Борис Георгиев: Писмата на странника и портретите на духа

<p>Това пише художникът Борис Георгиев за първия брой на месечното списание за литература и изкуства &bdquo;Хиперион&rdquo; (в цитата са запазени пунктуацията и правописът от епохата). Годината е 1922, а статията е озаглавена &bdquo;Предговор към една малка книжка на моя живот&rdquo;. Надали по това време Борис Георгиев е точно <em>афоресан</em> &ndash; т.е. отлъчен, осъден, заклеймен, но го е усещал с артистичната си интуиция. Има тесен кръг от интелигенцията, която прекрасно го приема и разбира. И естествено, такива, които трудно преглъщат директните му наблюдения върху културния живот у нас, ерго &ndash; вернисажите, които не оценяват искрените му критики към модерните за времето тенденции, които не разбират философията му. Изобщо няма да е преувеличено, ако кажем, че мисленето, създаването, възприемането, живеенето на изкуството при него е много източно, азиатско по своите концепти, по простата причина, че се основава на сливането на естетиката с етиката и води до разкриването на &bdquo;прекрасното във всемира&rdquo;. Ето защо художниците според Борис Георгиев, които са издигнали грозотата и варварството за правило в изкуството, обслужват представи от друг порядък, който няма нищо общо с изобразителните изкуства. Те са вид паразити, които раждат други паразити &ndash; критиците, онези &bdquo;акробати на празната фраза&rdquo;, &bdquo;множеството художници имат нужда от критици, за да живеят&rdquo;.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/36787_AjT7DTDe3udqAdzEET8eufVSyNg8w2.jpg" /></p> <p><strong>Премиерата на книгата е на 19 май 2014 от 18,00 часа в Книжарница &bdquo;Хеликон&rdquo;, &bdquo;Цар Освободител&rdquo; 4, във фоайето на хотел България</strong><span style="color:#000000">.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p>Още в края на 20-те години на ХХ в. в различни запазени авторски слова, приготвени за откриването на изложбите му, Борис Георгиев подчертава, че няма амбиции да бъде значим по онзи светски и суетен начин. Това изобщо не е важно за него и няма стойност. <em>Моите картини не са цел, а второстепенно и случайно средство за израз на моя духовен мир. </em>Според него съвременния, модерен &bdquo;културен&rdquo; човек (кавичките са на Георгиев &ndash; бел. авт.) страда от особен вид патология, която пренася безогледно върху понятието за изкуство, натоварвайки го с нездрав индивидуализъм, безнравственост и претенция за <em>аrt</em>, каквото и да влага в значението на понятието. Неговите изложби не търсят очите на онези сноби, които изповядат доктрината на <em>фалшивото интелектуално отношение и болна амбиция за оригиналност на всяка цена са готови да оправдаят със знака на един &bdquo;-изъм&rdquo; най-общото и безсмислено представяне</em>.</p> <p>Всъщност Борис Георгиев не си губи времето в дълги анализи и теоретични ескизи. Предпочита да пътува, да рисува, да учи, да общува с онези личности, които обикновено биват определяни като хора на духа. Затова и счита себе си за <span style="font-family:times"><em>Самотен странник по света</em>, а неговите приятели и съвременници го наричат <em>Пастира на мечтите</em>. И да &ndash; ще бъде афоресан, но </span>това ще се случи доста по-късно, след 1944 г., по един типично мълчаливо-игнориращ начин.&nbsp;</p> <p>Въпреки че в края на 70-те и началото на 80-те години на ХХ в. у нас под влиянието на Людмила Живкова се преекспонира с неразбиращи конотации кръгът на фамилия Рьорих, творчеството и визиите на Борис Георгиев остават в неизвестност &ndash; а Николай Рьорих е бил учител на българския художник. Дори и до днес смятам, че реабилитирането му в полето на българското изкуство и културни пространства е недостатъчно. (По повод на фамилия Рьорих едно уточнение: неведнъж съм се натъквала и намирам за крайно дразнещо незнанието и неразбирането на приноса им в откриването на Азия. Първосигналното масово възприятие свързва разработките им с някакъв отвлечен мистицизъм в странна амалгама с идеологични проекции от близкото минало и&hellip; всъщност спира дотам, защото няма какво повече да каже.)&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/36787_mzF9cuZM95ejbn1ZQ1v6jfFdopKM38.jpg" style="height:643px; width:650px" /></p> <p><strong>Борис Георгиев пред барелеф на храм в Читор, 1935</strong></p> <p>&nbsp;</p> <p>Кой е Борис Георгиев? Накратко, ако трябва да представим биографията му, може би ще изглежда така: роден на 1 ноември 1888 във Варна. Учи в Санкт Петербург в годините между 1902 и 1909 при Николай Рьорих, който го насочва да продължи обучението си в Мюнхен, в Баварската кралска академия. Негови професори са Анжело Янг (адепт на сецесиона), при когото учи живопис, и проф. Петер фон Халм, при когото усъвършенства графиката. Знае се, че българският художник е имал и фотографско образование.</p> <p>След време Георгиев се установява в Италия, която е и вид база до края на живота му. До края на 20-те години пътува изключително активно из Европа и доста често това е свързано с откриването на собствените му изложби.&nbsp;</p> <p>Признат е за изключителен портретист и живописец &ndash; от фигури като Алберт Айнщайн, Борис Христов, Сирак Скитник, Теодор Траянов, Вичо Иванов, Златка Керемедчиева, Светослав Камбуров, Людмил Стоянов, Петър Дънов, Владимир Димитрова Майстора, Стефан Митов, Михаил Кремен, семейство Владигерови, Ромен Ролан, Николай Рьорих, София Полковникова. Но и също така Махатма Ганди, принцеса Рачкумари Амрит Каур Сингх &ndash; която е първата индийска аристократка в правителството на Джавахарлал Неру, Рабиндранат Тагор &ndash; първият Нобелов лауреат на Азия, който посещава България в края на 1926 г. И изнася две лекции у нас&hellip; Всички те са не просто обекти пред платното на Георгиев, но и приятели, с които той си кореспондира през десетилетията.</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/36787_cCcGVL53EbcP0LwDs8ZtyC6PVh1cfz.jpg" /></p> <p><strong>Борис Георгиев:<em> </em>&bdquo;Портрет на душата на големия поет и философ Рабиндранат Тагоре, направен от мен в Шантиникетан, неговия университет, недалеко от Калкута, гдето бях негов гостенин&rdquo;.</strong></p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p><em>За портрета на Тагоре (</em>т.е. Тагор &ndash; бел. авт<em>.) каза, че Леонардо би могъл да бъде горд с един такъв портрет. Ако тия думи не беше ги казал Айнщайн, не бих имал смелост никога да помисля и да опиша подобно нещо. (&hellip;) Мога да си представя какво ще почувстват моите драги съотечественици художници в България, преизпълнени към мен с такава чудовищна и неблагодарна злоба, без да съм им сторил нещо лошо, когато един ден узнаят какво мислят и как се отнасят към моето изкуство хора като Айнщайн и Тагоре</em>. (Берлин, 16.12.1928 г., писмо на Борис Георгиев до сестра му Надя)</p> <p>Наистина Айнщайн е запленен от българския автор, дори съдейства за организирането на голяма изложба в галерия &bdquo;Шулте&rdquo; в Берлин. В писмо на физика от 11.11.1929 г. можем да прочетем следното: <em>Вашето изкуство ме накара да се почувствам в ония сфери, гдето далеч от земните неволи и страдания душата намира отмора. След като се съсредоточих в съзерцание върху портрета, който Вие ми направихте, чувствам нужда да Ви благодаря от сърце. Ние, бедните сенки на една преходна действителност, чувстваме носталгия и неосъществима любов към друг непостижим свят. Това го чувства и художникът, и неговият модел &ndash; всеки по своя начин. Дано можете във Вашия творчески процес и в бъдеще да постигнете толкова, колкото въобще е възможно за нас, смъртните. Художникът трябва да се радва на тази своя мисия.</em>&nbsp;</p> <p>В началото на 30-те Борис Георгиев остава за малко в София, след което предприема най-голямата мечтана авантюра в живота си &ndash; търсенето на духа и неговия образ. Заради което прекарва години в Южна Азия (Индия, Тибет, Хималаите, Бирма, Цейлон). Благодарение на неговите специални кореспонденции, публикувани във вестник &bdquo;Литературен глас&rdquo; през 30-те години (мога да се прочетат в дигитализирания архив на Националната библиотека), българинът получава както вярна информация от първа ръка, така и неподправените, обаятелни впечатления на Борис Георгиев.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/36787_2ekgJ8h4qJ1nYFXGfUShdzAvj8sIDD.jpg" /></p> <p><strong>Брой 156 на в. &bdquo;Литературен глас&rdquo;, 1932, с кореспонденция на художника от Индия&nbsp;</strong></p> <p>&nbsp;</p> <p>През 1943 г. за последен път се връща в България. След Втората световна война пътешества из Латинска Америка, но винаги се връща в Италия. На 9 април 1962 в Рим Борис Георгиев отива в другите светове&hellip;&nbsp;</p> <p>Всичко това е с информативна стойност (повече може да се види и на http://www.borisgeorgiev.com), но надали може да даде детайлна представа кой всъщност е Борис Георгиев. Картините му определено са достатъчно впечатляващи и зад тях можем съзрем (и вероятно да почувстваме, ако имаме сетива) промисъла на изящната му естетика. Образът на недостатъчно познатия Борис Георгиев се просветлява с появата на книгата &bdquo;Скъпи Брат. Писма, дневници, статии. 1904-1999 г.&rdquo; с автор и дългогодишен изследовател на наследството и творчеството му Пламена Димитрова-Рачева. Издателската къща е &bdquo;Кибеа&rdquo;. Великолепното издание събира изключително ценен архивен материал в приблизително 400 страници, много стилно оформени от Красимира Деспотова. Единствената ми забележка е по две точки: липса на съдържание, което затруднява ориентирането, и дребен шрифт, който измъчва погледа. А изследването, нито неговите обект и автори, както и читатели, не заслужават това.&nbsp;</p> <p>Епистоларно наследство, хроника за епохите, свидетелство за съдби, емоции, радости, скърби, огорчения, възгледи, мисли и философия за изкуството, духовно и материално, етическо и естетическо, земно-неземно&hellip; всъщност книгата &bdquo;Скъпи Брат&rdquo; приютява доста повече между кориците си. Малко ще е, ако я определим като вълнуващо пътуване в света на изключителния ерудит Борис Георгиев и неговото време. Това е книга за космополита Георгиев, странника, който портретува душите, която задължително трябва да се чете и с албум с неговите репродукция и отворено съзнание.</p> <p>В &bdquo;Скъпи Брат&rdquo; откриваме художника през картичките, бележките, дневниците, документалните фотографии, факсимилета. През писмата, през онези писма, в които можем да прочетем отвъд редовете пълното разтваряне на личността му. Образът се оформя постепенно и вероятно напълно, като насложим до текстовете творбите му &ndash; ефирни, нежни, красиви. Вкусим стила му (да именно вкусим, защото в Южна Азия изкуството се вкусва) и &bdquo;видим&rdquo; онова негово особеното усещане за светлина. Трептящите прозирни перспективи, майсторското улавяне на съзерцанието и вътрешния мир, очите и бездънността на погледа, лекият унес, който витае в състоянията. Чистата поетичност на линията. Едва доловимото дихание на моделите на Борис Георгиев. Недокосваемите, трансцендентни цветове. Портрети на духа.</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/36787_fJa6SWkP1MLTqja3KGIQtvyuy0op7x.jpg" /></p> <p><strong>Хайдарабадската принцеса Нилуфар, 1950</strong></p> <p>&nbsp;</p> <p>И така, докато неусетно стигнем, заедно, заедно с него и в неговата бленувана <em>Индия</em> &ndash; <em>мечта от детинство</em>, както нееднократно акцентира художника<em>. </em>Завинаги в Индия.</p> <p><em>Пиша сега от Хималаите, от едно живописно място, където спрях със своята подвижна къщичка</em> (караваната на Георгиев, един форд, който той сам досглобява за пътуването си &ndash; бел. авт), <em>във вълшебната гледа към гигантските вериги, върховете, на които се губят небесата</em>. (&hellip;) <em>Никоя четка на художника, никои стихове на поета не са могли да създадат картини по-внушителни за човешката душа от тия, които природата постоянно рисува в необятното платно на небосвода, върху полета и планината, върху безкрайните пространства на водните стихии, омайващи ни с безкрайното разнообразие на багри и изрази в тяхната непрекъсната промяна&hellip;</em> (12.07.1935 г., Борис Георгиев от Симла)</p>