- 10 Sep 2020
- 73
- 4
Н. Т. „Том” Райт е епископ на гр. Дърам, Англия – дом на едни от най-красивите катедрали по света. Той е и особен богослов, който предизвиква уважение както у консерватори, така и у либерали. Неговите над четиридесет книги включват провокиращи заглавия като: „Просто християнин”, „Юда и Евангелието на Иисус”, „Последната дума”, „Павел” и „Злото и Божията правда”. В продължение на двадесет години той е преподавател по Нов завет в университетите Кеймбридж, Макгил и Оксфорд.
<p>През 2003 г. Райт става епископ на Дърам и участва в Ламбетската комисия за причастието на Архиепископа на Кентърбъри. (За читатели, които не са англикани – тази комисия изработва Уиндзорския доклад – документ, предназначен да подпомогне англиканската общност да разреши своите сътресения, свързани с хомосексуалността – с ръкоположенията на хомосексуалисти и със свещеническите благославяния над гей двойките.) Накратко – Том Райт е нещо като център-нападател във висша лига. Спипахме го на годишната среща на Американската академия по религия/Общество за библейска литература (ААР/ОБЛ) във Вашингтон (окръг Колумбия).</p>
<p><em><strong><span style="text-decoration: underline;">Интервю на Беки ГАРИСЪН от Wittenburg Door с Н. Т. „Том” Райт</span></strong></em><br /><br /><strong>WITTENBURG DOOR: </strong>Какво означава за нас това, че живеем в петото действие – времето на Църквата?<br /><br /><strong>Н. Т. РАЙТ: </strong>В „Последната дума” обяснявам, че бихме разбрали Библията най-добре, ако я разглеждаме като една петактова пиеса. Петте акта в нея са: Сътворението, Грехопадението, Израил, Христос и Църквата. Днес ние не живеем нито във времето на творението преди грехопадението, нито в паднал свят без обещание, нито във времето на Израил преди Христос, нито по времето на Самия Христос. Живеем в пето действие и трябва да импровизираме под ръководството на Светия Дух, така че да успеем да докараме този разказ – а не някой друг! – до неговия определен и точен завършек. С други думи – ние трябва да изпълним делото на Иисус и по този начин да предвкусим обещанието за нови небеса и нова земя.<br /><br /><strong>W.D.:</strong> Защо се нуждаем от Библията?<br /><br /><strong>РАЙТ:</strong> Тя е тук, за да подготви Божия народ да продължи Неговите цели за нов завет и ново творение. Тя е тук, за да позволи на хората да работят за справедливост, да запазят духовността си, докато правят това, да създаде и утвърди връзки на всяко ниво и да създаде онова ново творение, което ще притежава нещо от красотата на Самия Бог. Библията не прилича на точно описание на изработката на някаква кола. По-скоро тя е като механика, който помага да поправим тази кола, като онзи, който я зарежда с гориво, като водача, който ни казва как да стигнем там, закъдето сме тръгнали. Онова пък там, закъдето сме тръгнали, е да направим възможно случването на новото Божие творение в света, а не просто невредими да намерим пътя си през старото творение.<br /><strong><br />W.D.: </strong>Как тогава да намираме равновесието между църковния опит и властта на Писанието?<br /><br /><strong>РАЙТ:</strong> Хм, това започва да прилича на устен изпит.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>W.D.:</strong> Съжалявам, но вие сте автор на много книги. Трябва да покрием голяма територия от богословието.<br /><br /><strong>РАЙТ: </strong>Докато четем Писанието, на нас ни е трудно да разберем какво прави Бог чрез света и чрез самите нас. Изразът „властта на Писанието” би имал християнски смисъл само ако се възприема като съкратен вариант на израза „властта на Триединния Бог, упражнявана по определен начин посредством Писанието”. Когато разсъждаваме върху значението на властта на Писанието, ние на практика говорим за Божията власт, вложена в Христос, Който казва „даде Ми се всяка власт на небето и на земята” (Мат. 28:18).<br /><br /><strong>W.D.:</strong> Този израз с „властта”, разбира се, е един от многото цитати от Писанието, които винаги биват използвани от онези религиозни лидери, които желаят да узаконят становището си към определена социо-политическа позиция.<br /><strong><br />РАЙТ:</strong> В християнското богословие подобни изрази често биват използвани като „преносими истории”. Това е нещо като пакетиране на дълги разкази за Бога, Христос, Църквата и света, след което тези разкази се поставят в подходящи куфари, така че да могат да бъдат разнасяни с нас. Съкращенията позволяват да подбираме много сложни неща и да си ги разнасяме накуп. Никога обаче не трябва да забравяме, че смисълът от всичко това, както и смисълът въобще от носенето на някакви вещи в куфар е, че това, което е било опаковано, може след това да бъде разопаковано и използвано на друго място. Многото спорове за духовната власт изглеждаха като бой със заключени куфари. Време е да разопаковаме съкратените си учения, да ги извадим навън и да ги огледаме внимателно. От дългите години в куфара част от съдържанието може и да е мухлясала. Добре би й се отразил малко чист въздух, а може би и ютия.<br /><br /><strong>W.D.:</strong> Как отговаряте на онези, които тълкуват Писанието, като се позовават на личния опит?<br /><br /><strong>РАЙТ: </strong>Опитът е хлъзгава повърхност и във философско, и в духовно отношение. Това е мъгла, в която могат да се сблъскват всякакви светове. Понастоящем никой не би пожелал да отива в крайности. Някои граници са начертани в пясъка. Никой нормален човек например не би одобрил масовите убийства. Ние обаче трябва да следваме пътя на мъдростта и да имаме стандарти.<br />Когато навлезем в живота на Църквата, разбираме, че там съществува определен начин на живот. Съществуват установени правила на поведение. Това е точно както се случва, когато посещаваме нечий дом. Преди да влезем в него, ние сваляме калните си ботуши.<br />И когато си вземем чай, не поливаме с него нечий гръб. Има стандарти относно това как да живеем заедно. Опитът трябва да бъде потвърден, пренасочен и смъмрен от Божията власт. Поради склонността ни към самозаблуда ние трябва непрестанно да сверяваме на фона на Писанието дали не позволяваме на словото на Божията милост от Евангелието и на факта, че сме преутвърдени от Бога като сътворени по Негов образ, да узаконяват неща, които в действителност представляват едни идолопоклоннически и изкривени форми на човешкост. И когато – позволили на Писанието да бъде носител на Божията съдеща и оздравителна власт в общностите ни и в личните ни животи – ние наистина „изпитаме” Божието утвърждение, тогава именно и ще познаваме, както и биваме познати<strong> 1</strong>.<br /><br /><strong>W.D.:</strong> Това означава, че съществуват изначални опасности в разглеждането на, да кажем, посланията на апостол Павел през погледа на съвременната култура.<br /><br /><strong>РАЙТ:</strong> Когато правим допускания по отношение на неща от тоя свят, които не са присъствали в света на апостол Павел, тогава се получават огромни анахронизми. Ето защо ние трябва да четем Павел вярно и да се движим помежду тези два свята. Както загатнах по-рано, петото действие, в което Църквата е призована да живее и работи, се характеризира с две неща. На първо място, то има своите твърди и неизменни основи, включително и определена заключителна сцена, която е вече скицирана – в Рим. 8 гл., 1 Кор. 15 гл., Кол. 1 гл. и Откр. 21 и 22 гл.<br />На второ място, дадена му е заповед под ръководството на Духа да импровизира през нерегистрирания в Писанието период между началните сцени и крайната такава. Никой музикант обаче не би допуснал, че да импровизираш, това означава да свириш фалшиво или извън ритъма. Точно обратно – това означава отлично да си наясно дали присъстваш в оригиналната структура на произведението и да слушаш внимателно останалите музиканти, за да може да сте в синхрон. Спонтанността има смисъл само тогава, когато е в синхрон с целостта. Ето такъв тип херменевтика имам предвид, когато днес чета и проповядвам от посланията на апостол Павел.<br /><strong><br />W.D.:</strong> Затова ли веднъж описахте връзката между Христос и апостол Павел като връзка между композитор и диригент, между учен в областта на медицината и лекар, между архитект и строител?<br /><br /><strong>РАЙТ:</strong> Композиторът пише музиката. Ако диригентът реши да напише своя, то това би бил начинът той да покаже, че не иска да изпълнява музиката на композитора, а някаква своя на нейно място. Работата на диригента обаче е да изпълнява музиката на композитора. Лекарят взима резултатите от научните изследвания, за да ги приложи в работата си с пациента. Работата на лекаря не е да прави други изследвания в областта, а ако пък мисли така, то това не е от лоялност към учения, а от нелоялност. Строителят взима плановете, които са начертани от архитекта, и строи сградата в съгласие с тях. Не е негова работа да се опитва да чертае нова сграда, а ако все пак го направи, това няма да е поради голям възторг от оригиналния дизайн, а напротив.<br /><br /><strong>W.D.:</strong> Ясно. От друга страна, как се отнасят към християнската вяра писания като „Евангелието на Юда” и „Шифърът на Леонардо”?<br /><strong><br />РАЙТ: </strong>Това, което можем да разберем от днешните увлечения по гностицизма, е, че съществува глад за духовност и за цел. И трябва да се запитаме защо културата ни е толкова гладна за различни видове духовност.<br />Днешното обръщане към гностицизма от второто столетие е свързано с това, че хората от нашата култура нямат търпение най-сетне да открият нещо, което да нанесе укор над или да измести традиционното християнство. Зад „Семинара за Христос” се крие мит, който аз наричам „новия мит за корените на християнството” и в съгласие с който Христос е просто един обикновен човек, учил на нов тип духовност, Който обаче нито е умрял за нашите грехове, нито пък е възкръснал. Много са хората днес, на които не се харесва традиционното християнство и които са нетърпеливи да намерят каквото и да е друго, което да го замести.<br /><br /><strong>W.D.:</strong> Наричате Семинара за Христос „земя на фантазии”.<br /><br /><strong>РАЙТ: </strong>Искат да освободят Библията от нещастни, потиснати фундаменталисти. Семинарът трябваше да бъде измислен отново след смъртта на Робърт Фънк. Повечето изследователи обаче, които са писали за Христос, били те юдеи, християни, агностици или каквито и там да било, никога не са се записвали в Семинара за Христос. Повечето от тях стоят настрана, правилно гледайки на него като на едно смахнато отклоняване от сериозната научна дейност. Едва няколко от великите умове като Дом Кросан, Маркус Борг и Уолтър Уинк се придържат към него с надеждата оттам да излезе нещо добро.<br /><br /><strong>W.D.: </strong>Нека сега преминем към вашата книга „Злото и Божията правда”. Защо казвате, че се изправяме пред „нов проблем на злото”?<br /><br /><strong>РАЙТ:</strong> Ние не обръщаме внимание на злото, докато то не ни удари по лицето. След това биваме изненадани от злото, когато то вече е направило това, в резултат от което реагираме по незрял и опасен начин. Западните политици например отлично знаеха, че „Ал Кайда” е сила, с която трябва да се съобразяват. Никой обаче не искаше да я вземе твърде сериозно, докато не стана твърде късно. После удивителната наивност, с която бе казано, че САЩ като цяло са чиста и невинна жертва, така че светът просто може да бъде разделен на зли хора (араби) и на добри хора (американци и израелци) и че сега последните са задължени да накажат първите – ето ви един пример от широк мащаб за това, за което говоря. Също толкова незряла и наивна е и огледалната гледна точка, че западният свят е виновен по всички параграфи, така че и протестиращите, и терористите могат да бъдат напълно оправдани за това, което правят.<br /><strong><br />W.D.: </strong>Как намирате равновесието между тези две крайности?<br /><br /><strong>РАЙТ:</strong> Трябва да приемем, че в света съществуват зли хора, които убиват. Хората понякога се опитват да влизат в „диалог” – сякаш нищо лошо не се е случило. Но една справедливост без прошка представлява отмъщение. Също както и опрощението – без справедливост – е само успокоение.<br /><br /><strong>W.D.:</strong> Моля ви да разясните по-подробно твърдението, което е изказано от вас в книгата, че „евангелията разказват историята за това как злото в света достига до своя връх и как Божият дългосрочен план за Израил в крайна сметка тържествува”.<br /><strong><br />РАЙТ:</strong> Евангелията ни разказват историята как политическите сили от този свят достигат своя тотален, арогантен връх. Всички ранни читатели на евангелията отлично са знаели, че самата дума „евангелие” – независимо от учението за Божието царство – е била в пряка конфронтация с режима на Цезар, новините за чието управление в собствената му империя са били разглеждани като „добри новини”. Евангелията ни разказват и историята на покварата в самия Израил – как хората, които са носители на решението, сами се превръщат в централна част от проблема. Сетне евангелията ни разказват и историята за по-дълбоките, по тъмните сили, които действат на над-лично ниво – сили, по отношение на които езикът на демоничното независимо от всичките проблеми, свързани с него, изглежда като най-подходящ. И накрая, историята, която евангелията ни разказват, е история за насочената надолу спирала на злото.<br />От всичките пет точки можем да заключим, че историята, която се опитват да ни разкажат евангелията, е история за това как смъртта на Христос представлява точката, в която се концентрира злото във всичките си форми. Тук се позовавам на теорията за Христовата победа като изкупление – на вярата, че на кръста Христос е победил всички сили на злото.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>W.D.:</strong> Затова ли пишете, че „призивът на евангелието е насочен към това – чрез страдаща любов Църквата да осъществи победата на Бога в света”?<br /><br /><strong>РАЙТ:</strong> Кръстът не е просто пример, който трябва да бъде следван, а постижение, което трябва да бъде доведено до край, да бъде вкарано в действие. Но въпреки всичко то е и пример, защото е образецът – шаблонът, моделът на това, което Господ иска да извърши в света чрез Светия Дух и посредством хората Си. Това е началото на процеса на изкупление, в който страданието и мъченичеството са парадоксалните средства, с чиято помощ е достигната победата.<br /><strong><br />W.D.: </strong>Тогава къде се вмества опрощението?<br /><br /><strong>РАЙТ:</strong> Хората някак си вярват, че когато иде реч за прошка, човек просто тегли чертата и забравя всичко, дори да е трудно и объркано. Това обаче е твърде опростено. В прекрасната книга „Изключване и прегръдка” на Мирослав Волф основната теза е, че независимо от това дали става въпрос за международни или лични взаимоотношения, ние трябва да назовем злото и да се изправим против него. То съвсем не трябва да бъде заобикаляно, не трябва да има опити – било то в името на по-лесен живот или заради търсене на някакво по-бързо разрешаване на проблемите – злото да бъде представяно, сякаш в крайна сметка не е било нещо чак толкова лошо. Само когато това е направено, само когато както злото, така и неговият извършител са идентифицирани като такива – защото това именно Волф разбира под „изключване” – та само тогава може вече да бъде направена и втората стъпка: да бъде „прегърнат” онзи, който е нанесъл дълбокото нараняване или оскърбяване – на нас или на мен.<br />Ако аз съм назовал злото и съм дал най-доброто от себе си, за да простя и да се помиря, тогава съм свободен да обичам човека, независимо дали в това има ответност.<br /><br /><strong>W.D.: </strong>Някакви нагледни примери за това?<br /><br />РАЙТ: Имам два примера подръка. Първият е Дезмънд Туту <strong>2</strong> и неговата работа в Комисията по истината и помирението <strong>3</strong>. Без колебание аз мога да кажа, че самият факт на съществуването на такава структура, оставена да върши това, което е свършила до момента, е най-изключителното свидетелство за силата на християнската проповед в света, откакто сам се помня. Трябва само да се замислим за момент колко немислимо би било подобно нещо преди 25 години или колко немислимо все още продължава да бъде то в Бейрут, в Белфаст или – Бог да ни е на помощ! – в Йерусалим, за да разберем, че нещо наистина забележително се е случило и че ние трябва със страхопочитание и трепет да благодарим на Бога.<br />Вторият ми пример е с убийството на децата от училището на амишите<strong> 4</strong>, когато семействата на убитите момичета дадоха прошка на убиеца и утеха на семейството му. Тези семейства настояха още част от парите, събрани в тяхна подкрепа от менонитите <strong>5</strong>, да бъдат дадени за подпомагане на семейството на стрелеца, който се е самоубил. Тези примери от различни култури показват как може да действа християнската общност.<br /><br /><strong>W.D.: </strong>И накрая – как достигаме до хората, в чийто речник не присъства думата църква?<br /><br /><strong>РАЙТ: </strong>Всички човешки същества са създадени по Божи образ и точно този образ е началото на моста им към Бога. Хората знаят това дълбоко в себе си дори когато не се възприемат като религиозни. Пък и нека не забравяме, че самата дума църква все още не е присъствала в речниците на хората, когато християнството се е раждало.</p>
<p><strong>W.D.:</strong> Хм… Това обаче не съвпада с твърдението на мнозинството евангелисти, че щом веднъж станеш християнин, „големият въпрос” е решен. Има се предвид, разбира се, че ти е осигурено местенце в рая и че нищо друго няма значение.<br /><strong><br />РАЙТ:</strong> Това е в разрез с Господнята молитва, която казва: „да бъде Твоята воля – както на небето, тъй и на земята”. Смисълът от следването на Христос не е само в това да сме сигурни, че след като умрем, ще отидем на по-добро място. Животът ни след смъртта е от изключително значение, но природата на християнската надежда е такава, че се отнася до настоящия живот. Ние сме призвани тук и сега да бъдем инструменти на Божието ново творение, на изправянето на света. Това е нещо, началото на което е вече поставено от Христос, така че от Неговите последователи се очаква не само да го наследят, но и да бъдат част от изпълнението му.<br /><br /><span style="text-decoration: underline;"><strong>БЕЛЕЖКИ:</strong></span><br /><br /><strong>1</strong> Срв.: 1 Кор. 13:12. (бел. прев.)<br /><br /><strong>2</strong> Дезмънд Мпило Туту (Desmond Mpilo Tutu; род. 1931 г.) е англикански архиепископ на Кейптаун (пръв чернокож епископ в ЮАР) и една от ключовите фигури в преодоляването на режима на апартейд в Южна Африка. Лауреат на Нобелова награда за мир (1984 г.) и носител на наградата „Алберт Швайцер” за хуманност. – Б.пр.</p>
<p><strong>3</strong> Става дума за ръководената от архиепископ Дезмънд Туту специализирана комисия за защита на жертвите на апартейда. На основата на неин доклад президентът на ЮАР Табо Мбеки определя на всеки признат за „жертва” (т.е. на пострадалите при арести, на семействата на убити, изчезнали и пребити по време на режима на белите, когато апартейдът е бил официална държавна политика) да бъде изплатено парично обезщетение. – Б.пр.</p>
<p><strong>4</strong> Амишите са протестантска общност от анабаптистки тип, отделила се от „Швейцарските братя”. Така се нарича по името на идейния си лидер Якоб Аман. Известни са със скромното си облекло и с това, че не ползват съвременни технологии като автомобилите и електричеството. Поставили са преграда между себе си и останалото общество поради религиозни причини, така че не служат в армията, не ползват социално осигуряване, финансова помощ от правителството и много от тях отбягват застраховките.<br />През 2006 г. в едно от амишките училища мъж, който не е член на общността, застрелва 5 момичета и ранява тежко други 5, след което се самоубива. Още същия ден амишите дават прошка на убиеца, след което присъстват на погребението му и събират пари за неговото семейство. Сградата на училището е съборена, за да не напомня за трагедията. – Б.пр.<br /><br /><strong>5</strong> Менонитите са християнска анабаптистка група, получила името си и повлияна от фризиеца Мено Симонс (1496–1561). – Б.пр.<br /><br /><br /><strong>Превод от английски: Борис Маринов</strong> Източник: http://www.wittenburgdoor.com/heavy-theological-dude-mistakenly-talks-us</p>
