- Автор: Андроника Мàртонова
- 10 Sep 2020
- 132
- 16
Хибридният игрално-анимационен „Конгресът” на Ари Фолман (2013, копродукция между Израел, Полша, Германия, Люксембург, Франция, Белгия) е блестяща интерпретация по мотиви на Станислав Лем и заслужено е носител на приза на Европейската филмова академия 2013 за анимация.
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/38617_vExtikcK6rU74VmZyaVeg96E2gSPBw.jpg" style="height:406px; width:600px" /></p>
<p><a href="http://thecongress-movie.com/" style="line-height: 1.6em;">http://thecongress-movie.com/ </a> Официален сайт на филма</p>
<p>Докато Ийон Тихи се рее из бъдещето и щателно води своите „Звездни дневници”, попада на изключителна <em>реализа</em> (букв. разтваряне или по-точно – изчезване на действителността). Тя дава невероятни възможности, съграждайки безмерна антиутопична вселена, в която всеки живее както си поиска, било то индивидуално или колективно. Достатъчно е да употреби подходящите наименования (<em>n</em>-на брой) от богата продуктова гама на вездесъщата психотропна фармакологична индустрия. И разбира се – да се остави в ръцете на въздействието, по простата причина, че сферата на реалните блага на човечеството се стопява ужасно бързо. В настоящия за Ийон Тихи момент цивилизацията е изместена от „псивилизация”, думата психически – от „психимически”, и въобще цялото житие-битие се е превърнало в една голяма психимия. Взимаш „Автентал” и - хоп! - получаваш спомени, които никога не си преживявал. Хедонидол, филантропин, алтруидан са от групата на любвеобилните и умилителни еликсири, с които ще обичаш всички. Със „Сънан” си осигуряваш дистанционно управляван сън по поръчка. Но това са по-елементарни препарати. Има далеч по-интересни и полезни, като например „Фройдил” – освобождаващ децата и младежите от Едипов комплекс. За съмнително-творчески натури пък се препоръчват супозитории „Дантин” и благодарение на тях за кратко бива придобивано абсолютното, „дълбокото убеждение за авторство на „Божествена комедия”. Доста добре се котират пастилите „Содомастол” (за „мисловно” изпепеляване на градове при по-агресивни обитатели) и особено прекрасната инжекция, струваща само 75 цента, която „дарява” длъжността „Господ Бог” . Абсолютната химиокрация е във вихъра си! <em>Omnis est Pillula</em> (лат. Всичко е хапче)! А се е появила група недоволни, а някой иска да прави преврат, властта взима незабавни мерки чрез сипване на препарат във водата за пиене, простично наречен „Двуоглупин”... <br />
Написан през 1970-1971 г. романът на Станислав Лем „Конгрес по футурология” е стряскащ от съвременна гледна точка със своята гениална прозорливост, поднесена с огромна доза сатира, интелектуални каламбури и пластове, множество пластове - препратки, алюзии, паралели, намигвания…. Феноменът на дистанцията: колкото повече време минава между книгата и читателя, толкова повече тези смисли стават по-плътни и уви, адекватни към настоящата действителност, при това алармиращо вдъхновяващи. Чудовищно вярно! Ето и доказателството. <br />
Към уникалния фармасписък на Лем, преливащ от психотропни вещества, създаващи въображаеми светове за обитание, един друг автор „добави” три перфектни нови препарата - „Ентертемин”, „Филмозол” и „Актрисогон”. Нима? Тяхното продуктово позициониране е инкорпорирано без рекламна пауза в 123-минутната творба „Конгресът”. А авторът е израелският режисьор Ари Фолман (добре познат от великолепния „Валс с Башир”). Но внимание – хапчетата или ампулките на Фолман не са синьо или червено (както при „Матрицата”, също инспирирана от Лем), а са доста горчиви, с дълъг ефект и странични реакции. </p>
<p> </p>
<div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/1rNSTizOsws?wmode=transparent&jqoemcache=eccqD" width="425"></iframe></div>
<p><em><span style="font-size:13px">Трейлър на „Конгресът” на Ари Фолман</span></em></p>
<p>Задължително трябва да (пре)прочетете Лем, преди игрално-анимационният филм на Фолман да се появи и дистрибутира в България. Защото цялата идея за химиокрацията и тоталния диктат на фармакомпаниите, за зомбираните хора, които живеят тук уж, ама иначе градят психеделично-силиконови светове – всичко това е обигран фон в пълнометражната лента. Нещата отиват още по-надалеч. Философските и морални идеи от романа са налични, надградени и трансформирани в съвсем други равнини, при това майсторски. </p>
<p>Сюжетът ни потапя в личната и професионална драма на Робин (прекрасна главна роля за Робин Райт и няма да е пресилено ако кажем, че това е едно от най-добрите й превъплъщения в киното). От една страна е самотна майка, чиито подрастващ син Аарон постепенно губи слуха и зрението си; от друга – актьорската й кариера стремоглаво се търкаля по нанадолнището, само защото е навлязла в зрялата възраст над 40-те и никой повече не иска да я ангажира. Всъщност на актрисата не й пука толкова за филмите, основната й грижа и притеснение са свързани с лечението на момчето и хонорарите, които трябва да се плащат на д-р Бейкър (Пол Джамати). Неочаквано настоятелно агентът на Робин - Ал (Харви Кайтел), предлага алтернативен договор с продуцента Джеф (Дани Хюстън). </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/38617_90pJJRHgDPBhcmn3QKIBVt7olsb4wg.jpg" style="height:398px; width:600px" /></p>
<p>За целта Робин трябва да бъде сканирана. В 3-4-5-100-D. Изцяло. Доживотно. Безмилостно. До последната мимика, до последното трепване на миглите, до намека за усмивка, и следата от засъхнала сълза, оставяйки не само графиката на тялото си, но и огромната палитра от артистични и екранни емоции. Притежавайки това „работно копие” на Робин, студио „Мирамаунт-Нагасаки” нямат повече физическа нужда от актрисата. Когато им потрябва, ще я вграждат както си искат във филмите си. И така… минават години. С напредъка на химиокрацията и стимулираните психеделични субстанции, продавани досущ като безалкохолно, Робин разбира, че е продала идентичността си. Copy/Paste е еволюирал като продукт до ликуидност (но не и ликвидност): всеки, който иска, може да се превърне в нея, в Робин, или в неин популярен екранен образ, изпивайки просто една ампула с името й… Дали и как другите ще разпознаят коя е истинската актриса и коя реалната Робин, всъщност се оказва, че е по-малкият проблем в живота й.</p>
<p>Съвсем логично Ари Фолман разделя „Конгресът” на две видови части. </p>
<p>В първата, която е квазидокументална, доминира игралният вид кино, със своята изчистена, леко хладна визия в интериорните пространства, лабораторна дори в помещенията на киностудията и апаратните. В контраст са изградени почти пасторалната простота и вълнуващия чувствен колорит в екстериорните епизоди, особено при сцените, в които малкия Аарон пуска своите яркочервени хвърчила в забранената зона на летището. <br />
</p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/38617_9Hhr6qMUfO9gMSS98VWc2DzLN1OpFf.jpg" style="height:399px; width:600px" /></p>
<p>Всичко това ще се трансформира до неузнаваемост във втората част на филма, която е основно анимационна и където е бумът на идеите на Лем в контекста на Халюциногенното човешко битие. На финала хибридността зачестява, усилва се като темпоритъм, като учестено сърцебиене, за да ни потопи максимално в нагнетяващо шокираща атмосфера. Анимационната природа на средата и мимикрията на персонажите започват да действат като наркотик на сетивата и игралните сегментации вече нямат нищо общо с гореописаните интериори и екстериори. Игралното бива подчинено изцяло от рисунката.</p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/38617_PL8S3pGGqcWuApwqpN4UjBs4ksbnqv.jpg" style="height:338px; line-height:1.6em; width:600px" /></p>
<p>Ари Фолман е художник парекселанс в мисленето си за кино и това го видяхме още във „Валс с Башир”. Но в „Конгресът” определено е различен, дори доближаващ се повече до онази филигранна детайлност на фантазията, рисунката, цветовете, безмерните дълбочини на плановете, които са характерни за Хаяо Миядзаки. Самата анимация е с 55 мин. екранно време и отнема две години и половина работа, като художници от осем страни се включват в проекта под ръководството на Йони Гудман. Получил се е уникален микс с преднамерена и нарочно търсена на места кичозност, доста голяма доза карикатурност на някои от персонажите, която изумително преминава в драматична психоекспресия на лицата, и не на последно място – разпознаваемост на действащи лица в контекста на класическата американска анимационна школа. (По тази линия бихме могли спокойно да направим паралел с някои елементи от хибридността на „Кой натопи Заека Роджър”, 1988, реж. Робърт Земекис).</p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/38617_vQefhSsUetya3m95mkFDWdlmR9mm9F.jpg" style="height:338px; width:600px" /></p>
<p> „<em>Исках </em>– казва Фолман - <em>да отдам уважение към братята Макс, Дейв и Лу Флайшър и техните анимационни творби от 30-те години на ХХ в. като „Бети Бууп”, „Попай моряка”, „Супермен” . А с игралната част почитам любимия ми Стенли Кубрик: „Д-р Стрейнджлав” и „2001: Космическа одисея”. Проектът „Конгресът” ми отне години за да се реализира. Лем завладя съзнанието ми още когато бях на 16-годишна възраст. Едва след „Валс с Башир” достигнах до точната визия как да го адаптирам. Цяла година писах сценария, отдалечих се от оригиналния текст, но и същевременно непрекъснато се завръщах към него. Мисля, че духът на Лем най-силно се усеща във финала на филма</em>.”<br />
</p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/38617_56aDAtXNd3f7aj3xjBHePYnWCpdueP.jpg" style="height:400px; width:600px" /><br />
Радикалната смяна на главния персонаж Ийон Тихи на Лем с Робин Райт от Фолман е много сполучлива по ред причини. Първо, дава нов прочит с изместването на фабулата и активирането на съвсем други проблемни топоси. Второ – израелският сценарист и режисьор вещо изгражда сложния и характерен женски образ, който е нетипичен въобще за творчеството на полския писател, но много по-реалистичен, адекватен на днешния ден и истински. Тоест фантастичната линия се появява като естествено продължение на реалистичната полоса, като влиза във филма с ясно заявен код: анимационната рисунка, без обаче да се губят психологическите характеристики на персонажите. Напротив – усложняват се и стъпка по стъпка, стигат до трагични измерения. В крайна сметка се е получил разтърсващ, много силен филм, който непрекъснато диалогира както в естетическата си онтология, така и в своята философска морфология с идейните реалии на творби като „Шоуто на Труман” (1998, реж. Питър Уиър), „Симон” (2002, реж. Андрю Никол), „Господин Никой” (2009, реж. Жако Ван Дормел). <br />
</p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/38617_rOWJg2a3XpR6GDZzN8uKlxoUibW6AB.jpg" style="height:338px; width:600px" /></p>
<p>Филмът е за невъзможността да се живее в реалността, в която всичко е за продан. За принудителните бягства във виртуалните светове. За търсенето на истински емоции, топлина и човещина в ясно дефинирани неистински имагинации. За дистанциите помежду ни, които хиперболизиращо растат с всяко реално докосване. За спомена като основен носител на единица живот на човешката душа. <br />
Апогеят всъщност е именно това – в тъжнострашно-еретичното осъзнаване, че най-после ще намериш това, което търсиш само така, само по този начин… Просто нищо не е останало в човешкото битие освен разруха, малоумие, празни погледи и равнодушие. Все повече ли живеем в паралелни светове? Във виртуални креатури ли се превръщаме? До абсурда – принудителният отказ от живот нима дарява повече истински живот? </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/38617_rg3hgNC1vg3os2P0gDuwwxKI073XkS.jpg" style="height:338px; width:600px" /></p>
<p>„<em>Трябва да имаш куража да променяш</em> - казва в интервю Фолман - <em>да адаптираш, да си свободен и да не влизаш в капаните на оригинала. Търсех нови, съвременни измерения на алегориите за комунистическото време, които съществуват в книгата. Затова химичната диктатура се трансформира частично в диктатурата на забавния бизнес, в лицето на филмовата индустрия, контролиран от големите студиа и дистопичните визии на Холивуд. И, разбира се, темата за актрисите в зряла възраст. Къде отиват, какво правят актьорите след като продават 3-D генерирания си образ, идентичността и душата на дяволските студия? Всъщност, докато търсехме локации за снимки в Лос Анджелис, разбрах, че такава сканираща стая съществува. Бях шокиран, че технологията е факт. Актьори от плът и кръв вече не са нужни в пост-Аватаровата ера! Икономическите интереси диктуват появата на нова генерация кино с ново поколение „актьори”, които са всъщност „built from scratch” (</em>изградени от щрихи, драсканици<em>). Аз съм обаче оптимист и мисля, че все пак изборът върху живия актьор ще доминира, и се надявам, че „Конгресът” ще е нашият малък принос в осмислянето на тези радикални промени. Нашият вик за помощ, не - още по-дълбок вик на носталгия по старото кино, което познаваме и обичаме</em>”.<br />
<img alt="" src="http://glasove.com/img/news/38617_gfho8lOP1f1XJBnf2M37HnI9r3CDr2.jpg" style="height:400px; width:600px" /></p>
<p><strong><em>Ари Фолман</em></strong></p>
