- Автор: Гласове
- 19 Авг 2023
- 4728
- 47
Автор: Тейлър. С. Нойкс, jacobin.com Следвайте "Гласове" в Телеграм
Пускането на атомните бомби над Япония е основано на лъжи
На 78-та годишнина от атомните бомбардировки над Япония трябва да си спомним, че употребата на бомбите не беше необходима за спечелването на войната. Политиците в Съединените щати бяха наясно с този факт, но въпреки това продължиха, като по този начин позволиха зверството, станало начало на ядрената ера.
Отбелязвайки седемдесет и осмата годишнина от атомните бомби над Хирошима и Нагасаки, ние ставаме свидетели на странен парадокс. От една страна, сега по-голям процент американци от когато и да било се съмняват в необходимостта от използването на атомно оръжие срещу японците. Но противно на това, аргументите, оправдаващи неговата употреба, остават упорити и постоянни. Това е за отбелязване, предвид историческите доказателства, които сега ясно свидетелстват, че Япония е била на косъм от капитулация в момента, когато тези оръжия са употребени.
Решението да се предприеме мигновен холокост срещу потенциално най-малко 210 000 цивилни японци е сложно и многостранно. Основният аргумент, издиган в оправдание на употребата на атомните бомби- че те ще приключат войната бързо и ще спестят инвазия, при която ще бъдат дадени около един милион жертви – няма особена тежест. Историческите доказателства много силно сочат, че Америка е желаела да избегне нуждата от преговори със Съветския съюз относно бъдещето на Източна Азия. Потсдамската конференция, проведена от ръководството на съюзниците през лятото на 1945 г., е имала за цел да определи следвоенното споразумение за Европа. Съединените щати не са искали да бъдат принудени към подобно преговаряне – със съветски участници на масата – за следвоенно споразумение относно Пасифика.
От средата на 1990-те продължаващият диспут за употребата на бомбите е фронт на по-широка културна война. Конфликтът възниква, когато Смитсоновият институт, в стремежа си да успокои преобладаващите настроения, отстъпи от своята научна автономност и спря критичното изследване на решението за използването на атомните бомби. Изследването трябваше да е допълнение към откриването на напълно възстановения бомбардировач „Енола Гей“.
Упорството на дискредитираните аргументи в оправдание на бомбардировките – и тяхното интегриране в идеята за американската изключителност – вече е смехотворно. Самото им съществуване подчертава необходимостта от преоценка на основните аргументи, които доказват фундаменталната ненужност на използването на атомно оръжие срещу Япония.
Недопускане на Съветския съюз
Според линията на разсъждения, оправдаващи бомбардирането, употребата на ядрено оръжие е имала за цел да принуди Япония към незабавна и пълна капитулация. Това е приключило войната, преди милиони калени в битките съветски войски да се изсипят в Източна Азия. Осуетяването на потенциално съветско освобождение на континента от японско владичество и възпрепятстването на опитите на западноевропейските колониални сили да използват работна ръка и ресурси за следвоенно икономическо възстановяване е просто щастливо последствие на тази стратегия. Обаче, ако това наистина е била целта, нейният краен резултат, въпреки значителните загуби на японски цивилни животи, е просто временно отлагане на неизбежното с няколко години.
Струва си да вземем предвид следните няколко ключови момента: Съединените щати остават единствената страна, която е използвала ядрено оръжие с враждебни намерения. И е единствената страна, която го е използвала умишлено срещу цивилни. Съединените щати са обмисляли също така използване на ядрено оръжие като средство за приключване на войните в Корея и Виетнам. Доколкото може да се съди, нито Съветският съюз, нито Русия някога са обмисляли нападателно използване на ядрено оръжие по начин, подобен на този, по който Съединените щати използваха ядреното си оръжие срещу Япония. И накрая, Съединените щати поддържат доктрината за „първа употреба“ на ядрено оръжие, излизат от договорите за контрол на въоръжението и се застъпват за нови технологии за нарушаване на ядрения баланс.
Решението да се използва ядрено оръжие срещу Япония в заключителната фаза на Втората световна война незабавно е посрещнато с противоречиви реакции. Отначало несъгласие се появява в редиците на висшите американски военни и политически фигури, макар и само като частно мнение. Макар че голяма част от публиката посреща новината за бомбардировките с възторг, възприемайки събитието като сигнал за незабавен край на конфликта, това чувство не е всеобщо. Редакторска статия в септемврийския брой на Saturday Review от 1946 г. поставя под съмнение необходимостта от бомардировките и допуска възможността те да са направени умишлено, с цел да бъде сплашен Съветският съюз.
Тази идея е изследвана в книгата на Гар Алперовиц от 1965 г. „Атомната дипломация: Хирошима и Потсдам – Употребата на атомната бомба и американската конфронтация със съветската власт“. Алперовиц е първият, който прилежно артикулира идеята, че бомбите са пуснати както за да се постигне незабавно приключване на войната, така и за да се избегне пълномащабна съветска намеса, която може потенциално да повтори в Далечния Изток това, което вече се беше случило в Централна и Източна Европа.
Ядреният дипломатически обмен, който никога не се случи
Въпреки че споразумението от Ялта от 1945 г. е двусмислено дефинирано и отворено за различни интерпретации, Алперовиц твърди, че президентът Франклин Делано Рузвелт е би убеден, че Полша и голяма част от Източна Европа, освободени от Червената армия, ще попаднат под съветско влияние. Обаче Хари Труман, който поема президентството през април 1945 г., не споделя кооперативния подход на Рузвелт и избира да приложи по-конфронтационна политика, за да ограничи и възпре съветското влияние в Европа. Окуражаван от топ съветниците си, Труман възприема конфронтационен подход към Йосиф Сталин относно Източна Европа, отчасти воден от идеята за ядреното оръжие като дипломатически инструмент.
Подобен хардлайнерски подход спрямо Съветския съюз е бил избягван в миналото, по три основни причини: Рузвелт е искал да сътрудничи със Сталин. Съединените щати са искали да избегнат подписването на отделен мир между Германия и Съветския съюз. А също и понеже твърдият подход е криел риск от загуба на съветската подкрепа срещу Япония.
Първоначално се смята, че съветските сили ще са нужни, за да се удържи Квантунската армия в Манджурия и да се попречи на подкреплението за вътрешните японски острови. Но към април 1945 г. съюзническите сили са осигурили контрол на бреговите линии около Япония, предотвратявайки такъв вариант. Към април 1945 г. влизането на съветски войски в бойните действия в Пасифика вече не се смята за нужно за завършването на успешната американска инвазия в Япония.
Въпреки че бомбите са били разглеждани като ценен инструмент за пазарлък в продължаващите преговори със Съветския съюз за приключване на Втората световна война, тяхното използване не е пряко зависимо от военната им употреба. Алперовиц предполага, че секретарят по отбраната Хенри Л. Стимсън който е обстойно запознат с програмата за бомбите на кабинета на Труман, клони към обмен на информация за ядрената енергия и бомбата и предлага съветско участие в международната комисия за контрол на атомната енергия.
Тази идея за атомен дипломатически обмен е била обсъждана още през декември 1944-а година. За да се ускори капитулацията на японците и да се осигурят благоприятни условия за бъдещите преговори със Съветския съюз, идеята за демонстрация на невоенна атомна бомба под формата на детонация в пристанището на Токио е сериозно обсъждана.
Към момента на бомбардировките капитулацията на Япония е предстояща
Основният и траен аргумент, съществуващ и до днес, е че употребата на атомната бомба е приключила войната „рано“. По този начин са били предотвратени значителни загуби – както японски, така и американски – които биха се случили при инвазия във вътрешните японски острови. Но има сериозни доказателства за твърдението, че Япония вече е била победена, преди пускането на атомните бомби.
Японският флот например, е бил потопен към пролетта на 1945 г. в голямата си част, което е позволило почти тотален контрол на съюзническите сили във водите около Япония. Освен това японските въздушни сили са унищожени до такава степен, че американските бомбардировачи атакуват почти безнаказано. Рутинните бомбени рейдове над Токио, включително унищожителните нападения на 9 март 1945 г., които взимат живота на 100 000 души, са пример за това. В периода между 9 март и 15 юни 1945 г. в общо 7 000-те бомбени мисии са били загубени само 135 американски самолета, което подчертава превъзходството на американските въздушни сили над Япония.
По-нататък Алперовиц изтъква, че японците са започнали да изпращат мирни пратеници още през септември 1944 г., достигайки до фигури като китайския националистически лидер Чан Кайши през декември 1944 г. и ангажирайки се със СССР през април 1945 година. Било е добре известно, че японците се интересуват от мирно договаряне. Освен това американците са знаели, че има потенциал за капитулация без нужда от инвазия още през април 1945 г., при положение че има яснота в условията по капитулацията.
Аргументът, че бомбардировките предотвратяват нуждата от инвазия е подкопан от самия избор на градовете, които да бъдат бомардирани. Сега вече е известно, че предложението е предвиждало тактическа употреба на девет атомни бомби срещу японски военни цели като част от планирана, но несъстояла се инвазия. Две от тези бомби в крайна сметка са използвани срещу градове без особена военна стойност и това е доказателство, че през август 1945 г. плановете за инвазия вече са били изоставени.
Потенциалната опасност от масивна конфронтация между Червената армия и Квантунската армия при Манджурия създава перспектива за Съветския съюз да търси равно участие в последващите разговори за край на конфликта. Това би ги поставило в позиция да заявят сериозни претенции в региона и би довело до ползи, които значително биха превишили първоначалните им претенции към териториите, загубени в Руско-японската война от 1904 година. Поради това, вместо атомната бомба да бъде използвана тактически, се превръща в стратегическо оръжие за всяване на страх, целящо да потресе Япония и да я принуди незабавно да капитулира.
Трябва да се отбележи, че американските политици са смятали, че съветска намеса във войната е сравнима както психологически, така и военно с въздействието на атомно оръжие. Решението за пускането на бомбите не е ръководено от военна необходимост за приключване на войната, а е умишлено предприето за да се приключи войната при американските условия и да се поставят Съединените щати в най-добрата позиция за преговаряне.
Аргументът за военната необходимост е допълнително подкопан от позицията на три от най-блестящите американски военни фигури през Втората световна война – генералите Дъглас Макартър и Дуайт Айзенхауер, заедно с адмирал Уилям Лийхи. Тези трима лидери се противопоставят на използването на атомни бомби срещу Япония, защото смятат, че това е напълно ненужно.
Кръвопролитие заради потъналите средства
Книгата на Роналд Такаки от 1995 г. „Хирошима: Защо Америка хвърли атомната бомба“ стига до заключението, че част от мотивацията да се използват атомните оръжия просто е следствие от огромните средства, потънали за производството им (предвещавайки по-късното предупреждение на Айзенхауер за военно-промишления комплекс).
Към 1945 г. „Проектът Манхатън“ вече е имал собствен живот, в който са били ангажирани 120 000 души и съответни разходи от около 2 милиарда долара (приблизително 34 милиарда долара, преизчислени спрямо инфлацията). Такаки предлага сравнение с автомобилната индустрия на Съединените щати от онзи период. Ако си послужим с израз от съвременността – атомната бомба е станала „прекалено голяма, за да се провали“.
Такаки разкрива, че с напредването на войната и разработването на атомната бомба шансовете за използване на бомбата в бойни условия не са били гарантирани. Най-новите сведения относно позицията на Рузвелт по въпроса са, че бомбата може да бъде използвана срещу Германия или Япония, ако е необходимо, но той предлага превантивна демонстрация, за да даде на японците възможност да преосмислят американските условия за капитулация. Този подход е бил предпочетен от 46 процента от 150-те физици, участващи в „Проекта Манхатън“, чието мнение е било потърсено през лятото на 1945 година.
Разкритията на Такаки също дават светлина върху факта, че и Труман, и генерал Джордж Маршал са били наясно, далеч преди решението за пускането на бомбите, че често цитираната оценка на жертвите от около един милион души в случай на инвазия на японските острови е неточна. Противно на престорената загриженост за свеждане до минимум на загубите на човешки живот, които биха могли да бъдат избегнати, сред най-високопоставените командващи от съюзническите сили е широко признато, че бомбардировките, независимо дали в Германия или в Япония, са станали все по-смъртоносни и засягат най-вече цивилното население. През 1946 г. е проведено проучване на бомбардировките, което потвърждава забележителния успех на бомбените кампании и потвърждава оценката, че Япония е щяла да капитулира преди 1 ноември 1945 г. (датата на заплануваната инвазия в Кюшу), без нуждата от атомни оръжия или съветско участие в конфликта.
По онова време се е знаело, че и Сталин, и Никита Хрушчов са искали да осигурят на Съветския съюз място на масата за договаряне и са се притеснявали, че войната ще свърши преди съветските сили да изиграят ролята си в това. Поради тази причина 1,5 милиона съветски войски преминават в Манджурия на 9 август 1945 г. – денят, в който е бомбардиран Нагасаки. Американската стратегия за използване на атомното оръжие като средство за принуждаване към по-голямо сътрудничество се проваля, тъй като в отговор на бомбардировките Сталин нарежда на своите учени да удвоят усилията си и да настигнат САЩ в разработването на атомно оръжие.
Съветниците на Труман мислят, че Съединените щати ще се радват на поне десет години „атомен монопол“, който ще им осигури дипломатически коз в непосредствената следвоенна епоха. Това необмислено решение обаче павира пътя на ядрената надпревара, продължила с успешното детониране на съветско ядрено оръжие само четири години след края на войната.
От тактически оръжия до глобално променящи играта средства
Атомните бомбардировки са символ на стратегическа грешка и морална катастрофа. Историците казват, че по онова време има почти пълен консенсус по два въпроса: първо, че бомбите не са били нужни нито за ускоряване на края на войната, нито за предотвратяване на инвазия в Япония; и второ, че Труман и съветниците му са разполагали с реални алтернативи на бомбардирането на цивилно население. Независимо от това разбиране обаче, някои историци твърдят, че ако Труман се беше въздържал от използване на тези оръжия, той вероятно е щял да бъде подложен на импийчмънт заради прекомерно високите разходи за този проект.Образът на тези „един милион жертви“ беше използван много дълго време като значимо оправдание на атомните бомбардировки, но непрестанното позоваване на него няма доказуеми основания. Произходът на тази цифра може да се проследи до защитата на атомната бомба от Стимсън, публикувана в Harper’s Magazine през 1947 година. В статията „Judgement of Smithsonain: Bombing of Hiroshima and Nagasaki“ обаче Филип Нобиле разкрива, че есето на Стимсън е претърпяло значителна редакция от Макджордж Бънди и Джеймс Б. Конант. Влиятелни в началото на Студената война и в разработването на ядрените оръжия, тези две лица дирижират написването на защитата на Стимсън.
Нобиле посочва още, че видният историк от Станфорд и специалист по Студената война Бартън Дж. Бърнстийн е открил документи на Комитета за общо военно планиране. Тези документи показват, че различните сценарии за инвазия са щели да доведат до едва 46 хиляди жертви, което поставя под допълнително съмнение широко разпространеното позоваване на „един милион жертви“.
Историкът от Принстън Майкъл Д. Гордин заявява, че атомните бомби не само са променили начина на водене на войни, но че самите те са се променили в момента на детонацията. Първоначално замислени като тактически оръжия, които просто са по-унищожителни от запалителните бомби, те излизат от ужасяващия взрив като стратегически оръжия, имащи силата да приключват конфликти и да променят курса на геополитиката.
Според Гордин атомната бомба е голяма изненада както за японците, така и за американците. Той твърди, че американското военно командване не е успяло да оцени правилно дълбокото стратегическо значение на бомбите. Ако това е вярно, изглежда малко вероятно да е имало предварителна информация за способността на бомбата бързо и безусловно да наложи капитулация. Гордин твърди, че значителна група от американски ръководители не са вярвали, че бомбата ще сложи край на войната незабавно, защото не са били сигурни, че тя ще проработи. Освен това, разбирането за това какво означава „да проработи“, когато става дума за атомна бомба, се е променяло с времето. В началото атомните бомби са били смятани за по-мощна версия на конвенционалните бомби, предназначени за тактическа употреба в инвазията срещу Япония, или като демонстрация на напредналото американско военно превъзходство. Никой не е можел да предвиди, че тези оръжия ще имат силата не само бързо да приключат конфликта, но и да променят глобалния политически пейзаж. Тази промяна във възприемането се случва едва след като бомбите са използвани, трансформирайки атомното оръжие от тактически в стратегически инструмент от изцяло нов характер.
Гордин посочва също и че е било невъзможно да се знае през август 1945 г., че атомните атаки над Япония ще бъдат първата и – да се надяваме – последната нападателна употреба на ядрено оръжие. И тъй като това е така, уникалността на атомните бомбардировки се увеличава с всяка изминала година, като по този начин продължава превръщането на атомните бомби в нещо напълно различно от всяко друго оръжие, използвано някога.
Промяна от бомбардиране към унищожаване на света
Именно защото атомната бомба в началото не е смятана за нищо повече от по-мощна версия на съществуващото оръжие, е нужно да преразгледаме англо-американските бомбени кампании, които са така характерни за края на Втората световна война. Тези кампании са били конкретно и умишлено насочени към разрушаване на градовете и тяхното цивилно население. Атомните бомби в началото не са били смятани за революционно оръжие, изискващо задълбочено обсъждане. Те по-скоро са били смятани за по-мощна версия на съществуващото оръжие, интегрирана в по-широка бомбена кампания, която да зашемети Япония и да я накара да капитулира безусловно. Трябва да се отбележи, че по-голямата част от японските жертви са в резултат на ръководената от американците бомбена кампания. Подчертан е фактът, че англо-американските съюзници изрично изключват бомбардировките от обхвата на военните престъпления, които подлежат на съдебно преследване, като формализират това споразумение на 8 август 1945 г. – само два дни след бомбардировката на Хирошима и един ден преди бомбардировката на Нагасаки.
Употребата на ядрено оръжие срещу Япония през 1945 г. представлява военно престъпление по всички обективни критерии. И всички ние живеем с етичните и морални последствия от този момент насетне – последствия, които значително допринесоха за сложния феномен на американската изключителност. И докато Съединените щати сега предупреждават срещу възможно използване на ядрено оръжие от други, е изключително важно да се признае, че към днешна дата единствено Съединените щати са използвали такова, при това без оправдателна причина.
Противно на идеята за постигане на „ядрен мир“ и разрешаване на конфликтите, последствията на тази употреба доведоха света до продължително състояние на несигурност, продължаващо вече почти осем десетилетия. Поправянето на този дисбаланс и установяването на траен мир в свят без ядрено оръжие ще дойдат единствено чрез радикално изкореняване на лъжливия наратив, използван за оправдаване на американските военни престъпления. Със залеза на краткия период на еднополярност и заплахата от нови ядрени конфликти, важността на разоръжаването е по-голяма от всякога. Отговорността за ръководеното на този процес пада изцяло върху раменете на Съединените щати – в качеството им на създатели на ужаса, който постави началото на ядрената ера.
Източник: jacobin.com
Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова
