- Автор: Гласове
- 25 Май 2022
- 861
- 2
Автор: Ани Илков
Не знам дали сте забелязали как 24 май е може би единственият български празник, който минава през времето незасегнат от политически банализации и превратности въпреки опитите. Възникнал стихийно през пролетната епоха на Българското възраждане и календарно поместен в сърцето на най-пролетния месец по една случайност, този празник всъщност поглъща времето и историята, тъй както големите мистериални празници на християнството като Рождество и Възкресение. С други думи, на този ден българите сме сподобени да усетим един странен вятър, някаква месианска сила, която ни крепи и ни тласка отвъд модернизираната слепота на днешните времена.
На този ден най-чисто отговаряме на въпроса: На какво можем да се надяваме?... И точно защото този въпрос е и свещен, и просвещенски въпрос – задавал си го е Кант, – общественият му обхват е максимален. Това ясно личи в различните назовавания на 24 май. За децата ни той е празник на буквите, за учителите им – празник на българската просвета, за „официалните“ люде – празник на българската писменост и култура, а разбира се, накрая иде свръхобхватното и най-тайнствено назоваване – празник на българския дух. Тоест това празнуваме изглежда – неспирната работа на духа върху живота тук.
Заложен в подобно слънчево, аполоновско начало, нашият празник ни пази. По-точно той пази обществото ни от всички социални мизерии, лудости и неудачи, които историята и времето ни поднасят; пази и уталожва в трудността да си българин и в опита да си човек.
Всичко това представлява сложната и оплетена диалектика на живеене и празнуване тук, онова труднопостижимо кръстосване на дух и огнен меч, за което се пее в химна на Стоян Михайловски. А впрочем това е същият Стоян Михайловски – най-острият социалнополитически критик на българите, и особено на техните управници. Същият, когото съдии, подлизурстващи на Фердинанд, през 1904 година осъдиха на седем месеца затвор условно за обида на Особата. И защо?... Защото бил преразказал какво пише в някакво френско издание за Фердинанд. (Знам, че всичко това нещо ви напомня и сте на прав път. В статията редом с другото става дума и за концесиониране без тръг, непозволявано и тогава от закона, но извършено своеволно от Фердинанд, при това в угода на някакви нелепи френски роялисти, на които той според Михайловски искал да помогне финансово и политически. Но както и да е!...)
Споменавам този конкретен случай само за да подчертая чрез пример това „бездарие на живота“, тази извънредна „лишеност от щастие“, където повечето сме ежедневно настанени. Но като е така, на какво можем да се надяваме наистина?... И как да излезем от сенките на живота, как да римуваме „пресвещени старини“ със „светли бъднини“?... Как живот и дух да си съвпаднат?...
И кога?...
Няма „кога“. Духът е без „кога“! В Първо послание до Солуняни апостол Павел отговаря на въпрос (едно своеобразно „кога“!), който мнозина първи християни си задавали. Те се питали, а после попитали и Павел, тъй като очевидно Второто пришествие се бави, то какво ще се случи с тия измежду тях, които междувременно били починали. Ще има ли спасение и за тях?... Той отговорил по такъв начин, че отговорът му все
още нито е отхвърлен, нито потвърден: А не желаем, братя, да останете в неизвестност за ония, които умират, за да не скърбите както другите, които нямат надежда. Защото, ако вярваме, че Иисус умря и възкръсна, така и починалите в Иисуса Бог ще приведе заедно с него. Защото това ви казваме чрез Господнето слово, че ние, които останем живи до Господнето пришествие, няма да предварим починалите.
По мое скромно мнение в 24 май празнуваме една подобна мистериалност на раждането, умирането и възраждането. При по-внимателно вглеждане ти би могъл да съзреш, че празнуваме децата си и учителите си, докато най-накрая видиш и себе си там, в лоното на празника – ту дете, ту учител, ту дух, само дух и толкова! На това се надяваме.
Из „Похищението на България. Политически памфлети (2002 – 2009)“, ИК „Жанет 45“, 2014.
Източник: Фейсбук
