„Историософия“ на Николай Гочев

"Всъщност народът е успешен не когато бъде поставен в центъра на нечие внимание и се коментира неговата история и постижения, а когато влиза в разумно общение с другите народи, имайки, или стре­мейки се да има своя Църква, държава и жизнеспособно общество. И неговата цел не трябва да бъде интригантстването, оклеветяването, подчинението и унищожението на други, а мирният съвместен живот с тях". 

Това пише Николай Гочев в новата си книга „Историософия“, която съдържа текстове, публикувани в медиите и социалните мрежи през последните девет години. Тя е продължение на двата сборника на автора от 2002 и 2017 г. („Сонм“, УИ „Св. Климент Охридски“), озаглавени „Александрия“, и донякъде на „Автобиография“ от 2021 (УИ). Тук задачата е въвеждането на разбиране за историята, различно от налаганото във влиятелните медии и политически управляваното образование. Николай Гочев говори за църковната (религиозна и духовна) история като причина за светската; за мястото на България в тези процеси; за идеологията, от която тя се нуждае. Анализира значението на събития и личности в световната политика и църковния живот. Авторът обръща внимание на присъствието и ролята на някои художествени образи и повествования в историческото съзнание на цивилизацията. 

Николай Гочев е преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Доктор по литературознание (1999). В университета води основния курс по „Старогръцка литература“ и избираемите: „Интелектуалците през античността“, „Античността в художествената литература и естетическата теория“, „Класическо образование и идея за класическа древност в България“, „История и култура на островите в източното Средиземноморие“.
Учредител и пръв председател на Асоциацията за развитие на университетското класическо образование (2005).

Част първа – История на света

Що е история

Управление

Размисълът за историята (случилото се) е скрито управление на хората. Защото главната задача на мислещия за нея не е да установи дали нещо е станало точно така, както се говори за него, а изобщо какво е станало.

Той се стреми да назове нещата от миналото така, че да ги сведе до едно голямо общо действие; и така да прикани слушателите да участват в него.

За истинността на разказваното би трябвало да се съди по вида полза, която слушателите биха имали. Висшата полза е тази от доб­рото. Значи за истинността на историята знае онзи, който знае за доброто.

Самопознание

Човек обикновено мисли, че решенията, които взима, се отнасят до бъдещето. А миналото – то е такова, каквото е, и няма какво да се направи с него.

Това е заблуждение. Много има какво да се прави за миналото. Оне­зи, които казват: „Да не обсъждаме миналото, да гледаме напред“, са доволни от настоящата картина на това минало. Затова призовават то да бъде „оставено“.

Това, което винаги предстои, е да решаваме относно миналото. То не може да се изясни напълно, защото непрестанно се натрупва – об­новява се.

Освен това: споровете по него са спорове за това, „кои сме ние/аз“. А когато се взима решение за бъдещето, то винаги е нечие бъдеще. Значи решението относно бъдещето съдържа и реше­ние­то за това, „кои сме ние“.

Така че миналото винаги е неопределено. Решенията за него не мо­гат да бъдат произволни, а трябва да се стремят към истината; а тя не може да е отделена от доброто.

Така че лъжата и леността при обсъждането на миналото са по­добни на користното, злонамерено и лениво отношение към бъдеще­то.

Възкресение

Когато се занимаваме с история, така че да споменаваме имена и дела на хора, ние сякаш ги извикваме към себе си и ги събираме заедно. И колкото повече се занимаваме с тази история, толкова повече хора се оказват замесени в нея.

Затова има хора, които никога не се уморяват да скитат из време­то. Защото крайната цел, която стои пред очите им, е – възкресение на всички.

На едни – за живот, а на други – за осъждане.

I. Участници и причини

1. Цивилизациите

Когато в един крайбрежен град попитаме някого: „Къде е центъ­рът?“, той не разбира какво го питаме. Трябва да кажем: „Къде е при­станището?“

В градовете от сушата „центърът“ (мястото, където хората се събират, където са представителните сгради) съвпада със средата в геометричен смисъл. А в край­бреж­ните градове „средата“ е неопреде­лена, тъй като хората се събират на крайбрежието.

Градовете на сушата се разширяват кръгообразно, така че центъ­рът, който е в средата, да бъде най-защитен. Той е тяхната „сърце­вина“; и ако са столица – сърцевина на държавата. Самата държава се разраства по площ, но градовете, които се създават, са подчинени на столицата. Те са нейни „бази“ по пътя към по-нататъшно разширява­не. Придобитата площ се използва за земеделие и развъждане на жи­вотни, и за извличане на земните ресурси. Търговията е слабо развита, защото придвижването е трудно.

Градовете по крайбрежието не се разширяват, а се умножават чрез учредяване на колонии по удобни за пристан места; и така образуват „мрежа“. Ако това е държава, тя няма център и периферия, подобни на тези в континенталните държави, защото всичките ѝ селища са „периферни“ – около морето и покрай сушата. Вместо столица те имат „метрополия“. Жителите на такива държави не се занимават със земеделие и други дейности, характерни за континента, а прена­сят стоки и така натрупват богатство. Не е странно, че парите в Средиземноморието са изобретени от морска цивилизация (финикийс­ката).

Сухопътните и морските държави влизат в съперничество, което цели не просто победа на някоя от тях, но и надделяване на нейния културен принцип. Такова е съперничеството между Македония и гър­ците, Рим и финикийците, Русия и англо-американците.

Сухопътната цивилизация винаги побеждава.

Острови и континенти

В течение на историята често се е случвало островни или край­брежни държави да опитат да завладеят съседния им континент (голя­мата суша). Тези опити могат да имат временен успех, но накрая се провалят, защото островът и крайбрежието са ресурсно по-бедни от континента. Бедността им ги прави агресивни; инициативата във войните обикновено е тяхна, тъй като континентът не се нуждае от тях.

В античността такива са били Крит, и за кратко Самос. Крит е разбит от земетресения и вулкани; а Самос е приобщен към Персия и после отстъпен на Атина.

Перикъл съжалява, че Атина е само крайбрежна държава, а не ос­тров. През V в. пр. Хр. тя забогатява много; към края му е победена от Спарта за кратко, а в края на следващия от Македония – завинаги.

Възможно е Платоновият разказ за въздигането и гибелта на Ат­лантида (остров, победен от европейска армия начело с атиняните) да е написан под влияние на такива наблюдения.

От гледна точка на Азия всички европейски държави са крайбреж­ни. След като пътят им на изток беше преграден от османската им­перия, те опитаха да достигнат Азия от другата страна; и попаднаха на един огромен остров, който завладяха.

Архипелагът Япония, след множество атаки срещу Корея, Китай и Русия, беше разбит и отстъпен на европейците, населяващи американс­кия остров (така, както някога Персия отстъпва Самос и малоазийс­ките острови на Атина). Неговата територия е толкова по-голяма от японската, че в сравнение с нея той е континент.

От гледна точка на азиатския континент Америка е остров. Пора­ди това азиатците и Русия не нападат Америка. Тя не им е нужна.

Време и епоха

Има едно неудобство в употребата на думата „време“, и то е в то­ва, че основното ѝ значение е прекалено „астрономично“.

А когато казваме „по онова време“ (или „по мое време“) и се опит­ваме да разкажем нещо, не мислим за години и дни, а за действия и съ­бития, които рядко имат нещо общо с положението на небесните те­ла, а са интересни със смисъла си. Те са единствени и все пак подобни на други „нечии“ времена – иначе не биха били разбрани.

Затова, когато става дума за разкази, думата „време“ е неудобна, а е по-добра някоя като „епоха“, означаваща завършено време, в което е протичал живот с определена форма.

Но хронографиите не се занимават с епохи, а редят събития с оглед на „астрономическото време“; а и историческите съчинения често правят същото.

И тук се вижда нуждата от художествени произведения като по­еми и романи. Те се занимават с онова, което историографията не пра­ви – припомняне (подобно на създаване) на епохи, коeто после самό се оказва предмет на историческо търсене и интерес – както когато ар­хеолозите търсят „гробницата на Агамемнон“ и „града на Приам“.

Това, което ги е привлякло натам, не е абстрактното време, а един по човешки видян живот.

2. Етноси, нации, народи

Сдруженията и фирмите съществуват с практическа цел – произ­водство и разпространение на блага (или което се смята за блага); благоустройство и печалба. Към тях може да се присъедини всеки, който желае.

Някогашните етноси (племена, езици) се разделят на нации и наро­ди.

Нацията съществува донякъде със същите цели, както и сдруже­ния­та; но освен това и заради независимостта на хората, обе­динени от един естествен език.

Присъединяването към нея е трудно, тъй като и след много поко­ления външният се чувства чужд.

Народът съществува заради това, заради което и нацията, но също и заради Духа. Към него може да се присъедини всеки и бързо, стига да споделя целта му. А също и да отпадне.

3. Църквата

Църква и език

Съществуването на независима църква без едноезичен народ около нея е по-скоро аномалия, макар че такива случаи е имало в продълже­ние на векове, както има и сега.

Християнската Църква е продължение на древния Израил, който е бил едноезичен народ – със своя появяваща се и изчезваща държава, столица, богослужение, храм и предстоятел (първосвещеник).

Известно е, че първите отделни християнски църкви са основани от апостолите, които са били евреи (израилтяни); и че членовете на тези църкви също така обикновено били евреи. Така че тогавашните църкви са обединявали еврейския народ, разпръснат из Империята; и същевременно са го отделяли от онази негова част, която не е приела Иисус като Христос. Тези повярвали евреи са „новият Израил“.

По-нататък към тези църкви започнали да се присъединяват и до­тогавашни езичници, често наричани „елини“. Това не значи, че те са били гърци, а само, че са били езичници, които си служели и с гръцки (това е било необходимо, особено на Изток). Църквата, макар и една, не е имала предстоятел, чиято позиция да е аналогична на царската (императорската).

След Адриан, който унищожава Иерусалим като еврейски град, но­вият Израил остава без своя предшественик. Положението на хрис­тияните се подобрява след Галерий и Константин, но за пораждане на „народ“ още е рано: първо, защото не е ясно кой ще бъде езикът на този народ (гръцкият и латинският са почти равни); второ, защото Църквата продължава да няма предстоятел. Ако столицата беше ос­танала в Рим, това сигурно би бил римският епископ, но Константин я премества във Византион.

И още нещо: Църквата, макар и предпазена от гоненията на езични­ците, влиза в една различна, но не по-лека борба – тази против ереси­те. А там, където вярата не е изяснена, не може да се появи христи­янски народ.

Периодът на спорове продължава 500 години след Константин. През това време се случва и друго – старите патриаршии (Иерусалим, Александрия и Антиохия) се оказват извън границите на Константи­нополската империя. Същото става и с Рим, който при това намира своя военно-политическа опора в държавата на Карл и фактически възстановява Западната империя.

Но на Запад, независимо от наличието на етноси с различни езици, народи – според нашето разбиране – така и не възникват. Причината е точно в единоначалието на римския епископ, който не допуска нито равностойни нему йерарси; нито езици, различни от латински, в бого­служението.

Така че езиците на западните етноси остават в подчинено (унизе­но) положение. Те, до началото на ХVI в., са само „майчини“ – тоест, езици на бита и семейството, но не на образованието и държавата.

На Изток нещата се развиват иначе.

Първо, благодарение на съборите, където тримата източни патри­арси винаги са били равни, а не подчинени на Цариградския; второ, за­щото християнски народи със свои, независими от Цариград църкви, съществуват още от IV век (грузинци, арменци); и трето, защото ня­кои високопросветени и високопоставени хора като патриарх Фотий, братята Константин-Кирил и Методий, и цар Борис I разбират, че духът на християнството изисква равенство между църковните предстоятели. А това равенство е възможно само ако те са предстоя­тели на независими Църкви, опиращи се и на свои държави.

Такава Църква се оказва българската – тя придобива и свой език, и своя държава. Това са били необходимите условия, за да се роди българс­кият народ.

Това не изглежда като новина. По-неочаквано е твърдението, че през девети век освен българският, се ражда също и гръцкият народ. Условията са подобни – собствена държава, Църква и език. Но защо не по-рано? Защото дотогава Църквата е водела война за изясняване на вярата, до което се е стигнало едва в средата на IX век (с отказа от иконоборството в 842 г.).

Напрежението между тези два иначе братски народа е силно и про­дължително – то продължава и днес. Перипетиите на отношенията им могат да се проследят през вековете. Но все пак има едно събитие, което може да бъде посочено, поне засега, като добра развръзка – при­знаването на автокефалията на българската Църква от Цариград през февруари 1945 г.

Църква и секта

През 1990-те, покрай многото други новости, се появи и въпросът за „сектите“.

Макар че думата и досега означава нещо като „съмнителна религи­озна общност“, хората се озадачаваха от това, че медиите ги нарича­ха „секти“, докато те самите наричаха себе си „църкви“. Освен това стана възможно всеки да регистрира в съда всякакво сдружение и да го нарече както желае, включително и „църква“. Тогава защо да не се на­ричат и така?

Има една съществена разлика между тях и Църквата, и тя е в след­ното. Църквата е, по светски казано, „народообразуващ фактор“. „Народ“ – това са тези, които посещават храмовете ѝ и биват духов­но обгрижвани от нея, понякога без дори да го знаят. Поради това, ко­гато човек се роди в „този народ“, той принадлежи към Църквата му и чрез нея към Вселенската-Съборна „по подразбиране“, дори кръщение­то му по някакви причини (гонение или нещо друго) да бъде забавено.

Това, че не посещава службите и се отнася небрежно към тайнст­вата, не му е от полза, но с това той все още не е напуснал Църквата, а още по-малко тя се е отказала от него. Освен това тя няма никога да го прогони; така че отделянето му от нея става само по негово же­лание, което при това трябва да бъде непрестанно засвидетелствано. Тоест – за да бъде извън Църквата, той трябва непрестанно да „до­казва“, че не е християнин. Иначе той е.

При сектите обаче е обратното. За да стане човек техен член, той трябва да заяви изрично желанието си; и след ритуала по приема­нето трябва непрестанно да дава доказателства, че е „техен“; иначе отпада, и от членството му там остава, в най-добрия случай, мъчи­телен спомен. Точно така се чувстват хора, които са отпаднали от някои на пръв поглед много православни общности, каквито са разкол­ническите старостилни „църкви“.

Сектата се отнася към човека ревниво – тя го изнудва непрестан­но да потвърждава принадлежността си към нея и същевременно го заплашва с прогонване, както и с тежки последствия от това.

Колкото до онзи, който се отдалечава от Църквата и отказва да се върне към нея, той не е застрашен от нищо, освен от духовния глад, който сам си е причинил.

Има едно коварно заблуждение, в което изпадат дори и хора, които специално са се старали да изучават християнството. Те гледат на Църквата като на секта – мислят, че към нея принадлежи само онзи, който непрестанно и успешно се „доказва“ като неин. Това ги води към напълно погрешната мисъл, че тя се дели на малцина „истински“ и множество „неистински“ християни, която мисъл става основание за доброволното им и незабелязано отдалечаване от нея.

4. Държави

Защо се говори с такава лекота за „успешна държава“, а почти ни­кога не чуваме да се каже „успешен народ“ или поне „успешна нация“? Дали защото патриотизмът и национализмът в наше време са нещо лошо и властта гледа с неодобрение на тях? И не „наше“ в смисъл на последните 10 години, а повече от 70 години – от края на Втората световна война.

Да се насочва вниманието към държавността или по-точно, към „успешността“ на една или друга държава, е подход, подобен на този след Втората световна война, когато за „народ“ се говореше много и положително – че ето този народ бил трудолюбив, гостоприемен, ми­рен и прочее. Но при това се провеждаше системно гонение на Църква­та, което беше нападение срещу народа – защото тя е като негова ду­ша. Така че думата се употребяваше често, но замисълът беше обез­личаването на всеки народ и превръщането му в „нация“ – в онова, кое­то има държава, език, някакво историческо самосъзнание, но няма Църква, а най-много нещо, което да я имитира. По този начин душата му се премахва и се заменя с нещо друго.

Следващата стъпка е премахването и на нациите. Тогава за „на­род“ не се говори или се говори като за нещо архаично, някога същест­вувало; а се коментира „нацията“, нейното формиране и каквото се представя за нейни успехи или провали. Така преди време се появи кри­латата фраза: „Ние сме нация техническа.“ Хората се забавляваха с „техническото“, но не забелязваха важното – че ги наричат „на­ция“. А това вече беше знак, че и редът на „нацията“ е дошъл, защото тя съществува само докато в основата ѝ още стои някакъв народ или етнос, дори той да е преследван. Но когато народът/етносът бъде премахнат или достатъчно отслабен благодарение на разбиването на Църквата му, както и на усилената емиграция и имиграция, тогава и нацията отслабва и на свой ред отива в миналото.

Казаното дотук ни отвежда към мисълта, че въвеждането на те­мата за това, коя държава е успешна и коя не, е част от технология­та за премахването на самите държави: което премахване би било трудно и нетрайно, ако преди това не са унищожени народът и него­вият заместител – „нацията“.

Всъщност народът е успешен не когато бъде поставен в центъра на нечие внимание и се коментира неговата история и постижения, а когато влиза в разумно общение с другите народи, имайки, или стре­мейки се да има своя Църква, държава и жизнеспособно общество. И неговата цел не трябва да бъде интригантстването, оклеветяването, подчинението и унищожението на други, а мирният съвместен живот с тях.

Книгата може да бъде закупена от:

https://слово.бг/кънигꙑ/историософия.bg.html

Книжарница „Нисим“ (Център, София бул. „Васил Левски“ 59)

„Български Книжици“ (гр. София, ул. Аксаков 10)

Книжарници Сиела – в цялата страна

https://www.ozone.bg/product/istorisofiya/

 

Следвайте "Гласове" в Телеграм