Филип Рот: Исках да бъда светец на въображението

<p><em>Когато решаваш "да станеш писател", нямаш ни най-малка представа какво означава това. Когато започваш, пишеш спонтанно на базата на ограничения си опит</em>. <em>Изпълнен си с наивно излияние. "Аз съм писател!"</em>. <em>Това е същата радост като "В живота ми има някой!". Но да се занимаваш с това ден след ден, или почти 50 г. - дали като писател, или като любовник - е крайно взискателна задача; съвсем не е най-приятното човешко занимание.</em></p> <p><strong>- Да се върнем към &bdquo;Синдрома Портной&rdquo;. Портной харесва бейзбола, както и вие. Мислите ли, че европейците не разбират бейзбола?</strong></p> <p>- Бейзболът има два важни елемента, които привличат феновете. Както в много други спортове, в него има голяма ловкост и индивидуален героизъм. Като американско дете вие сте привлечен и от двете. Играете бейзбол през цялото лято, по цял ден и дори вечер, докато е достатъчно светло, за да виждате топката. После, като възрастен, гледате бейзбол през целия си живот,&nbsp; както когато сте били дете. Бейзболът е американска, японска, карибска и латиноамериканска страст.</p> <p><strong>- Когато Портной се оплаква от мърморенето на родителите си и техния страх, сестра му казва: <em>Ако беше в Европа, можеше да си мъртъв</em>. Като дете сблъсквали ли сте се с антисемитизма?</strong></p> <p>- Ще ви кажа как научих за антисемитизма. Аз съм роден през март 1933 г., в месеца, в който Хитлер идва на власт. Той беше напаст, докато аз станах на 12 г. През тези първи дванадесет години от моя живот Хитлер напомняше на всички за антисемитизма. Той беше големият убийствен импресарио на антисемитизма. Освен това през 30-те и 40-те г. антисемитизмът процъфтяваше и в Америка, под формата на манипулиции, дискриминация, социално изключване и горчиви подигравки. Насилието беше минимално, но омразата беше там и не беше невидима.</p> <p>&nbsp;<img src="/uploads/editor/ROT-DETE11.jpg" alt="" /></p> <p><em>Малкият Филип Рот в края на 1933 г.</em></p> <p><strong>- Виждали ли сте надписи &bdquo;Без кучета, без евреи&rdquo;?</strong></p> <p>- Да, разбира се. &bdquo;Не е разрешено за евреи или кучета". Имаше индивидуална омраза, както и институционализирана омраза към евреите.</p> <p><strong>- Втората световна война промени ли нещата?</strong></p> <p>- Тя промени чувствата на хората. Те все още не харесват евреите и ги намират за неприятни. Но законите се промениха. А след време законите ще променят чувствата. С цялата патриотична реторика на Втората световна война за равенство и справедливост и за премахване на потисничеството, беше трудно да се продължи със старата предвоенна расова и религиозна дискриминация. Разбира се, когато настъпи промяната, имаше недоброжелателност, но все пак имаше промяна. (...) Работодателите вече не могат да дискриминират евреи, католици, негри, никого. Ако човек не може да получи работа, защото е дискриминиран, ще бъдат предприети законови действия срещу корпоративния потисник.</p> <p><strong>- Щастлив ли сте след решението си да спрете да пишете?</strong></p> <p>- Очевидно. Аз съм част от едно поколение американски писатели, родени през 30 те г. на ХХ век; ние се появихме след Хемингуей &ndash; бяхме опиянени от пламенноста на Гюстав Флобер, моралната дълбочина на Йозеф Конрад, величието на Хенри Джеймс &ndash; и бяхме убедени, че се залавяме със свещена професия. За нас големите писатели бяха светците на въображението. Аз също исках да бъда такъв светец.</p> <p><strong>- Като цяло писателите, които спират да пишат, не го казват, противно на вас.</strong></p> <p>- Те не трябва да искат да се знае, че спират. Това вероятно е вярно. Те не искат да се знае, че магията им вече не действа. Всъщност аз също не съм отишъл да бия камбаната за това. Една млада жена, Нели Каприелян, дойде да ме интервюира за френско списание, <em>Les Inrockuptibles</em> ("Гласове" публикува интервюто през ноември м.г. - б.пр.), и към края на разговора ме попита: <em>Над какво работите в момента?</em> Аз й отговорих: <em>Над нищо</em>. Тя попита: <em>Защо така?</em> и аз й отговорих: <em>Мисля, че това приключи. Мисля, че аз приключих</em>. Нищо повече. Нямах намерение да правя изявление, което да предизвика силно вълнение. Просто отговорих честно на един директен въпрос, поставен от добра журналистка. Няколко месеца по-късно в Америка един ентусиазиран журналист попаднал на стар брой на <em>Inrockuptibles</em> във фризьорския салон, където се подстригва, и публикува информацията, зле преведена&nbsp; от Гугъл от френски на един пълен с неточности и комичен английски.</p> <p><img src="/uploads/editor/ROT-SEMEYSTVO.jpg" alt="" /></p> <p><em>Семейството на Филип Рот в края на 40-те г.<br /></em></p> <p><strong>- Не мислехте ли, че това ще предизвика много коментари?</strong></p> <p>- Не.</p> <p><strong>- Казахте само, че спирате да пишете художествена литература?</strong></p> <p>- Във всеки случай повече не съм писал художествена литература, това е сигурно. Както ви казах преди малко, пиша страница след страница с коментари за моя биограф, но това не е художествена литература. Не може да бъде такава. В това няма никаква беда.</p> <p><strong>- Появи се информация, че пишете новела с 8-годишната дъщеря на ваша приятелка. Вярно ли е?</strong></p> <p>- Да, тя се казва Амелия. Написахме няколко доста дълги новели заедно, в тандем, по имейла. Тя пише един параграф, после аз пиша друг, пращаме си един на друг, като трябва да влагаме все по-голямо въображение. Сега работим над една новела, чийто герои са двама учени, като тези двама учени са кучета. Идеята беше на Амелия. Тя има въображението на Овидий. Но очевидно в момента не пиша художествена литература. Забавлявам се с едно много интелигентно и изключително момиченце, което обожавам.</p> <p><strong>- Значи, след като препрочетохте книгите си, сметнахте, че сте свършили добра работа и можете да спрете...</strong></p> <p>- Не съм си казвал &bdquo;това е добре&rdquo; или пък &bdquo;това не е добре&rdquo;. Просто така се случи, без причина, нямах нужда да пиша. Нямах желание да продължа и спрях. Няма какво друго да кажа.</p> <p><strong>- Това не е ли начин да кажете: Мислите, че сте ме чели, но не сте ме прочели наистина. Сега ме четете!</strong></p> <p>- Съвсем не. Вече нямах желание да се заловя за работа. Има куп неща, които вече не искам да правя, не искам например повече да се влюбвам, освен като дядо.</p> <p><strong>- Противно на други, мислите ли, че не романът, а читателите изчезват?</strong></p> <p>- Това е вярно, броят на истинските читатели, тези, които се отнасят сериозно към четенето, намалява, като разтопяването на ледник.</p> <p><strong>- Все още се купуват книги, но четат ли се наистина?</strong></p> <p>- Един истински читател на романи, е възрастен, който чете, да речем, два или три часа всяка вечер, три или четири пъти седмично. За две или три седмици той е прочел книгата си. Истинският читател не е човек, който чете от време на време, по половин час, после оставя книгата и се връща към нея след осем дни, докато лежи на плажа. Когато четат, истинските читатели не се разсейват с друго нещо. Те слагат децата в леглото и започват да четат. Не попадат в клопката на телевизора и не спират на всеки пет минути, за да си купят нещо по интернет или да говорят по телефона. Но това е безспорно, броят на хората, които се отнасят сериозно към четенето, намалява много бързо. В Америка, във всеки случай, със сигурност.</p> <p>Причините за това охладняване не се ограничават до множеството житейски развлечения днес. Трябва да признаем огромния успех на екраните от всякакъв вид. Четенето, сериозно или повърхностно, няма шанс срещу екраните: най-напред екрана в киното, след това телевизионния екран, а днес екрана на компютъра, който се размножава: един в джоба, един на бюрото, един в ръката, а скоро ще си сложат и между очите. Защо истинското четене няма никакъв шанс? Защото възнаграждението, което получава човек, който гледа един екран, е много по-непосредствено, по-осезаемо и ужасно завладяващо. Уви, екранът не се задоволява да бъде изключително полезен, той е също много забавен. А какво по-добро бихме могли да намерим, за да се забавляваме? Сериозното четене никога не е имало златен век в Америка, но лично аз не помня да съм виждал по-плачевна епоха за книгите &ndash; с фокусирането и непрекъсната концентрация, която четенето изисква. Утре ще бъде по-зле, а вдругиден още по-зле. Мога да предскажа, че след 30 г., ако не и преди това, в Америка ще има толкова сериозни читатели, колкото читатели на поезия на латински има днес. Тъжно е, но броят на хората, които изпитват удоволствие и получават интелектуален стимул от четенето, не спира да намалява.</p> <p><img src="/uploads/editor/PISATEL.jpg" alt="" /></p> <p><strong>- Вие говорите за трудността да пишете, за фрустрацията. Няма ли удоволствие в това да завършиш една книга?</strong></p> <p>- Да, има. Това е удоволствие, което трае близо седмица и половина. Когато завършиш един роман, изпитваш чувство на триумф, но то не продължава повече от десет дни, времето да разбереш, че да напишеш друга е нещо напълно невъзможно.</p> <p><strong>- В едно интервю за &bdquo;Монд&rdquo; през 2004 г. вие казахте: <em>Когато започвам една книга, винаги съм като начинаещ</em>. Това винаги ли е било така?</strong></p> <p>- Винаги. Да, винаги. Би могло да се каже, че една от причините, поради която спрях, е, че за 50 г. все още бях аматьор &ndash; несръчен аматор, на който му липсваше увереност, и който беше в пълно объркване месеци наред всеки път, когато започваше нов роман. Сега имам късмет, това вече е само една от всички други области в живота, в които съм аматьор.</p> <p><strong>- Не станахте ли по-уверен в себе си?</strong></p> <p>- Никога в момента, в който започвах да пиша една книга. Рядкост е един писател да бъде изпълнен с увереност още в началото. Дори е точно обратното &ndash; напълно си връхлетян от съмнението, плуваш в несигурност. Хенри Джеймс, този гигант на американската литература, настойническа фигура за всички писатели, нашият Марсел Пруст, го казва много добре в една от новелите си, в която говори за писателската професия: <em>Ние работим на тъмно &ndash; правим каквото можем &ndash; даваме каквото имаме. Нашето съмнение е нашата страст, а нашата страст е нашата работа. Останалото принадлежи на лудостта на изкуството</em>.</p> <p><strong>- Защо наехте биограф вместо да напишете мемоарите си?</strong></p> <p>- Не съм наемал биограф. Блейк Бейли днес е най-добрият биограф в Америка, това е безспорно. Изпрати ми писмо, в което се представи. Той вече е написал три превъзходни биографии, според мен най-добрите; едната, която е чудесна, е на Джон Чийвър, днес покойник, писател, който имаше едновременно мълниеносен и комичен поглед, магьосник на стила, гениален хроникьор на живота в тази страна &ndash; ако въобще е възможно да си представим подобно създание, нещо като еротизиран Бруно Шулц, напълно американски, едновременно с леко и улегнало чувство. С Блейк Бейли си разменихме няколко писма, а след това той дойде от Вирджиния, където живее, за да ме види тук, у дома, и прекарахме два дълги следобеда в разговори. Поставих му куп въпроси. След това той каза, че съм го подложил на разпит и може би това е вярно. Също така добре го разгледах, за да се опитам да разбера с какъв човек си имам работа. Стори ми се много впечатляващ, във всяко едно отношение, и в края на втората ни среща, много развълнуван му казах: <em>Хайде. Залавяйте се за работа</em>.</p> <p><strong>- Така че работите за него?</strong></p> <p>- Действително. Сега съм му служител. Аз върша неблагодарната работа. Безплатно.</p> <p><strong>- Какво мислите за думите на Чарлс Макгрейт в последната му статия в &bdquo;Ню Йорк таймс&rdquo; за вас: <em>За неговите приятели е немислимо г-н Рот да спре да пише, това е сякаш той спира да диша</em>?</strong></p> <p>- Това е мило, но и много романтично. Много ми отива вече да не пиша. Може би дори ще бъда по-щастлив. Наистина, аз вече съм по-щастлив.</p> <p><img src="/uploads/editor/ROT-21.jpg" alt="" width="399" height="247" /></p> <p>&nbsp;</p> <p><em>Превод: Галя Дачкова</em></p>