- 10 Sep 2020
- 120
- 0
Българинът пред идейния сблъсък на християнството и съвременната европейска култура. За историята на европейската мисъл XIX век е времето, в което мнозина философи и идеолози решително отхвърлиха идеята за Духа като основен източник за битийно конструиране. Последният акорд на тази драматична идейна партитура постави Ницше с прословутата си фраза: „Бог умря". Идеята за човекобога намери своето отражение в тоталното преосмисляне на идеите на християнството и Просвещението, като в социално-политически измерения отхвърлянето на идеята за Бога и Абсолюта въобще според много мислители доведе до тежката хуманитарна криза на двете световни войни и появата на тоталитарните режими (за разлика от авторитарните тоталитарните тотално влияят на обществото, явление, невиждано досега в историята на човечеството).
<p>Бог <em>–</em> основният източник за разумното обосноваване на света, върху който европей­ската култура в разстояние на 2000 г. изграждаше идеята за висшето благо и ценността на човека, през целия XX век бе изтласкван от центробежни­те сили на екзистенциалния атеизъм, садистичната агре­сивност на тоталитарното невежество и рационалния под­ход на модерното европейско мислене за утвърждаване на плуралистичните идеи в света.</p>
<p>За малка България световни­те процеси през XX век се ока­заха твърде значими, като вне­соха смут и голямо объркване в ценностната система на много българи. Известните в историята военни конфликти и последвалият комунистичес­ки режим нанесоха терито­риални, социални и най-вече ду­ховни вреди, които и до ден днешен влияят върху съзнание­то на българина. Първата кри­за, която трябваше да прежи­веят мислещите хора в така наречения нежно – преход, беше констатацията за липсата на духовни ориентири. Осъзнава­нето на отчуждението между хората и липсата на национал­но съзнание, предизвикани до голяма степен от сепаратис­тките идеи на марксизма за класовата борба, предизвикаха силния стремеж за предлагане на един по-хуманен модел, в който човекът да се разглежда в неговото органично цяло ка­то човек, народ, човечество.</p>
<p>Инстинктът за позициони­ране на тези идеи логично до­веде много хора до идеята за Бога, Който като контра­пункт на съвременния нихили­зъм представлява възможно най-висшата идея за събирателност и органичност на чо­вечеството. Достойнството на личността, достойнството на народа и в крайна сметка достойнството на целия чо­вешки род в българския модел на преход започна да се пред­ставя в православната му опа­ковка, в която е заложена идеята за националното дос­тойнство и националната цър­ква. Без да се спираме на ин­ституционалните обекти, кои­то преимуществено отстоя­ват идеите за православието и националната идея, ще споме­нем само, че борбите на цър­ковния и политически елит до­ведоха до загуба на енергия, по­родена от занижения им кул­турен статус. В тази ситуа­ция мислещите българи бързо се абстрахираха от предложе­ната им институционална форма на православие и държавност. Макар за мнозина причината за това да е в лип­сата на личности, ние ще под­минем тази аргументация ка­то непознаваща достатъчно добре духовните и социални процеси и ще се спрем на ясни­те културни феномени, съпът­стващи съвременния живот.</p>
<p>Първото нещо, което отчи­таме като проблематичност за модерния българин, е негова­та идентичност. В опита си да излязат от духа на комунис­тическия интернационализъм много хора се довериха инер­ционно на възрожденските идеали. Знаем за безуспешните опити от възрожденско време насам да се осмисли историята на държавата България през призмата на нейната еднонационалност, модел, лишен от адекватност в съвременната култура поради неговата мо­нолитност и склонност да иг­норира редица социални, етни­чески, културни и религиозни феномени. Водещата идея на възрожденците за изграждане на националното съзнание се оказа неплодотворна за съвре­менния българин и смело мо­жем да кажем, че той се чув­ства по-объркан от всякога, въпреки опитите на някои по­литически дейци да възродят идейния труп на национализма <em>–</em> идеология, непозната до на­чалото на XX век, родена от немските философи Хердер и Хегел.</p>
<p>Видно е, че в съвременния свят на глобализация и напред­нали технологии опитът да се осмисли човекът през призма­та на националната идея и на­ционалната църква лъха, меко казано, на тежък провинциализъм, проявите на който можем да видим в съседна нам държа­ва.</p>
<p>В търсене на своята иден­тичност много хора се ориен­тираха към универсалните идеи, една от които е библей­ският Бог на християнството. Поради езиковата ограниче­ност в период от близо 50 го­дини достъпна за читателите беше предимно руската лите­ратура и от началото на 90- те години старите комунис­тически издателства се погри­жиха българските пазари да бъ­дат захранени с идейните представители на руския рели­гиозен ренесанс, от които най-често виждаме преведен на български език Николай Бердяев. И тук в периода на прехо­да кризата на религиозната идентичност сред мислещите хора в България, симпатизиращи на православните идеи, съв­сем се изостри поради факта, че официалното „канонично" християнство с поведението си на неангажираност към лич­ности като Николай Бердяев, прот. Сергий Булгаков и др. иг­норира до голяма степен пред­ставителите на задгранична­та руска философия от кръга „Вехи" и „Путь".</p>
<p>Това поведение на държавна­та църква (според нас уместно определение въпреки разделе­нието на Църква и държава) лесно може да бъде обяснено с каноничното средновековно статукво на мислене, което безспорно влияе върху догма­тичното творчество на християнството. Неслучайно по царско и комунистическо вре­ме не беше издаден трети том от „История на християнска­та църква" на Поснов, където мислителят ясно критикува идейната скованост на визан­тийския религиозен модел. В този смисъл съвсем разбираем е разривът в отношенията между хората, занимаващи се в сферата на духовното, и представителния клир. В съвремен­ния свят на боготърсене, къде­то параметрите са твърде стеснени от безверие, рели­гиозният модел на третиране на Евангелието в традицията на византийската култура представлява явен духовен анахронизъм, който остава единствено непонятен за само­доволното „канонично" хрис­тиянство, което явно не може да предложи съвременна трак­товка на Евангелието, даваща нужната жизненост на вярата в Иисус Христос. Обръщайки се към представителите на руския религиозен ренесанс, мъглявината в идеите на пра­вославието обаче не се разсей­ва. Тук е мястото да се спрем на най-важната част от наша­та теза, а именно трагедията на монистичното християнско мислене в контекста на идеи­те на плурализма.</p>
<p>Ако християнството прежи­вя гоненията от Римската им­перия, надживя собствената си ограниченост, проявена в ис­торията <em>–</em> тук можем да спо­менем Инквизицията, която в исторически план се заражда първо във Византия с така на­речените аутодафета, кръстоносните походи, религиозните войни след Реформацията, им­перските форми на управление на Църквата в Русия с назнача­ване на оберпрокурор и рели­гиозната нетърпимост между мюсюлмани и християни, как­то и терора, наложен от нацисти и комунисти, днес, в на­чалото на XXI век, един друг „враг" на Църквата е в пози­цията си да заличи или поне да промени до степен на неузнаваемост посланията на Еван­гелието в света. Това е со­циалното, културно и фило­софско явление, наречено плу­рализъм.</p>
<p>За историята на европейска­та мисъл този термин се попу­ляризира от Кристиан Волф (1679-1754). В най-общ смисъл идеологията на плурализма е свързана с корена на тази ду­ма, което означава множественост. В съвременния модел на мислене през XX век плура­лизмът представлява светогледна концепция, която от­хвърля идеите на монистичното мислене, или казано на по-разбираем език, не приема пре­тенциите на определени уче­ния за монопол върху цялата истина.</p>
<p>Явлението плурализъм е де­финирано от американския со­циолог Питър Бъргър като процес, при който поредицата от възможности в личната сфера на модерното общество се е увеличила многократно на всички нива, особено по отно­шение на светоглед, вяра и идеология. На базата на плура­листичните идеи възниква еманципацията на по-малко значимите общества, култури и идеологии, където наличието на съвместно съществуване на различни визии изисква толерантност. В контекста на идеята за толерантността възниква въпросът за влияние­то на християнството, като религия на любовта, върху съз­нанието на хората. Видно е, че старите средновековни модели на ортодоксално християн­ство довеждат само до поява­та на съзнателно или несъзнателно сегрегиране на отделни личности, общества и култу­ри. Поради тази причина, коя­то исторически е лесно проследима, Католическата църква на Втория ватикански събор, 1962-1965 година, направи пов­ратна крачка в идейното си разбиране за истинност, като призна официално възможност­та за спасение и проповядване на истинското Евангелие и в другите църкви. За тази мно­говековна йерархично-феодална структура, каквато е Римокатолическата църква, безспор­но този акт представлява ду­ховно ориентиране на Църква­та в бъдещите времена, къде­то явно ще се изисква преос­мисляне на много верови кон­цепции.</p>
<p>Като оставим настрана официалните представители на православието в света по гореуказаните причини, въпро­сът е: предлага ли православ­ната мисъл в нейното най-ши­роко разбиране идеи, импониращи на плуралистичното из­граждане на обществото? Преди да отговорим на този въпрос, ще подчертаем нали­чието на един идеен парадокс, който ще стане част от въз­можността да бъдат комен­тирани православните идеи, а това е именно трудността на единствената религия на лю­бовта да се ориентира в идеи­те на толерантността и разбирателството.</p>
<p>Няма по-явен парадокс от това да бъдат прокламирани идеите за любов, която е над всичко по думите на апостол Павел, по-голяма от вярата и надеждата, и същевременно да има проблеми с толерантност­та въобще. Безспорно идеите на руския религиозен ренесанс представляват опит да се по­търси адекватна форма на християнска интерпретация на съвременния плурализъм. Като възможна форма, правеща връз­ка с догматичната дейност на Църквата, основана върху пър­вичния битиен източник Отец (позиция, особено характерна за източната църква във връз­ка с учението за Светата Троица), Козлов, о. Флоренски, о. Булгаков, Н. Лоски и Бердяев в различни вариации предлагат един междинен модел, наследен от философската система на Лайбниц, който остава известен в историята на философия­та като монистически плура­лизъм. Най-общо казано, тази система допуска наличието на свободно определение под бла­гата воля на Твореца, основния битиен източник.</p>
<p>В тази конструкция примам­ливо за читателите и близко за класическото християнско мислене е, че се допуска свобода в различните форми на усвояване на истината, като обаче се за­пазва йерархичноста на знание­то. Отец Сергий Булгаков се опитва да намери плуралистич­ите тенденции в историята на Източната църква, като из­казва мнението за наличието на така наречените теологумени <em>–</em> богословски мнения, кои­то, макар и паралелно съществувайки в историята на Цър­квата, не могат да бъдат идей­но синтезирани. По-късно Бердяев в духа на персонализма и екзистенциализма ще се опита да излезе от тази йерархична форма на християнството, без обаче да предложи адекватна форма на възможните идейни перспективи на християнство­то в бъдеще.</p>
<p>От критична гледна точка монистичният плурализъм представлява парадокс, който цели да запази вярата в един истински Бог, където по низ­ходяща линия се оформя Него­вото тяло, което е Църквата. Тезите, които предизвикват симпатия сред хората, интере­суващи се от православната мисъл, са свързани най-вече с внушението за възможно ориентиране в съвременния свят чрез тезата, че не се поз­нава добре конструкцията на Христовото тяло. В духа на плуралистичния пробив тази идея звучи ефектно, но за съ­жаление непознаването на тя­лото предполага глава, която да осъзнава наличието на проблематичност и желание за поз­нание на своите части.</p>
<p>Без да се спираме в подроб­ности, ще отбележим библей­ската несъстоятелност на йерархичния модел на познавателност в Църквата, тоест на истинен, по-истинен и най-истинен. Заблуждението идва от учението на апостол Павел за тялото Христово, където Църквата се приема като ор­ганичен модел за човечество­то, в който обаче се пропуска идеята за еманципацията на човешката личност (в правос­лавния свят тя е наречена обожение). Тази идейна линия предполага промяна на рели­гиозното статукво, където различни части от тялото мо­же да се окажат глава. В проекцията на Божия план именно това е същественият елемент, всяка част на божес­твения организъм да се извиси до светостта. В този смисъл всеки, който има за себе си Иисус Христос за глава, като краен продукт на своята рели­гиозна цел става част от Не­го, както казва апостол Павел: „вече не аз живея, а Христос живее в мен" (Гал.2:20).</p>
<p>Така става и разбираем рели­гиозният прочит на думите на Иисус Хистос: „Аз казах: Бого­ве сте вие" (Йоан. 10:34), които в съвременния плуралистичен модел придобиват яркото значение за признаването дос­тойнствата на всяка човешка личност.</p>
<p>За да не остане читателят с дълбоко съмнение в гореуказа­ната теза, ще споменем евангелската случка, която прово­кира всяко старо догматично и канонично мислене на Църква­та. В Евангелие според Матей Иисус Христос казва за един езичник, който не е част от еврейската религиозна общност:</p>
<p>„Истина ви казвам: дори в Израил не съм намерил толкова голяма вяра. Но ви казвам, че мнозина ще дойдат от изток и от запад и ще насядат с Авраам, Исаак и Яков в небесното царство, а синовете на цар­ството ще бъдат изхвърлени във външната тъмнина" (Ма­тей 8:10-12)</p>
<p>Видно е, че Христос хвали чо­век, който не споделя моно­теизма, но проявява доверие, което трудно може да бъде класифицирано от гледна точна на подхода, който се проявява в Църквата с понятието спаси­телна вяра. Евангелският текст запазва тази случка за идните поколения като възмо­жен коректив и духовна ориен­тация на Църквата и бъдещи­те предизвикателства, които отправя светът към нея, а те според Питър Бъргър означа­ват, че във времето на плурализма няма място за ортодоксия, тоест за една-единствена истинска и единствено правил­на мисъл. В произведението си „Еретическият императив" 1979 г. Бъргър подчертава, че в модерната култура няма мяс­то за общоприета религиозна „внушаваща доверие структу­ра". В този смисъл всяка лич­ност, подлагаща на съмнение или ориентираща се свободно без външна авторитетност, по същество влиза в средновеков­ното разбиране за ерес.</p>
<p>Интересно е какъв ли ще е подходът на православно мис­лещите хора в България към всички младежи и хора, ориен­тирани към ценностната сис­тема на плурализъм, отстоя­ван от Европейския съюз. Еди­ният вариант е религиозно осъждане на идеите на плура­лизма, от което произлиза и решима критика и отпор на всички достояния на съвремен­ното европейско общество, което по същество ни връща във времето на великата схизма и обрича на безкултурност, религиозен и културен фанати­зъм България и всички народи, споделящи идеите на канонич­ното православие. Другият ва­риант е по стъпките на руския религиозен ренесанс да се тър­си богословско проникване в идеите на европейската култу­ра, където трябва много пре­цизно да се отстранят някои слабости, като например рус­ката месианска идея и склон­ността руските мислители да се заиграват с идеи, които не познават добре. Трети ва­риант е по примера на много млади хора българската нация да се претопи в общия култу­рен и социален организъм на съвременната култура, където всеки персонално поема отго­ворност за собствения си све­тоглед. Друг възможен път, който по същество е ангажи­ран с бъдещето на християн­ската мисъл, е да се търсят нови формулировки и концеп­ции в разбирането за Светата Троица, където няма да надде­лява патерналистичният, а плуралистичният модел, кое­то ще рефлектира в социалния и интелектуален облик на бъл­гарското общество. Има и други пътища, където хрис­тиянството може изобщо да не присъства като културен феномен. Предизвикателство­то пред българина обаче стои на дневен ред. Кой път ще из­бере, е въпрос, който освен че има своята културна предпос­тавка и възможност за личен избор, остава и в сферата на Божия промисъл.</p>
