- Автор: Елън Браун*
- 10 Sep 2020
- 184
- 22
Политиците са поставени, за да поддържат илюзията, че имаш свободен избор. Но нямаш... Имаш притежатели.
Джордж Карлин, „Американската мечта”
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/50383_75XbXx5b1qmZcoHioCUwyXOmdqftEW.jpeg" style="height:288px; width:512px" /></p>
<p> </p>
<p>Според изследване на университета Принстън американската демокрация вече не съществува. Въз основа на факти от над 1800 политически инициативи от 1981 до 2002 година изследователите Мартин Гилънс и Бенджамин Пейдж заключиха, че богати личности с дебели връзки направляват политиката на страната независимо от волята на гласоподавателите. Американската политическа система се е превърнала от демокрация в олигархия – властта се държи от богати елити.</p>
<p>„Правим света безопасен за демокрацията” – думите на президента Удроу Уилсън, изречени през Първата световна война, се използват за оправдание на американската военна интервенция оттогава насам. Но можем ли да извиним изпращането на войски в други държави, за да разпространяваме политическа идеология, която не сме в състояние да отстояваме у дома?</p>
<p>Магна Харта, която е смятана за първата декларация за правата на човека, всъщност регламентира правата на благородниците спрямо краля. Но доктрината, че „всички хора се раждат равни” и „имат някои неотменими права”, включващи „живот, свобода и преследване на щастието”, е американски принос. В сърцевината на всички тези права, които се предполага, че Законът за правата** ни гарантира, стои правото ни на глас. Да, ние имаме право да гласуваме, но дали нашият глас се зачита. </p>
<p>В Гърция лявата популистка партия „Сириза” се появи от нищото и спечели убедително президентските избори, а в Испания популистката партия „Подемос”, изглежда, ще стори същото. Но в Щатите вече повече от век нито един кандидат от трета партия не е имал и най-малкия шанс да спечели президентските избори. Имаме двупартийна система, в която победителят взима всичко, а изборът ни е между двама кандидати, които по необходимост служат на големите пари. Много финансови средства са нужни за медийна кампания, за да спечелиш избори, в които гласуват 240 милиона души.</p>
<p>На местни и щатски избори се е случвало кандидати от трети партии да спечелят. В един скромен по размери град те могат да повлияят на вота, като ходят от врата на врата, раздавайки флаери и стикери, обсъждат местни проблеми и говорят по местната телевизия или радио. Но в национални избори тези опити лесно се парират от масовите медии. А и местните власти също са задължени на големите пари.</p>
<p>Когато властите от всякакъв калибър имат нужда от заем, мегабанките, които могат да им отпуснат кредит, обикновено диктуват условията. Дори в Гърция, където популистката партия „Сириза” успя да надделее през януари, политическата платформа на правителството срещу остеритета се задушава от лихварите, които държат новия кабинет в лапите си.</p>
<p>Как загубихме демокрацията си? Дали бащите основатели са пропуснали някоя точка, докато са писали Конституцията? Или просто станахме прекалено големи, за да бъдем управлявани от вота на мнозинството?</p>
<p><strong>Възход и падение на демокрацията</strong></p>
<p>Етапите на пленяването на демокрацията от големите пари могат да се проследят в един текст на теолога и еколог доктор Джон Коб със заглавие „Крахът на демократичните национални държави”***. Връщайки се няколко века назад, той отбелязва възхода на частното банкерство, което узурпира от правителствата властта да създава пари: </p>
<p>„Влиянието на парите значително се увеличава след появата на частното банкерство. Банките могат да създават пари и да заемат суми, които далеч надвишават действителното им състояние. Възможността им да създават пари ... им позволява да установят неимоверен контрол върху човешките дела. В Щатите Уолстрийт взима повечето важни решения, директно приписвани на Вашингтон”.</p>
<p>Днес по-голямата част от паричното предлагане в западните страни е в ръцете на частните банкери. Тази традиция датира още от ХVII век, когато частната Банка на Англия, майката на всички централни банки, договаря правото си да печата парите на Великобритания, след като Парламентът отнема тази власт от Короната. Когато крал Уилям имал нужда от пари, за да води война, му се налагало да вземе назаем. Правителството, като длъжник, се превръща в слуга на заемодателя.</p>
<p>В Америка обаче колонистите пренебрегват Банката на Англия и издават свои собствени книжни пари. И преуспяват. А когато крал Джордж забранява тази практика, се вдигат на бунт.</p>
<p>Те печелят Войната за независимост, но губят правото да създават пари, когато избират златото за официално разменно средство вместо книжните пари. Златото е в ограничени количества и се контролира от банкерите, които тайно увеличават паричното предлагане, като емитират много банкноти с частично златно покритие.</p>
<p>Това е системата, евфемистично наречена принцип на „частичния резерв”, което означава, че само част от емитираните от банките банкноти е гарантирана от златен резерв в техните трезори. Тези банкноти са се давали назаем с лихва и така правителството и хората са се превръщали в длъжници на банкерите, които са печатали пари с печатарска преса. А е можело тази дейност да се извършва от правителството, за да не се налага то да задлъжнява. И се е вършила много успешно в американските колонии, докато Англия не започва война, за да ги спре.</p>
<p>Президентът Ейбрахам Линкълн възражда книжната парична система на колонистите, като нарежда да се печатат т.нар. „грийнбекс” банкноти, които помагат на Съюза да спечели Гражданската война. Но Линкълн е убит и „грийнбекс” са премахнати.</p>
<p>Във всички президентски избори между 1872 и 1896 година е участвала трета национална партия, чиято политическа платформа се е основавала на финансови реформи. Обикновено организирани под егидата на трудови или фермерски съюзи, това са партии на народа, а не на банките. Сред тях са Популистката партия, „Грийнбек” и „Грийнбек партии на труда”, Трудовата реформаторска партия, Антимонополистката партия и Обединената трудова партия. Те се обявяват в защита на националната валута, така че тя да може да отговори на нуждите на търговията, реформите в банковата сфера и демократичния контрол над финансовата система.</p>
<p>Популисткото движение през 80-те години на ХIХ век е последното сериозно предизвикателство срещу монопола на банкерите да създават парите на нацията. Според финансовия историк Мъри Ротбард след края на ХIХ век политиката се превръща в двубой между два конкурентни банкови гиганта – на Морган и на Рокфелер. Партиите са се сменяли, но кукловодите, които са дърпали конците, винаги са били от средите на някой от тези двама играчи.</p>
<p>В своята книга „Цялото президентско банкерство”**** Номи Принс назовава шест банкови гиганта и банкерски семейства, свързани с тях, които доминират американската политика вече повече от век. Нито един от кандидатите на трета партия няма шанс да спечели, защото трябва да се състезава с двете утвърдени партии, финансирани от мощните банки на Уолстрийт.</p>
<p><strong>Демокрацията е победена от глобализацията</strong></p>
<p>В по-ранни исторически периоди, отбелязва доктор Коб, богатите земевладелци успяват да контролират демокрациите, като ограничават правителствената намеса в делата на имотната класа. Когато тези рестрикции отпадат, големите пари започват да контролират изборите по други начини:</p>
<p>„Първо, да се кандидатираш за дадена длъжност се превръща в прекалено скъпо удоволствие, затова желаещите трябва да имат богати спонсори, на които след това са длъжни да се отблагодарят. Второ, по-голямата част от гласоподавателите имат слаба представа за какви хора гласуват, както и за проблемите, които те трябва да решат. Тяхната преценка се основава на това, което научават от масмедиите. А медиите, от своя страна, се контролират от финансови интереси”.</p>
<p>Контролът върху медиите и финансовата задлъжнялост на хората, които са избрани на определена държавна длъжност, налагат познатите ни днес ограничения над демокрацията – високи изборни бариери пред евентуални трети партии във властта, както и елиминирането им от президентските дебати, потискане на вота, ограничения за регистрация, идентификационни закони, прочистване на избирателните списъци, предизборни машинации, електронно гласуване.</p>
<p>Последният удар срещу демокрацията според доктор Коб е глобализацията –разширяващият се световен пазар, който погазва националните интереси:</p>
<p>„Днешната глобална икономика е напълно транснационална. Мощта на парите не се интересува от държавни граници и като цяло работи за намаляване на тяхното влияние върху пазарите и инвестициите... Така транснационалните корпорации всъщност работят за подкопаване на държавите, били те с демократичен режим или не”.</p>
<p>Най-яркият пример от наши дни е тайният търговски пакт на дванадесет държави, наречен „Транстихоокеанско партньорство”. Ако този пакт сработи, транснационалните корпорации ще придобият огромна сила, тъй като той ще им позволи да оспорват и отменят закони на вътрешното право в частни международни арбитражи и така да суспендират националното законодателство, включително трудовото, екологичното, здравното и други.</p>
<p><strong>В търсене на алтернативи</strong></p>
<p>Някои критици питат дали нашата система за вземане на решения въз основа на масов вот, лесно манипулируем от платените медии, е най-ефикасният начин за управление от името на народа. В интересен материал в сайта ted.com политологът Ерик Ли ни убеждава в ефективността на системата на меритокрация, особено успешна в Китай.</p>
<p>В своята книга „Америка отвъд капитализма”***** професор Гар Алперовиц твърди, че САЩ е прекалено голяма държава, за да може демокрацията да действа на национално ниво. С изключение на Канада и Австралия, в които има огромни ненаселени територии, Щатите са географски по-големи от всички останали напреднали индустриални държави, членки на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, взети заедно. Алперовиц предлага нова система, наречена от него „Плуралистична общност”, която се основава на възстановяването на общностите и на „демократизирането на богатството”. Системата включва форми на кооперативна и обща собственост и предполага децентрализация като начало, а в случай на необходимост, и по-високи равнища на регионално и национално координиране.</p>
<p>Доктор Алперовиц е съосновател на инициативата The Next System Project, чиято цел е да определи темите на съответния национален политически дебат като първа стъпка за постигане на възможното. Той цитира професор Доналд Ливингстън, който през 2002 година зададе следния въпрос:</p>
<p>„Каква е ползата да продължаваме да подкрепяме един съюз с такива чудовищни размери? Американската федеративна традиция има достатъчно ресурси, за да могат щатските и местните власти да си върнат произлизащите от суверенитета им правомощия, които са позволили на правителството да узурпира”. </p>
<p><strong>Да си върнем обратно властта</strong></p>
<p>Ако правителствата си припомнят, че властта им е суверенна, те би трябвало да започнат сами да създават пари, дейност, която частните интереси си присвоиха, докато хората спяха зад волана. Щатските и местните власти не могат да печатат свои собствени валути, но могат да притежават банки, а всички депозитарни банки създават пари, когато дават заеми, както Банката на Англия наскоро призна.</p>
<p>Федералното правителство трябва да си върне правото да създава пари, както правеше Ейбрахам Линкълн. Друга възможност е то да емитира монети с много висока стойност, за което е оторизирано от Конституцията. Може и да национализира централната банка и да използва квантитативни улеснения за финансиране на инфраструктурата, образованието, създаване на нови работни места и социални услуги, които да отговарят на нуждите на хората, а не на банките.</p>
<p>Правото да гласуваме има малка тежест, ако сме лишени от икономическа свобода – свободата да работим, да имаме дом, да си набавяме храна, да получаваме солидно образование и здравеопазване, както и прилична пенсия. Президентът Франклин Рузвелт смяташе, че имаме нужда и от Закон за икономическите права. Ако избраните от нас политически представители не бяха задължени на лихварите, може би щяха да успеят да създадат такъв закон, а и да намерят нужните средства да го финансират.</p>
<p> </p>
<p>* Елън Браун е адвокат, създател на Публичния банков институт и автор на дванадесет книги, включително бестселъра „Мрежа от дългове” (<em>Web of Debt</em>). Тя има над триста статии в своя блог EllenBrown.com</p>
<p>** Първите десет поправки на Американската конституция, регламентиращи основните права и свободи на човека и гражданина. Б. пр.</p>
<p>*** <em>The Collapse of Democratic Nation States.</em></p>
<p><span style="color:#000000">**** </span><u><em>All the Presidents’ Bankers</em></u><span style="color:#000000"><em>, 2014.</em></span></p>
<p>***** America Beyond Capitalism, 2006.</p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
