Европейската революция (1789–1989)

<p><span>Какво ново може да се види от историческата височина, до която сме достигнали във вече второто десетилетие на ХХІ век? </span></p> <p><span>Съвременници сме на две респектиращи и твърде различни визии, насочени към бъдещето. Френсис Фукуяма видя триумф на либерализма и „край на историята” като смяна на социални системи. Имануел Уолърстейн – обратно, видя обреченост на либерализма и нова, посткапиталистическа система. Общото (освен че и двамата автори са световноизвестни американски учени): и в двата случая се предполага, че определен исторически цикъл е завършен. Нещо повече, 1989 изпъква като пресечна точка на няколко различни цикъла на развитие. Описани са в литературата, но взаимовръзката им не е достатъчно анализирана. <em><strong>Геополитически </strong></em>(1945–1989) – от разделението на Германия и Европа до (предпоставките за) тяхното обединение. <em><strong>Военнополитически </strong></em>(1914–1989) – от началото на Първата световна война до края на Студената, своеобразна Трета световна, война. <em><strong>Комунистически</strong></em> (1917–1989/91) – от раждането на СССР до редуцирането му до Русия плюс „ближное зарубежье”. <em><strong>Революционен </strong></em>(1789–1989) – от щурма на Бастилията до падането на Берлинската стена. Уолърстейн прибавя и акцентира <em><strong>макроисторическия </strong></em>(1450–1989) – от формирането на капиталистически „свят-система” до повратна точка, в която достига определен предел. Събитията изглеждат различно, ако се извадят от този контекст и в зависимост от ракурса, в който ги разглеждаме. &nbsp;&nbsp;&nbsp; </span></p> <p><span>Насочвам вашето внимание към революционния цикъл. Разбираемо, след като областта, в която съм работил най-много, е историята на революционните и реформистките идеи в техните философски, социологически и политически аспекти. Но не само поради това. Революционният цикъл е особено важен за политологията; в същото време остава недостатъчно разработен на теоретично равнище.</span></p> <p><span>Революциите са странна, удивителна сплав на очаквания и опасения, взрив от надежди, примесени със страхове, демонстрация на себеотрицание и низост, на принципност и безскрупулност, на възход и падение. Цивилизованите революции вече по правило не изяждат децата си, а по-скоро рейтинга на децата си. Но за изследователя те си остават проблемно поле, в което са заложени методологически капани. Един от най-бележитите революционери на ХХ век, Сун Ятсен, първият президент на Китайската република, е оставил забележително обобщение на революционния опит: <em>„Действието е лесно, познанието е трудно”. </em>На практически деец повече би прилягало да твърди точно обратното и да гледа отвисоко някакви си философи. Но за Сун това не е афоризъм, а обстойно аргументирана теза. В случая позоваването не е апел за снизхождение, нито израз на самочувствие. Това е оценка на теоретичното статукво. Изследванията на революцията събраха планини от емпирични данни, подложиха ги на анализи, произведоха различни теории – психологически, социологически, макроисторически, политологически, интердисциплинарни. Дори <em>възможността </em>за събитията от 1989/91 остана вън от тях(1). Двадесет години по-късно „Арабската пролет” е нова изненада(2). И отново възниква въпросът за <em>пространствено-времевия континуум</em>, в който се разглеждат промените. В близък план ходът на революциите е дори по-изненадващ от техния старт.<br /></span></p> <p><span><em>“Ca ira! Аристократите на фенерите!”</em> Един ден Балзак ще опише какво стана: на мястото на аристократите са се настанили Кревел и Ригу, Нюсенжен и Куенте, а бившият каторжник Вотрен е станал префект на парижката полиция. Да звучи познато? Да, от „Изгубени илюзии”.<br /></span></p> <p><span><em>„Вся власть Советам!” </em>Един ден властта ще се окаже в НКВД/КГБ. Но на един следващ ден шефът на КГБ ще даде път на промени и ще издигне инициатор на промени, които ще доведат до „перестройка” и разпад на системата. Генсек създаде системата. Генсек доведе до разрушаването й. Лидерът на „империята на злото” стана лауреат на Нобелова премия за мир. Звучи любопитно за едни, абсурдно за други, подозрително за трети. Всъщност, както беше казал един голям революционер, потомък на немските философи: <em>„Добре рие старата къртица!”</em> Революционният процес върви и опровергава революционната власт така безпощадно, както преди това Старият режим. <br /></span></p> <p><span>Онова, което е почти невъзможно да се види на старта и е трудно да се разбере в хода не революционния цикъл, би трябвало да бъде по-ясно след неговия относителен завършек. Нека проверим.<br /><br /><strong>Пространството: Европейската революция</strong><br /><br />„Европейска революция” като синоним на промените в стария континент в продължение на два века, не е общоприето понятие. Може ли да се говори за такава революция?<br /></span></p> <p><span>Спонтанният отговор е по-скоро отрицателен. Имаме не „Европейска революция”, а революции в отделни европейски страни. Техен резултат е националната консолидация, националните държави или както е по-точният вносен термин: „нации-държави”. Второ, и още по-важно, революциите са разнородни – те са либерално-демократични, комунистически, фашистки. Нещо повече – те са взаимоизключващи се до степен, при която от позициите на една революция друга може да се разглежда – и реално е била разглеждана, като контрареволюция. Например фашистката – от комунистическа гледна точка. Или комунистическата – от либерална гледна точка, както и обратното. Трето, революциите протичат в различно време, в различен контекст.<br /></span></p> <p><span>Тези аргументи бяха напълно достатъчни до 1989. Отразяват реални особености на историческия процес. Сега става ясно, че е непълно, Хегел би казал <em>абстрактно</em>, в диалектическия смисъл на едностранчиво.&nbsp;&nbsp;&nbsp; </span></p> <p><span>Какво допълват последните 20 години?<br /></span></p> <p><span>Проличават няколко неща: <em>първо</em>, регионален, наднационален резултат на европейския процес; <em>второ</em>, значимостта на взаимодействието в хода на този процес; <em>трето</em>, сходство във финализирането на полярни по насоченост и етикетиране революции.<br /></span></p> <p><span>От множеството отделни европейски държави се роди Европейски съюз. Историческият мащаб се губи във всекидневието, а проблемите на актуалната конюнктура нерядко изкривяват виждането на перспективата. Но каквито и трудности да изпитва ЕС, можем да бъдем сигурни, че Европа няма да се върне към 1914, 1939 или 1946. И сега от едната страна на Рейн чуваме: <em>„Allons enfants de la Patrie...”</em>, а от другата: <em>„Deutschland, Deutschland, ueber alles...”</em>. Но чуваме и общ химн, чийто автор е немски композитор, вдъхновен от Френската революция. Никога няма да има втора Сома, няма да противостоят „Мажино” и „Зигфрид” и няма „Курфюстнендам” и „Унтер ден линден” да бъдат разделени с държавна граница. <br /></span></p> <p><span>Някои казват с претенции за остроумие,че единствената поука от историята е, че народите не си вземат поука. Има и такива примери, но обобщението е една от най-фалшивите псевдоистини. Поведението на победителите спрямо Германия след края на Втората световна война отчете стратегическата грешка след края на Първата.<br /></span></p> <p><span>Добре, но не означава ли тъкмо това, че ЕС е геополитически резултат от „реална политика”, която отчита непосилните, достигнали до предел разноски и рискове на противопоставянето; императивите на глобалния натиск; условията, в които сътрудничеството и интеграцията са единствената разумна алтернатива.&nbsp;&nbsp;&nbsp; </span></p> <p><span>Така е. Но в историята разумната алтернатива далеч не винаги е побеждавала. Въпросът е не само <em>как се случи</em>, но и <em>как стана възможно </em>чудото на европейското обединение. Казвам „чудо”, защото Европа е била винаги досега разделена с най-трудните за преодоляване идеологически граници. Без да навлизаме в дебрите на историята, да се връщаме към времето, когато Европа е и католическа, и протестантска, и православна, и мюсюлманска, виждаме довоенна Европа – при доминиращи политически идеологии, разделена на либерална, фашистка и комунистическа, а следвоенната – двуполюсна, либерална и комунистическа.<br /></span></p> <p><span>Основата на интеграцията, онова, което я прави възможна и й придава сила и жизненост, е <em>хомогенизирането на социално-политическите и ценностните системи </em>на страните от стария континент. Забележете – самото разделение през ХХ век е непосредствен резултат на различни революции.<br /></span></p> <p><span>А хомогенизирането? Също. Също е резултат от – очаквано и неочаквано, протичане на революционните процеси, които променят картата на континента в продължение на двеста години и създават доминиращото днес либерално пространство. <br /></span></p> <p><span>Пътят, който извървяват европейските страни, включва взаимодействие в широк диапазон – от диалога на интелектуалци до сблъсъка на армии, от заразителната сила на примера до примерите на сила; проличава в импакта на Великата революция, в колективния „виенски” опит да се спре, в „Пролетта на народите” (1848), в изграждането на европейска революционна партия, по-късно верига от партии, в Руската „октомврийска” революция, която би била невъзможна без френския и немския революционен опит, а и сама по идея е само началото на европейска революция (с последващ световен обхват), в нацисткия опит за „Нов ред в Европа” и неговото опровергаване, в следвоенните противостоящи обединения на ЕИО и СИВ, в революционната вълна от 1968 и поставилите точка над „и”-то революции от 1989.<br /></span></p> <p><span>Особено показателна е <em>идейната</em> взаимовръзка, но компетентността на аудиторията ме лишава от приятната възможност да проследя революционния дух, който изскача от френската бутилка, преминава Ла Манш и, не по-малко важно, връща се обратно – усилен и/или оспорен, през Английския канал, прелита над Рейн и достига до немските философи, които в тишината на своите кабинети интерпретират шумните и драматични събития по улиците на Париж, за да достигнат до логическия пик на либерализма в лицето на Кант и мащабна философско-историческа равносметка на новата епоха в лицето на Хегел. И това е само началото. Смело може да се каже, че няма нито една идейна матрица на националните революции, която да е „чисто национална”, без европейски корени, извън европейския контекст. <br /><br /><strong>Времето: 1789 – 1989</strong><br /><br />Времевото локализиране на революциите е методологически проблем, влязъл в справочните издания. В авторитетния „Оксфордски речник по политика” <em>(“The Concise Oxford Dictionary of Politics”) </em>четем:<br /></span></p> <p><em><span>„Трудно е точно да се определи кога започват и завършват революциите.” </span></em></p> <p><span>Френската революция предизвиква фрапиращи разногласия в датирането. Според едно становище (подържано от съветската историография, но не само от нея), тя завършва с Термидор (1794), с гилотинирането на Робеспиер и Сен-Жуст. Според друга преценка (доминираща, но и оспорвана) Термидор е част от нея и тя свършва пет години по-късно с Консулството (1799). Според трети (такова е и мнението на Маркс) край на революцията поставя Реставрацията (1815). Не трябва да се учудваме, че Южен Каменка, известен специалист по история на идеите, е автор на студия, в която вместо крайна дата поставя въпросителна: <em>„Френската революция (1789 – ?)”</em>! Франсоа Фюре, може би най-значителният от съвременните историци на революцията, в своята последна голяма книга („Миналото на една илюзия”) написа: <br /></span></p> <p><span><em>„По-малко от всеки друг аз съм склонен да твърдя, че точката, в която „свършва” Френската революция, може да бъде лесно определена: неяснотата се запазва във френската вътрешна политика минимум до Третата република.” </em>„Третата република” – това означава последната третина на ХІХ век.<br /></span></p> <p><span>Фюре избягва теоретичните и политологичните обобщения. Толкова по показателен е неговият опит да възпроизведе генералното преобразуване на френското общество в монографията <em>Революционна Франция</em> <em>1770 – 1880. </em>Обърнете внимание на датите. Първата е опитът за реформи на Тюрго, когато <em>все още </em>всичко е „под контрол”. Втората е десет години след Парижката комуна, когато <em>вече </em>политическата система е стабилизирана. Изминават 110 години на бури и сътресения, на реформи и въстания, на реставрации и нови революции, докато Площад „Луи ХV”, преименуван на Площад „Революция” (тъкмо на него е монтирано изобретението на д-р Гилотен), не само получи, но и заслужи своето трето и последно име: <em>Place de la Concorde</em>, Площад „Съгласие”. Не преразказвам Фюре, а само илюстрирам замисъла, красноречиво изразен в заглавието.<br /></span></p> <p><span>Не е трудно да се види, че подобен подход може да се приложи към <em>„Революционна Германия”</em>, като включи шест революционни обрата (1848, 1871, 1918/19, 1933/45, 1949/50, 1989/91), или към <em>„Революционна Русия”</em> (в която ще заемат своето место толкова различни фигури като Александър ІІ и Чернишевски, Столипин и Ленин, Троцки и Бухарин, Сталин и Хрушчов, Горбачов и Елцин). Но пита се преди всичко: може ли емпирично изследване като това на Фюре да се доведе до теоретично обобщение?<br /></span></p> <p><span>Стигаме до ключовия методологически въпрос за същността на революцията, за нейната научна дефиниция.<br /></span></p> <p><span>Френската школа на „Анали”, и специално Фернан Бродел, навлезе смело и успешно в изследването на&nbsp; <em>„longue duree”,</em> на дългосрочни процеси. Мисля, че политологията все още не е използвала достатъчно този евристичен пробив. <br /></span></p> <p><span>Парадоксите на <em>нееднозначния, изплъзващ се завършек и на противоречивата идентификация </em>– едно и също събитие се оценява като преврат от едни, революция от други, контрареволюция от трети, – намират решение, ако прецизираме понятийния апарат, с който обхващаме сложно и динамично събитие. Можем да използваме <em>„дълго понятие”</em> за революция, което обхваща продължителен процес на преминаване от вертикален към хоризонтален тип обществени отношения, и (традиционното) „кратко понятие”, което ограничава революцията до революционния взрив. Има <em>революционен процес</em>, има и <em>революционен взрив. </em>(Не съм сигурен, че „взрив” е най-точният термин, но не намирам по-добър; а и мирише на барут, поражда революционни асоциации). Революционният взрив се измерва с месеци и години, революционният процес може да обхване повече от столетие. Революционните взривове променят <em>властта, </em>властовите взаимоотношения – в политически и социален аспект. Революционният процес преобразува <em>дейността,</em> затова в него органично се вплитат структурни реформи. Реформа и революция са противоположности, алтернативи при „краткото понятие” за революция; те са тясно преплетени, взаимосвързани, взаимообусловени, когато използваме „дългото понятие”. <br /></span></p> <p><span>Определянето на революцията <em>longue duree</em> дава възможност да се разберат по-добре нейни особености, които изглеждат като парадокси.<br /></span></p> <p><span>(1) Парадоксално <em>удвояване на революцията</em>, или наличие на повече от една <em>революции в революцията</em>. Революционният взрив преодолява или помита (поетапно) вертикалните връзки, типични за стария режим, и заедно с това (или поради това) създава революционна власт, т.е. нов тип вертикални връзки. Робеспиер ги нарича „деспотизъм на свободата”. Ленин – „диктатура на пролетариата”. Колкото по-продължително действат революционните институции, толкова повече започват да отговарят на своите собствени изисквания и да рекрутират нова привилегирована прослойка. Изходът е нов революционен акт. Преодоляват се различни типове вертикални връзки и това прави революционния процес пулсиращ.</span></p> <p><span>(2) Парадоксална <em>разнотипност, разнопосочност</em> на революциите – либерални, комунистически, фашистки. Разликата е толкова голяма, че поставя под съмнение правомерността на общия знаменател. И в трите случая се утвърждават определени хоризонтални връзки и се създават нови пространства за социална мобилност. Друг е въпросът за тяхната стойност. Наивно е да се смята, че силата на нацизма е просто в Гестапо или на сталинизма – в НКВД. Хоризонталните връзки се измерват с достъпа до статуси. Арийската кръв в единия случай и класовият произход в другия дават такъв достъп.<br /></span></p> <p><span>(3) <em>Сложен, многоаспектен и противоречив</em> характер на прехода, който обуславя неговата продължителност. И в семейството има вертикални отношения. <em>Pater familias</em> е властова позиция. Става дума за многопластовите промени, които засягат фундаментални структурни отношения в обществото: между двата пола, млади и възрастни, различните раси и етноси, социалните класи. <br /><br /><u><em><strong>Джендърната революция,</strong></em></u> или ако искате <em>Феминистката революция</em> (някои не искат, особено след като в САЩ се появи SCUM – Society for Cutting Up Men). Мъжете събарят Бастилията, но жените принуждават краля да се върне в Париж. Олимпия де Гуж – красива и умна (феминизмът, колеги, не е рожба на грозни жени), инициира <em>Декларация за правата на жената и гражданката:</em> ако жените имат правото да се качат на ешафода, те трябва да имат и правото да се качат на политическата трибуна. Признато остава само първото, завършва на ешафода. Но<em> Les droits des femmes,</em> заглушени в Париж, стават още по-аргументирани като <em>A Vindication of the Rights of Woman,&nbsp; </em>разгърната платформа на англичанката Мери Уолстънкрафт. Французинът Кондорсе, англичанинът Мил, немецът Бебел, норвежецът Ибсен – списъкът може да се продължи, допринасят по различни начини и – забележете! – от различни идейни позиции за промяна на общественото мнение в полза на женското равноправие. При все това жените получават право на глас във Франция едва през 1944, в Германия е възстановено след Втората световна война. Във Великобритания избирателните права на мъже и жени са изравнени в 1928. Е, в края на ХХ век <em>сексизъм </em>става мръсна дума. <br /><br /><u><em><strong>Расовата революция.</strong></em></u> За да получим представа за колко дълбок обрат в обществените нагласи става дума, ще цитирам мнението на Монтескьо, велик просветител и либерал: <br /></span></p> <p><span><em>&quot;Човек не може да си представи, че Бог – това толкова мъдро същество, би могъл да вложи душа, при това добра, в едно съвсем черно тяло...” (Може би ако беше поне мургаво, ама съвсем черно...) „Невъзможно е да допуснем, че негрите са хора; защото, ако допуснем това, ще започнем да мислим, че не сме християни.&quot; („Духът на законите”)</em><br /></span></p> <p><span>Революцията изявява либерали от ново поколение. Брисо, който ще стане лидер на жирондистите, още в навечерието й създава <em>Дружество за приятели на черните.</em><br /></span></p> <p><span>Възлово значение има законодателното решение на Националното събрание да се дадат граждански права на всички евреи (1791). Реакцията идва по-късно – <em>антисемитизъм</em>, който намира своите идеолози във водещите европейски страни – Франция, Англия, Германия, Русия.<br /></span></p> <p><span>Принципно важно е, че революционният процес включва и обратни движения, противодействие и преодоляване на противодействието, което извежда до нова фаза цялото развитие. Вандея е част от Френската революция. И нацисткият расизъм е част от европейската расова революция, опит за радикално противодействие, който доведе до радикално осъждане на расизма като престъпление срещу човечеството. Нетърпимостта към расизма, чувствителността спрямо расизма не би била същата без Холокоста. <br /><br /><u><em><strong>Колониалната революция. </strong></em></u>На 16 плювиоз, година Втора, Конвентът взема решение да се премахне робството във френските колонии. Но оттук до деколонизацията пътят е дълъг. Хоризонталните отношения в европейските страни улесняват тяхното развитие и заедно с това стимулират експанзията им. Империализъм означава създаването на световна мрежа от вертикални зависимости. Именно този характер на империализма дава основание на Ленин да прогнозира края на цялата система. Деколонизацията освобождава не само колониите, но и самите метрополии от баласта на вертикалните отношения. Англия и Франция създават собствени светове и само разпадането на техните империи и трансформирането им в културни и икономически връзки прави възможно европейското обединение.<br /><br /><u><em><strong>Възрастовата революция.</strong></em></u> Ще започна отново от дореволюционната гледна точка, от великия Монтескьо:</span></p> <p><span><em>&quot;Нищо не запазва така добре нравите, както пълното подчинение на младите на възрастните.&quot; (Монтескьо. Пак там)</em><br /></span></p> <p><span>И ще спомена крайния резултат. Младите хора, навършили 18 години, получават право на глас във Великобритания през 1969, в Германия – през 1970, във Франция – през 1974. Забележете: и в трите случая става дума за законодателни решения след 1968. В края на века придобива популярност понятието <em>ейджизъм</em>, което стигматизира дискриминацията на възрастова основа. <br /></span></p> <p><span><u><em><strong>Стратификационната революция. </strong></em></u>Използвам това необичайно понятие, за да означа прехода от съсловно общество към общество на социалната мобилност, в което класовите различия преминават в стратификационни, без да са изчезнали. <br /></span></p> <p><span>1789 създава общество на граждани, но заедно с това ги разделя на „активни” и „пасивни” чрез имуществен ценз. Отменен от якобинците, по-късно отново въведен. В средата на ХІХ век (преди 1848) във Франция право на глас имат 170 хиляди души, при население от 35 милиона. Не само жените, и работниците не стигат до урните. Отношенията между работодателя и работника в условията на манчестърския капитализъм са твърде силови. Те стават и фактически хоризонтални, когато трудът на работника е защитен от закон, когато зад него стои професионален съюз и когато получи политическо представителство. Ако с „класизъм” означим класовата дискриминация, можем да кажем, че през ХІХ век наблюдаваме практически консервативен класизъм. През ХХ век, и особено след Руската революция, обратно, на дневен ред излиза революционен, радикален, идеологически мотивиран класизъм. Руската революция (Конституцията от 1919) лишава „буржуите” от право на глас. А Сталин – много от тях и от право на живот („ликвидация на кулачеството като класа”). Имуществените ограничения в Германия са премахнати през 1919; във Великобритания – през 1918 за мъжете. <br /><br /><u><em><strong>Националната революция. </strong></em></u>Революцията създава и утвърждава нова идентичност. <em>Vive la nation! </em>– това е лозунг от 1789, не по-малко популярен от <em>Liberte, Egalite, Fraternite! </em>И тясно свързан с него. Гражданското равенство отключва изумителна консолидираща енергия, която няма заместители.<br /></span></p> <p><span>Разпадането на СССР изглежда геополитическо чудо, значително по-голямо от неговото възникване, ако се вземе предвид колосалната военна мощ и стратегическите позиции в три континента и дори в Космоса. Лесно може да се каже – и чухме наскоро: ако Хрушчов беше успял с проекта за нова конституция... Може да се продължи: ако реформите на Косигин не бяха замразени... ако Андропов не беше починал скоропостижно... ако Горбачов беше отстранил Яковлев и не беше правил лесни отстъпки... Подразбира се, че са били налице различни възможности да се запази „първата пролетарска държава”. <br /></span></p> <p><span>Дългото понятие за революция минимизира ролята на случайностите и на персоналните фактори. Дезавуира теориите на конспирацията. Националните революции завършват с нации-държави. Съветска нация не възникна. Причината не е във вътрешните етнически дистанции. Те са дори по-големи между афроамериканците и евроамериканците, но американска нация има. <br /></span></p> <p><span><em>Мексиканска нация също има. На площада на „Трите култури”, където е била последната битка между испанските конкистадори и ацтеките, водени от Каутемок, сега има надпис: „Това не беше една победа и това не беше едно поражение, а мъчителното раждане на една метиска нация, каквато е съвременно Мексико”. В „дългата” история на Мексиканската революция ключова фигура е дори не толкова либералът Мадеро или левичарят Сапата, колкото Бенито Хуарес – първият президент от индиански произход...</em><br /></span></p> <p><span>Нация не може да възникне на основата на вертикални отношения, тя възниква само при хоризонтални отношения. Наличието на толерирани, нетолерирани и репресирани етноси изключва създаването на гражданска нация.<br /></span></p> <p><span>Утвърждаването на граждански нации прави възможно и регионалното, наднационално обединение. Чехия и Словакия се отделиха като нации-държави, за да се обединят почти веднага след това в общия ЕС. Още по-показателно е, че сепаритистки движения – най-радикално е на баските, искат да напуснат националната държава, но не и ЕС. Това са известни факти, които не са достатъчно теоретизирани. В 1989 националното обособяване, дори етническото формиране в Европа все още е незавършено. Но става в други условия, когато се утвърждава регионалното обединение и това дава принципна възможност да се решат недорешени или неразрешими етнонационални въпроси. Европейската революция не е просто сумарният резултат от националните революции, а нов тип хоризонтални връзки, които раждат нова идентичност.<br /><br /><em>1789–1989. </em>Сега, надявам се, е по-ясно за какво става дума. <br />1789 създава самото понятие за революция в съвременния смисъл.<br />1989 поставя ново начало.<br />Оттук можем да хвърлим ретроспективен поглед към историята на революционната идея и към перспективата.<br /><strong></strong></span></p> <p>&nbsp; </p><font face="arial,helvetica,sans-serif" size="2"><span lang="EN-US" style="font-size: 10pt; font-family: "Times New Roman""> <p class="MsoNormal" style="text-align: justify"><span class="MsoFootnoteReference"><span><span class="MsoFootnoteReference"><span style="font-size: 12pt; font-family: "Times New Roman"">[1]</span></span></span></span> <span style="font-size: 10pt">1989 провокира критична равносметка. Сеймур Липсет в средата на 90-те, след като залпът на „Аврора” заглъхна в Беловежката гора, направи следното обобщение: <em>„Главният въпрос, с който се налага да се заемат обществоведите във връзка с краха на комунизма в Съветския съюз, е: защо те и, трябва да се признае, неакадемическите експерти като разузнавателните служби на големите западни държави, не предвидиха не само, че това ще се случи, но даже и това, че може да се случи.” (</em></span><em><span lang="EN-US" style="font-size: 10pt">Lipset, S. M. Why Didn’t We Anticipate the Failure of Communism?).</span></em><span lang="EN-US" style="font-size: 10pt"> </span><span style="font-size: 10pt">Евристичният срив на съветологията, който беше дискутиран на Запад, но почти не стигна до нашата общественост, съвпадна с идеологическия триумф на системата и вероятно това прикри теоретичния дефицит.</span></p></span></font> <p class="MsoFootnoteText" style="text-align: justify"><font size="2"><span class="MsoFootnoteReference"><span lang="EN-US"><span><span class="MsoFootnoteReference"><span lang="EN-US" style="font-size: 10pt; font-family: "Times New Roman"">[2]</span></span></span></span></span><span lang="EN-US"> <em>“Four months ago no one would have thought that this year would turn out to be a turning point for the region. We knew all about the pent-up tensions, the discontent and the poverty. We knew that our hopes for revival were falling apart and that our region was being dismembered and washed down the river. But neither scholars nor analysts saw this coming. A storm has swept over the region, and it hit us without warning. It is hard to attribute it solely to poverty or repression, to the lack of democracy or justice. It’s much more that that.”</em> (Galal Nassar. The Arab Spring and the crisis of the elite. “Al-Ahram”, 2-8.06.2011).</span></font></p> <p class="MsoFootnoteText" style="text-align: justify"><em><strong><span>Академична лекция, изнесена от проф. Петър-Емил Митев на 10 юни 2011 в Аулата на Софийския университет „Св. Климент Охридски” по повод 25-годишнината на специалност „Политология”.</span></strong></em></p> <p><em><strong>Следва продължение.</strong></em><br /></p>