- 10 Sep 2020
- 271
- 2
Обикновено след края на едно представление или концерт следва поклон пред публиката. Покланяйки се, изпълнителите изразяват своя респект. Поклонът почти винаги е дълбок. Също така дълбоко е и значението му. Изпълнителите не се покланят само пред публиката, своите почитатели и приятели. Поклонът косвено е насочен към техните учители и родители. Към всички онези родители, които с много любов, настоятелност, лишения и упорит труд, понякога превръщащ се дори в мъчение, са насочвали децата си към попрището на музиканта. “Нашият дом беше център на изкуството. Там имаше винаги художници, поети, музиканти, китаристи. Имахме големия дар на любовта, която носи музиката и изкуството”, казаха наскоро “Лос Ромерос”, “Кралското семейство на класическата китара”, в интервю по Българската национална телевизия.
<p>Това интервю предизвика множество асоциации. Изникна мисълта за майсторските класове на Чечилия Бартоли, провеждани заедно с нейната майка и вокален педагог Силвана Бацони-Бартоли. Асоциациите се насочиха към българските музиканти. По значение за световната музика ни най-малко не отстъпват българските музикантски фамилии, като например семейството на Саша Попов – основател на Царския оркестър (сега Софийска филхармония), дъщеря му Валери Попова – велика българска певица, и нейната дъщеря Александрина Пендачанска, радваща се понастоящем на световна кариера.</p>
<p> Поклонът на изпълнителите е и пред всички онези, които са създали средата, в която музикалните произведения могат да звучат. Защото музиката е плод на индивидуални усилия, които обаче се извършват в подходяща среда. Можеш ли да бъдеш велик музикант при отсъствие на публика? Това не е нищо друго освен перифраза на парадокса: може ли човек да бъде луд, ако е сам на пустинен остров? А трябва ли да бъдеш луд, за да станеш музикант днес в България?!</p>
<p>Средата за музикантите у нас се е изграждала повече от век. Когато на 12 февруари 1797 година във Виена за пръв път се изпълняват струнните квартети от Хайдн опус 76, посветени на граф Ердьоди, на другия ден в книжарниците на града се изкупуват всички налични ноти на тези квартети. По онова време единственият начин да се слуша музика освен в концертните зали е бил да се свири вкъщи. Традицията на домашното изпълнение на музика – Hausmusik – се е разпространила навред в Европа. В България също има безброй такива примери. Да вземем бургаския любителски симфоничен оркестър “Родни звуци”. Макар и съставен от непрофесионални музиканти, този оркестър е изпълнявал най-значимите симфонични творби, както и съвременна музика. Музикантите поканват на собствени разноски един млад тогава бразилски пианист – Клаудио Арау, който впоследствие става един от най-известните клавирни виртуози. Свирят заедно един от концертите за пиано на Бетховен. Очевидно освен телевизионни сериали от Бразилия идват и велики изпълнители на класическа музика и джаз...</p>
<p>Поклонът е и пред онези, които, приключили вече своята изпълнителска кариера или отказали се от нея, с търпение и любов преподават на децата основните техники на съответните инструменти. Тези многобройни учители, даващи основата, без която никакво изпълнителско изкуство не е възможно – тези учители винаги остават неизвестни. Техните анонимни усилия са въплътени във всеки тон, достигащ до публиката.</p>
<p>Поклонът е пред всички аматьори музиканти, които, осъзнавайки собствената липса на талант, упорстват, инвестират време и средства, за да свирят музика според собствените си възможности, движени от любов и преклонение... Тази любов те предават на децата си, на цялото си обкръжение, за да може някой друг след тях да поеме по безкрайния път на изпълнителя.</p>
<p>Поклонът е и пред онзи отчаян любител, който, за стотен път вторачен в нотите и с изплезен език, се опитва да изсвири труден пасаж от соната, която е безнадеждно не по силите му.</p>
<p>Поклонът е пред безкрайните часове упражнение на пиано или цигулка, пожертвани от деца години наред. Накрая тези деца стават зъболекари или шофьори на автобуси. Но те носят в себе си цял един свят – света на музиката. А тя е споделена емоция. Няма принципна разлика между селското момиче, качило се на старата круша, пеещо, колкото му глас държи, и оперната дива, следяща диригента, оркестъра и тримата си колеги при изпълнението на Вердиевия реквием. Винаги става въпрос за преодоляване на ежедневната баналност, става въпрос за преминаване в състояние на чисто съществуване, на осъществен порив към абсолюта.</p>
<p>За да усетиш същността на един човек, трябва да се вслушаш в песента му. Изтласкването на предмета музика от програмите на гимназиите ограничава възприятията на няколко поколения. Ще закърнеят детски способности, които тепърва би трябвало да се развиват. Ще изчезнат училищните оркестри, училищните хорове. Въобще – пренебрежението към изкуствата и прилагането на “пазарен подход” към образованието са опасни, защото последствията им са неизмерими и необозрими. Не бива да се забравя, че едно от съкровищата на Европа е именно музиката. Напоследък китайци и корейци изпълняват блестящо класическата музика на нашия континент, приобщавайки се напълно към традицията. И точно музиката е свързвала България с Европа в годините, когато бяхме част от престъпна система на потисничество и изолация. Мнозина изпитваха щастието си скрито, когато късно нощем на къси вълни слушаха изпълнители, забранени у нас. Радиопредаванията, слушани тайно в планините или край морския бряг, ни свързваха със света, който изглеждаше далечен и непостижим за нас. И ни правеха щастливи. А щастието е душевно състояние, което по своята същност няма допирни точки с материалните ограничения на нашия свят. Единственият носител на щастие са човешките емоции. Осакатяването на емоционалните възприятия, ограничаването на развитието на емоционалния свят е престъпление както по отношение на отделния индивид така и по отношение на цялата общност.</p>
<p>Преди години в София по време на интервю попитаха Найджъл Кенеди за неговото участие в благотворителната покупка на музикални инструменти, предназначени за деца с ограничени финансови възможности. Отговаряйки, този забележителен музикант – когото мнозина критикуват за какво ли не – изтъкна, че има много причини, поради които едно дете няма да свири на някакъв инструмент: това, че го мързи да свири, че е лишено от слух, че не проявява и най-малък интерес към занимания с музика. “Но по никой начин липсата на инструмент не бива да спре едно надарено дете да има досег с изкуството и да бъде щастливо” – каза тогава Найджъл. Зад екстравагантното поведение откриваме сериозен експериментиращ музикант, който проявява загриженост за всичко, което ще остане един ден след него. Зад позата прозира една голяма душа.</p>
<p>Моралната и емоционална разруха по нашите земи (нарочно избягвам думата общество) води до най-уродливи форми на човешко осакатяване. Непростимо е, когато се стига до отнемане на възможността за развитие на младите хора – при това от чиновници, назначени “за добро”. Кризата ще си замине. Фатално ще бъде, ако отнесе със себе си и душите ни. Дали овчарите, които са свирили из нашите планини, са се покланяли на гората?<br /></p>
