- Автор: dnes.dir.bg
- 01 Яну 2024
- 2544
- 12
Автор: Максим Трудолюбов, "Медуза" Следвайте "Гласове" в Телеграм
Историята на Запада през втората половина на ХХ век е история на успеха. Следвоенните десетилетия са време на икономически чудеса, намиране на компромиси във вътрешната политика и обединяване на бившите врагове в солиден търговски и политически съюз - Европейския съюз. Дали сегашните кървави конфликти ще завършат с нещо подобно? Днес няма причина да очакваме окончателна победа, която ще постави всичко и всички по местата им. Дори грубите контури на следвоенния свят все още не се виждат.
През 1945 г. поражението на Германия е съкрушително, а печелившата коалиция е широка, тъй като включва, наред с десетки други държави, Съединените щати, Съветския съюз и Китай. Безусловната победа на тази коалиция, планът "Маршал" и усилията на политиците да предотвратят нови войни създават условия за бързото възстановяване на Европа.
Съгласието относно тежестта на нацистките престъпления беше почти недвусмислено. То позволи на хора от много различни култури да се споразумеят за набор от общи ценности, които бяха записани във Всеобщата декларация за правата на човека.
Същото това съгласие позволява в първите следвоенни години да се преговаря за създаването на държавата Израел - защитен дом за жертвите на нацизма. Четиридесет години след тези събития светът, разделен от Студената война, отново се обедини. Много страни от бившия комунистически блок се присъединиха към Европейския съюз. Дори Русия за известно време стана партньор във възстановената коалиция на бившите победители на нацизма.
Двете страни на историята
Тази схема на ХХ в. може да се нарече "западна", защото нейните основни герои са тези, които са помогнали на Запада да спечели войната, помогнали са му да се обедини и да постигне икономически успех. А главните злодеи на този двадесети век са тоталитарните управници Хитлер и Сталин. Най-добрите интелектуални и духовни сили на западните култури, включително и на руската - от Карл Ясперс и Хана Арент до Лидия Гинзбург и Александър Солженицин - са посветени на осмислянето на този опит. В същото време този тип историческо съзнание оставя в сянка събития, които са ключови за много незападни страни и култури. Бившите колонии са имали свой собствен ХХ век, свои герои и свои злодеи. В центъра на "незападния двадесети век" е израстването на националното съзнание, получаването на независимост от западните колониални сили и изграждането на собствени политически системи.
Докато за западните страни следвоенните десетилетия са време на възстановяване, растеж и евентуална победа над комунизма, за много хора в Азия и Африка те са епоха на битки за независимост, граждански войни и политически конфликти. Освен това тези, които са били от "правилната страна на историята" в западната част на ХХ век, често са били от "грешната страна" в Азия и Африка през ХХ век.
Британците, които са част от победилата коалиция през 1945 г. с водещи роли, смазват въстанието на Малайската народноосвободителна армия малко след войната, а през петдесетте години се справят брутално с въстанието на Мау-Мау в Кения. Прибързаното разделяне на Индия от Великобритания през 1947 г. води до гигантско преселение на народите и насилие. През 1946-1954 г. Франция се опитва да задържи с военни средства колониите си на полуостров Индокитай. Алжирската война за независимост (1954-1962 г.) също е съпроводена с насилие и репресии от страна на френските войски. Нидерландските колониални войски се сражават жестоко с индонезийските националисти по време на Индонезийската революция, продължила от 1945 до 1949 г. и завършила с признаването на независима Индонезия.
Някои от най-важните събития на незападния ХХ век могат да се обяснят с вътрешни противоречия, но в същото време те са реакция на предишни недоволства. Китайското общество, въпреки факта, че Китай формално не е бил колония на никого, възприема положението си като унизително, по-специално заради търговските и териториалните искания на същите тези Великобритания и Русия. Която - и това е важно да се помни днес - е била една от европейските колониални сили в рамките на този възглед за света.
"Твърдението на Мао Дзедун, че "китайският народ е устоял" след един век унижения от страна на западните държави, винаги е било нещо повече от самохвалствена реторика", пише базираният в Индия публицист Панкай Мишра. - Китайската революция от 1949 г. е началото на един трескав, пълен с бедствия, но в крайна сметка успешен стремеж към национално богатство и власт."
Голяма част от това, което се случва днес в западния свят и плаши интелектуалците и политиците (включително пропалестинските демонстрации), е пряко или косвено свързано с процеса на деколонизация - "централното събитие на ХХ век", пише Мишра. И тук не става дума за ляв дневен ред или изобщо за някаква идеология.
Нерегулиран кръстопът
Големите европейски държави се занимават с интензивно проучване и добив на природни ресурси в своите колонии, често без да обръщат внимание на последиците за околната среда. Сега същите западни държави, които могат да си позволят да преминат към възобновяема енергия, са начело на глобална кампания за предотвратяване на климатичната криза. Техните предишни катастрофални действия, които в много отношения предопределиха кризата, не са включени в картината.
Успешни и уверени в своето лидерство, западните сили с времето все повече се сблъскват с трайните последици от миналите колониални политики. В исторически план експлоатацията на колониите в търсене на ресурси и евтина работна ръка е един от двигателите на тяхното икономическо развитие. Но в крайна сметка разликата в разходите за труд удари Запада, защото улесни преместването на работни места от западните страни към бившите колонии. Това от своя страна доведе до недоволство в бившите метрополии, закриване на цели индустрии и появата на леви антиглобалистки и десни изолационистки движения. Опасенията на западните общества от нарастващия брой мигранти от бившите колонии намериха отражение във възхода на крайно десните партии и движения на Запад.
Но истинският нерегулиран кръстопът, на който се сблъскват западното и незападното историческо съзнание, са конфликтите и войните в Близкия изток. Създаването на Държавата Израел е плод на широк международен консенсус, възникнал по времето, когато антихитлеристката коалиция все още не се е разпаднала: и Съединените щати, и Съветският съюз гласуват в подкрепа на създаването на новата държава.
Вероятно западните политици също така са се стремили да се реабилитират за факта, че техните страни са крайно неохотно са приемали евреи, бягащи от смъртоносната заплаха, в предвоенните и военните години. Припомнете си трагичната история на трансатлантическото пътуване на лайнера "Сейнт Луис", с който еврейските бежанци от Германия се опитват да стигнат до Куба, Съединените щати и Канада - и никъде не са приети. В предвоенните години британците чрез квоти за влизане в страната възпрепятстват прехвърлянето на евреи на подмандатната им територия на Палестина (между другото, Великобритания се въздържа при гласуването за създаването на Израел).
В този контекст появата на Израел е едно от най-важните положителни събития на западната част на ХХ век. Усилията на много поколения евреи, народ, който не е имал собствена суверенна държава в продължение на почти 2000 години, са успешни. Съпротивата от страна на непримиримите арабски националисти, започнала много преди Холокоста, поне от 20-те години на ХХ век, се провали. Западът възприе събитието като изпълнение на своя дълг, най-малкото, което трябваше да направи след Холокоста.
Но в незападния свят това събитие изглежда в различна светлина. Създателите на западния ХХ век - Съединените щати, Великобритания и Франция - към онзи момент отдавна са участвали в политиката в Близкия изток. От гледна точка на народите на Египет, Сирия, Йордания и много други, политиката на западните сили в региона е била провеждана преди всичко в интерес на Запада. Разпадането на Османската империя след Първата световна война е последвано от произволно, от тази гледна точка, преразпределение на границите и ресурсите в региона. Създаването на Израел след Втората световна война и очертаването на границите на новата държава се възприема от хората в региона в тази светлина - като колониално прекрояване на техните територии от някой отвън.
Надвиснал е още един двадесети век
Варварското нападение на Хамас срещу Израел на 7 октомври 2023 г. и чудовищните зверства на бойците не могат да бъдат оправдани. Тук не може да има две мнения. Дори в арабския свят малцина се осмеляват да оправдаят тази агресия. Но с течение на времето настоящата война само задълбочава разрива между западните и незападните виждания за този дългогодишен конфликт. В настоящата война САЩ още повече загубиха позиции в близкоизточните общества, отстъпвайки в умовете място на Китай и Русия.
Репутацията на Москва на Запад се влошава поне от петнадесет години. Лидерите в тези страни не се колебаят да говорят за Путин като за "страшен човек", управляван от "зли сили". За разлика от тях интелектуалците и политиците в Близкия изток, Индия или Китай отказват да заемат позиция на пълно осъждане на Москва. "Един мой китайски събеседник не разглежда ситуацията в Украйна като агресивна война между суверенни държави, а по-скоро като предефиниране на постколониалните граници след края на западната хегемония", пише Марк Леонард, директор на Европейския съвет за външни отношения. Сега не е моментът да заклеймяваме Владимир Путин като "зъл безумец", пише Фархад Муджахид Чак, професор по международни отношения в Катарския университет, малко след началото на руската инвазия в Украйна.
Данните от неотдавнашно проучване, проведено от независимата изследователска група IIACSS, показват, че доверието към Америка и нейните политики е достигнало исторически минимум в арабските общества, докато подкрепата за съперниците и стратегическите противници на САЩ - Китай, Русия и Иран - се е увеличила. Сред анкетираните в Ирак, Сирия, Йордания, Египет, Ливан, Сирия и палестинските територии в края на октомври 2023 г. само между 2 и 7 % вярват, че Америка играе положителна роля в настоящата война. За разлика от тях ролята на Китай в конфликта е определена като положителна от 46% от анкетираните в Египет, 34% в Ирак и 27% в Йордания.
Като се има предвид липсата на видими дипломатически усилия на Пекин в региона, това само подчертава, че всяка алтернатива на Запада, дори чисто символична, е добре дошла там. Одобрението за действията на Кремъл е още по-високо: делът на тези, които смятат, че Русия има положително влияние, е близо половината, средно 47% сред анкетираните.
Не става въпрос само за това, че в региона, с изключение на Израел, отдавна преобладават антиамерикански настроения. Войната подчерта различното историческо съзнание от това на Запада. В центъра на западния наратив от ХХ век е триумфът над злото, въплътен, наред с другото, в създаването на дом за еврейския народ. Кулминацията на този наратив е крахът на просъветските режими в Европа. Опиянението от безспорната победа над нацизма и комунизма остави в сянка другото, незападно историческо съзнание. Но сега над света е надвиснал друг двадесети век.
Коалицията, подкрепяща Израел, и коалицията, защитаваща палестинските интереси, не могат да намерят общ език. Коалицията, подкрепяща Украйна, е многобройна, но тя далеч не е толкова всеобхватна, колкото антихитлеристката коалиция. Престъпленията на руската държава в Украйна са широко осъждани, но възгледът за Путин като източник на световното зло не е всеобщ.
Поради тези обстоятелства не съществува сценарий, при който днешните големи кризи могат да бъдат разрешени по начин, подобен на този, който се случи по време на пика на западния ХХ век, в средата на 40-те години и в зората на 90-те години.
Източник: dnes.dir.bg
