- 10 Sep 2020
- 183
- 1
Въображаемите образи представляват не толкова възпроизвеждане на реалността, колкото сублимация на архетипите.Гастон Башлар, „Земя и блянове на волята”Това, че миналото се стаява някъде дълбоко, е общоприета представа и не изисква особена обосновка. За това свидетелстват археологическите сведения. На това са базирани ритуалните ни отношения с предците.
<p>Това ни говори и езиковата метафоричност, обърната към дълбоката памет, архивните недра, фундаментите на националната традиция, тайните килери на историята.</p>
<p>Тази образност на скритостта и дълбочината пронизва както всекидневния поглед към миналото, така и историографските конструкции, съсредоточени върху националните източници и дълбочинният смисъл на историята. Към нея прибягват и поради нужда от авторитетна версия на родната история, за която родната земя се оказва не просто разпространен идиом и дори не краеведческа обсебеност от „малката родина”, но и източник, от който се черпят необходимите исторически аргументи. И в този случай може да се говори за археология на властта съвсем не в онзи смисъл, в който говори за нея Мишел Фуко, а в това всекидневно притежателно значение, както говорят например за кортежа на президента или за партиите на властта.</p>
<p><strong>Археология на властта</strong></p>
<p>Лично премиерът взе участие в работата на археолозите: той преся пръстта, извадена от местните разкопки и намери ръкотворен артефакт. Разбирайки от специалистите, че находката не представлява научна ценност, В. В. Путин помоли да я запази за себе си.</p>
<p>За това какво е намерил министър-председателят в пресятата новгородска пръст, интернет порталът на правителството на Руската федерация мълчи, оставяйки широко поле на историческото въображение. Рискувам да предположа, че това е била националната идея. Това, че Владимир Путин се увлича по археологията, е отдавна известно. Още по време на първия си президентски мандат той посети разкопките в Старая Ладога, която от този забележителен ден, 17 юли 2003 г., се превърна в първата столица на Киевската Рус. После, през май 2005 г., беше посещението в Аркаим, отместило геополитическите амбиции на националната идея до индоевропейските граници. После дойде ред на югоизточната граница и средновековната уйгурска крепост Пор-Бажин, където през август 2007 г. Путин заедно с принца на Монако Алберт ІІ се оказаха след плаването по Енисей. В последния случай става дума, така да се каже, за будистката част от националната идея, а също и за личния проект на министъра по извънредните ситуации Сергей Шойгу, който планира да превърне крепостта, на чиято територия се извършват разкопките, в „руски Шаолин”, където изповядващите будизма тувински, калмикски и бурятски младежи ще изучават източна медицина и бойни изкуства. За държавната важност на този проект свидетелства и факта, че в попечителския съвет на културния фонд „Крепост Пор-Бажин” влизат председателят на Държавната дума Борис Гризлов, директорът на ФСБ Николай Патрушев, ръководителят на МВД Рашид Нургалиев, тогавашният кмет на Москва Юрий Лужков, ръководителят на Министерството на околната среда Юрий Трутнев, тогавашният президент на Татарстан Минтимер Шаймиев и много други важни чиновници. Кой от тях се интересува повече от медицина, а кой от бойни изкуства, остава само да се досещаме.</p>
<p>През последните години археологическите пристрастия на властта се концентрират основно в Северозападния федерален окръг, където спор за първенство водят Старая Ладога и Великият Новгород. Двата града заемат особено място не само на картата на древноруската държавност, но и в символичното пространство на търсене на националната идея. Както вече стана дума, официалната история на живия интерес на бившия президент към археологията започва от лятото на 2003 г., когато в деня на посещението на разкопките в Старая Ладога по време на съвещанието по проблемите на развитието на малките градове президентът за първи път отчетливо формулира основата на новата национална идея: „Патриотизмът трябва да стане обединяваща идеология за Русия” (за това събитие днес свидетелства гранитна мемориална плоча, висяща на стената на местния информационен център, където се е случило историческото съвещание).</p>
<p>Характерно е, че непосредствен източник за руския патриотизъм става точно „майката земя”, която и пази за археолозите тези материални следи от миналото, които се превръщат за политиците в повод за изграждане на националния дискурс. Руската земя не за първи път се превръща в символично средоточие на родния патриотизъм. Само че този път символичният смисъл се превърна в буквален. В случая с археологическия подход към националната идея земята вече се явява не само като митологичен символ на родината, но и като напълно материален ресурс, криещ в себе си славното минало на предците. При това – и то е особено важно във връзка с необходимото строителство на многонационалната национална идея – този ресурс пази в себе си миналото на всички култури, които някога са се появявали на руската земя. Разривите и противопоставянията, перипетиите на политическата история, идейните и етични сблъсъци в равна степен са преодолявани чрез силата на земното привличане, сплесквайки се под тежестта на новите времена. Както се знае, земята изравнява, а времето – помирява. Образът на плътно затъпканата пирога, която представлява вертикално сечение на археологическите разкопки, има всички шансове да се превърне в основен символ на националната идея. Времето, пресовало миналото в отделни, но дифузни културни слоеве, е станали общо в тази степен на нагледност, която не се е и присънвала на отвлечения идеологически дискурс за многонационално руско единство. Би било глупаво да не се използва този ресурс. И властта (засега основно в лицето на Путин) разбира това, опитва се да инструментализира дори такава като че ли най-устойчива на идеологически манипулации и емпирически фундирана историческа дисциплина като археологията.</p>
<p>Неотдавнашното пътуване по случай деня на археолога (26 юли 2010 г.) във Велики Новгород, където премиерът не само посети разкопките, но и проведе видеоконференция с ръководителите на археологическите експедиции в различни региони на страната – е още едно свидетелство за интереса на властта към родната археология. Започвайки с това, че „Русия винаги е била част от европейската цивилизация, но в същото време е била отворена и много доброжелателна към Изтока – и в това също е силата на нашата държава, на нашия народ”, Путин веднага предложи да бъде изслушан ръководителят на дербентската археологическа експедиция. Интуицията не го подведе: археологическото минало на Дербент – за разлика от тревожното му и драматично настояще – говори за изключителна конфесионална толерантност и културен плурализъм. По-нататъшното движение с археолозите по видеомоста се разширяваше географски и се задълбочаваше в историята, правейки родното минало едновременно все по-разнообразно и все по-общо (паралелно се разширяваха въпросите, свързани с финансирането, административните проблеми и споровете със субектите, стопанисващи земята, подлежаща на бъдещи разкопки). Министър-председателят не скриваше възхищението си от работата на археолозите, макар че учудването му от археологическите разкопки в Русия се различава от това, което виждат в тях обикновените учени: „...имах възможност да бъда на няколко точки в Русия, където се води активна археологическа работа и това винаги предизвиква у мене голямо впечатление. Предизвиква голямо впечатление, защото започваш да чувстваш цялата сила на руската държава. А цялата сила на руската държава се крие в нашето етническо, културно, конфесионално многообразие. И когато имам възможност да бъда на разкопки, това усещане за огромността на държавата ни, за дълбочината на историческото наследство ме сграбчва”.</p>
<p>По този начин археологическата референция позволява смяна на режима на легитимация на държавното величие: нееднозначното позоваване на имперската мощ, се сменя с политически коректното позоваване на сграбчващия дух на „дълбочината на наследството”. Приключвайки всички срещи, Путин още веднъж спомена за главния източник на руското богатство. Това, че недрата на руската земя пазят в себе си нефт, газ, беше отдавна известно. Сега към тях се прибавя още един, но този път възобновяем източник на енергия – откритото под земята културно многообразие: „Още един път се убедихме, че Русия е много богата страна, а главното богатство, както вече казах, – това е културното ни многообразие. И нещо много важно – запознавайки се с работата ви, започваме да разбираме през какви проблеми, изпитания са минали предците ни, страната ни в процеса на оформянето си, в различните си етапи. С какви трудности предците ни са се сблъсквали, как са ги преодолявали. И това ни дава възможност уверено да кажем, че и проблемите, с които се сблъскваме днес, ще ги преодолеем. И ако се сдобием с успехи, то тези успехи няма да ни замаят главата, няма да попречат на постъпателното ни движение напред. Защото, както е добре известно, – ще кажа познати неща, но въпреки всичко, в тази ситуация съм длъжен да ги кажа – само познавайки миналото си, можем да бъдем сигурни, че правилно строим бъдещето си”.</p>
<p>Което е казано, няма спор...</p>
<p><strong>МКАД* като наш Sonderweg</strong></p>
<p><strong><em>Кой руснак не обича бързата езда.<br /></em></strong></p>
<p><strong><em>Николай Гогол „Мъртви души”<br /></em></strong><br />Обаче метафората за земята и нейните недра, пазещи в себе си запаси от исторически енергии и нуждаещи се от охрана срещу посегателство от страна на тези, които не са част от държавната корпорация на историята, не е единственият образ, който съвременното историческо въображение е задействало в търсене на националната идея. Държавата се модернизира и окончателно разочарована от възможността да догони развитите държави в областта на традиционното промишлено производство, решително стъпва на пътя на новите технологии.</p>
<p>Миналото също не бива да изостава.</p>
<p>Маркс, цитирайки Хегел, пише, че историята се повтаря два пъти – първия път като трагедия, а после като фарс. Струва ми се, два пъти – това не е краят. Макар че в тази формула се съдържа някаква небрежност на формулировката. Ако се повтаря два пъти, ще рече, че се случва три пъти: т.е. и трагедията, и фарсът в равна степен могат да се разглеждат като повторение на някакво изначално събитие. Впрочем да й помага Бог на тази софистика.</p>
<p>Става дума за това, че самото драматично напрежение между различните събития и епохи може да бъде снето в рамките на такъв исторически модел, където разликата между събитията ще отсъства, а самото повторение ще представлява единственият смисъл на историческото движение. При това различните модуси за представяне на историята – трагедия, роман, епическа поема, пародия върху тях – могат да се превръщат в мирно съсъществуващи елементи, вяло бълбукайки в общата медийна тенджера, също като съветският „хранителен” компот от сухи плодове, в който е невъзможно да установиш изначалния състав на елементите (че и не беше необходимо). Възникващият в резултат на това процес на историко-патриотичен телевизионен сериал (с новите празници и юбилеи, имени дни на Русия и преценката на времената) не е фарс, както не е и трагедия. (По този начин го оценява само малка част от либералната интелигенция.) Смисълът на фарса е в съзнателното снижаване на трагедията. Смисълът на трагедията – в неизбежността на историческата съдба. Смисълът на съвременния исторически сериал – в съзнателното изпиране на разликите между трагедията и фарса, с други думи, в старателното преодоляване на какъвто и да било смисъл. Това е кръгово движение, благодарение на което движението и го има, и го няма, а усещането за скорост отменя въпроса за посоката. Миналото се превръща в суровинни ресурси за националната идея, превръща се в серия от повтаряния, укрепващи трансисторическия му патриотичен смисъл. Технологическата иновация се вписва без скърцане в специфично разбраната национална традиция. Така кръгът се затваря… И няма нищо повече, всичко се намира в нас – както пееше в зората на перестройката Виктор Цой. Наистина, очакването за промени се смени с интензивно движение навътре в затворения дискурсивен контур: „демокрация на откровеното действие”, „либерална империя”, „обсадена крепост”, „Русия се изправя на крака”, „суверенна демокрация”, „модернизация”. В резултат на това движение се ражда, каквото си искаш – медиен отзвук и политически рейтинг, административна кариера и личен капитал – всичко, каквото си искаш, само не смисъл, логиката на който, както е известно, се състои в осъществяване на различията. Пред нас последователно се разгръща провежданата държавна политика за нормализация на руската история. Принципите й са прости и общодостъпни: националната култура е по-важна от политическата история, а служенето на отечеството е по-високо от идеологическите „разногласия”. С други думи, историята се равнява с националните традиции, а бивши офицери няма. В рамките на такъв пътеводен наратив няма принципни разлики между Столипин и Сталин (ефективни мениджъри), Николай ІІ и Солженицин (национални мъченици), Александър Невски и Георгий Жуков (победители на германците) или накрая, Юрий Долгоруки и Юрий Лужков (основатели на Москва). Подобен тип история се нуждае от серия еквивалентности. Парадигматичните съответствия й позволяват да преодолява синтагматичните несъответствия. На подобна история са й необходими живи вериги, които на персонално или събитийно ниво биха организирали проточен през хилядолетието керван.</p>
<p>Труднопроходимият руски път може да бъде сравнен само с труднопреживяемостта на руската история. Равносметката не е утешителна: керванът е уморен, материалната част е остаряла или разграбена по околните селища, юнаците са се пръснали, вече практически е невъзможно да се разбере какво са отмъкнали. Останала е само част от камиларите, трескаво опитващи се да преброят останалото имущество и да направят списък на изгубеното. Последните присъстващи. Плодородните тилове остават при преминаването на Днепър, а накрая достигайки ги и модернизирайки ги, се оказват чужди и заявяват своята самостоятелност не само прокарвайки нови политически граници, но и поставяйки под съмнение правото на собственост върху първите петстотин години от националната история. Черноземните обози, неведнъж преминавали от ръце в ръце, обезлюдявани и от чужди, и от свои, преживели златният век на помешчическото просвещение и заседнали на половината път, закачили наклонените колонади на дворянските имения на границата на ХІХ и ХХ век. Цивилизационно издигнатият авангард, откъснал се от проточилата се в марш армия, така и не догонила противника, се оказал не толкова издигнат, частично се ориентирал към западните съседи, частично преподковал прогреса към духовност – най-общо, престанал да играе ръководна роля във всичките й смисли.</p>
<p>Както винаги, „зад нас” остана само Москва. Естествено, не като конкретен град и дори не като столица на Русия, а като символ на „запазената руска земя”. Много бързо се разбрало, че създаването на единно административно и правно пространство не е достатъчно за такова запазване. Необходими са инфраструктура (руски шосета) и история (руски път). Съвременната нормализация на историята е и културен аналог на обърнатото в друга посока през последното десетилетие пътно строителство с цялата специфика, присъщи на тази сфера в съвременна Русия. Официалните крачки, предприемани в областта на националната история (от новите учебници и новите държавни празници до реставрацията на знакови съветски паметници и предаването на църквата на бившите манастири, на чиято територия все още се разполагат музеи) – не е нищо друго освен реализация на програма за строителство на магистрала на историята, която едновременно трябва да е своя (т.е. национална) и съвременна (т.е. не по-лоша, отколкото у другите). Освен това този път трябва да бъде едновременно прав (преодоляващ насрещните препятствия, дупките и завоите по асфалта) и да няма отчетлива перспектива (неприятните въпроси „къде?” и „откъде?” трябва да се премахнат заради водещото до прилошаване усещане за приемственост и за постъпателността на движението.</p>
<p>Възникващият пред очите ни модел на национална история можем да сравним с московското кръгово автомобилно движение, чиято цел е да съединява и да не пропуска, да ускорява и ограничава, да обърква и прокарва граници – да бъде едновременно роден и ненавистен. Покрай непредсказуемата скорост на движение и в двата случая възниква успокояващ еднообразен пейзаж и усещане за центростремителна сила, проявяваща се, въпреки че физически е възможно (в случая с МКАД) и обратно, центробежно движение. Във всеки случай пред нас е структура, заключена в едно цяло на цялото географско пространство на страната, а метафорично – и на цялото пространство на историята й, от Киевкото шосе до Ленинградското. В този смисъл Москва е станала третият Рим не през ХVІ в. при монаха Филотей, а само след построяването на МКАД. Този МКАД на руската история (инферналното съзвучие първоначално не се предвиждаше, но макар стилистично да не ми е близко, само по себе си то съвсем не е лишено от смисъл): откъдето и да минеш, попадаш в затворения контур на кръговото движение и тук вече – който има здрави нерви, мощен двигател и специален номер. В Москва няма накъде да отстъпваш. Може само напред и по кръговото. Вливащите се в МКАД шосета отбелязват историческите вектори, приливите и отливите на миграцията, влиянията и експанзиите. Покрай пътя – километричните стълбове на „московско кръгово”: куполи с кръстове, се редуват с пирамиди със звезди, а също и билбордове с „човечето Мишелин”, препокрити с разтегливи фигури на деца и ветерани.</p>
<p>Административните инициативи позволяват да се умножава количеството на аналогиите. Движението по пътя – на всичко отгоре, ако това е особен път – изисква проверки и инспекции. От 15 май 2009 г. върху московското кръгово на руската история действа свое ГИБДД** – комисия за противодействие на опитите за фалшификация на историята в ущърб на интересите на Русия (съкратено КПП, т.е. комисия за противодействие на опитите...).</p>
<p>Преминавайки окончателно на нивото на тази историографска метафора, може да се каже, че МКАД – това е и родната версия за особения път, съдържаща се в движението в кръг с все по-голяма скорост. Парадоксът се състои в това, че този особен път едновременно се явява и домашна версия на обявения край на историята, настъпващ съгласно мненията на американските колеги след претърпяното поражение на предишния ни особен път. Сега излизаме от положението, правейки от края на историята нов особен национален път. И когато учениците престанат да правят разлика между Курската дъга и Куликовската битка (доколкото съвкупният им смисъл ще се изчерпва с поредната победа над нахлулия в родната земя враг), този път ще е окончателно проправен – а скоростта на движение към историческото единство ще преодолее дълбочината залегнала в „културното многообразие”.</p>
<p>----<br /><strong><em>* Московско кръгово автомобилно движение. – Бел. прев.<br />** Държавна инспекция по безопасност на пътното движение. – Бел. прев.</em></strong><em></em></p>
<p><em>Иля Калинин е кандидат на филологическите науки, занимава се с история на културата, доцент в Смолненския институт за свободни изкуства и наука в Петербург, преподавател в Европейския университет, редактор в списание „Неприкосновенный запас”.</em><br /><em></em></p>
<p><em>Сп. „Неприкосновенный запас” 2010, №5(73)</em></p>
<p><em>Превод от руски Веселина Гюлева</em></p>
