдели сеното от плявата в мемоарите на Казанова. Литературното оформление на отделни епизоди подхранва подозрението, че авторът им смесва свободно документалистика и белетристика; същевременно всички открити досега документи и свидетелства, от сметките на шивача му до разкази на трети лица, потвърждават в общи линии повествованието на Казанова.<br /><br />Това се отнася и за едно от най-големите премеждия в неговия авантюристичен живот &ndash; затварянето и бягството му от прословутия &ldquo;оловен&rdquo; (защото бил с оловен покрив) затвор на Венецианската инквизиция. &ldquo;Дори само тази новела, която по-късно Казанова често обичал да разказва и която накрая издава като отделна книга, би била достатъчна, за да бъде обявен той за голям писател&rdquo;, подчертава Херман. Удивително е как Казанова, който се ражда през 1725 г. във Венеция като син на актьори и получава образованието си в италиански университети, успява да овладее до такива тънкости литературния и говоримия френски език. Херман изтъква, че той е имал превъзходни учители по френски, сред които се оказва и Проспер Жолио дьо Кребион, навремето един от най-известните от групата на модерните френски драматурзи, които се дистанцират от класиците Расин и Корней. От него именно идва първоначалният импулс за Querelle des Anciens et des Modernes, ключовия литературен спор между &ldquo;старите и младите&rdquo; от началото на ХVІІІ век за актуалността на Античността. <br /><br /><strong>За парите и жените<br /></strong><br />Така че Казанова е бил не само парвеню, който сам си дава благородническата титла синьор Дьо Сенгал. Покрай брат си, художника Джовани Батиста Казанова, той е бил близък приятел с художника Антон Рафаел Менгс и с Винкелман и може би с право се е смятал за извънбрачно дете на патриция Микеле Гримани. Но преди всичко, подчертава Херман, той не е бил празнодумец и самохвалко: &ldquo;Образованието му е истинско, маниерите &ndash; превъзходни, а многобройните му пътувания из Европа вероятно биха могли да се обяснят с ролята му на емисар на най-високопоставени масонски кръгове, но това не е сигурно&rdquo;.<br /><br />Сигурно е, че Джакомо Казанова не е имал пари и че жените са го обичали. В случая това е било достатъчно за възникването на една легенда, която продължава да предизвиква любопитство &ndash; и за едно от най-интересните произведения на световната мемоаристика.<br /><br /><em><strong>Ingo Hermann: Casanova. Propyl&auml;en Verlag</strong></em><br /><br />