- Автор: Николай Гочев
- 10 Sep 2020
- 708
- 4
Усещането за обреченост (за неизбежност на неуспеха и нещастието) възпрепятства всяка разумна и полезна дейност; защото отнема надеждата.
<p><strong>Думи за „съдба“</strong></p>
<p>Думата за „съдба“ е от различни корени в различните езици. На гръцки е „мойра“ – сигурно е свързана с „мерос“, което значи „част“. Значи може да се преведе като „дял“ – че нещо някому е „отделено“, та да бъде за него. </p>
<p>На латински е „фатум“, от „фатеор“ (казвам, произнасям). Значи там тя е „изреченото“, което вероятно ще се сбъдне. </p>
<p>А на български – „отсъденото“. </p>
<p> </p>
<p>Не казвам, че думите имат някакво „истинско значение“, което бива замъглено заради погрешна употреба. Не, значението на думите е само това, което е в употреба – било устно, било по книги. Затова и Аристотел, създавайки философския си речник в „Метафизика“, често казва: „тази дума има няколко значения“. Но различава „главно“, или „основно“ значение на думата от преносни или просто второстепенни. </p>
<p>И все пак думата е според основната си част (корена й), свързана с други думи. Тя им е „сродна“; и от това сравнение се търси някое „основно“ или „главно“ значение. А и да не се търси съзнателно, възможно е коренът със самото си звучене да го внушава. Така че не е изключено да мислим за „съдбата“ като за нещо, на което сме „осъдени“. Оттук може да възникне усещането за вина, заради която сме осъдени; и въпросът дали това „осъждане“ е било справедливо.</p>
<p> </p>
<p>Но дали ще се мисли с помощта на гръцката, латинската или българската дума, все се оказва (ако сме повлияни от основното значение), че съдбата от някого се определя. Някой е направил нещо, така че да се случат нещата, които ни засягат и от които сме зависими; но които, от своя страна, не зависят и никога не са зависели от нас. Това са „външните“ неща – тези над нас; обстоятелствата, на които не влияем и които ни предхождат.</p>
<p>Невъзможно е да няма такива обстоятелства – ако нямаше, би излязло, че човек е всемогъщ. И тъй като всеки знае за неща, които го засягат, а не могат да бъдат променени, значи всеки има „съдба“. </p>
<p> </p>
<p>*</p>
<p> </p>
<p>И сега идва въпросът за „определящия“ съдбата ни. Той винаги може да бъде поставен, макар че от това рядко произлиза интересен разговор. </p>
<p>Който казва, че е вярващ (религиозен), той лесно дава отговор. Това не значи, че следващите въпроси, които събеседникът би задал, няма да го затруднят. </p>
<p> </p>
<p>А какво казват другите? </p>
<p> </p>
<p>Да видим кои са онези обстоятелства, за които хората по-често мислят. </p>
<p>Без съмнение ти си в тяло и животът ти е определен от това. С годините узнаваш, че той изглежда кратък; а и фактическото ограничение в години се отнася без съмнение за всички хора. Може ли разлика от 10, 20 пък дори и 50 години да се смята за много важна?</p>
<p>Това, че сме от някакъв пол, също е независеща от нас даденост. Става въпрос за пола „по рождение“. Някои ще кажат: „Той може да се смени“. Да, изглежда, че някак може, но не може да се направи така, че „първоначалният“ пол да го е нямало въобще. Все някакъв спомен ще има. </p>
<p>Освен пола ние се намираме и в други обстоятелства „по рождение“ – особености на тялото ни, вродени способности, родители и т.н. </p>
<p> </p>
<p>Кой е отговорен за всичко това? Ако човекът е „религиозен“, той би трябвало да знае кой, да не размишлява дали отреденото е справедливо (предполагаме религия, според която Бог е справедлив), и от тук нататък да живее според него. А ако не е? Тогава какво? </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p><strong>Някой е отговорен</strong></p>
<p> </p>
<p>Възможно ли е да се мисли, че „никой не е отговорен“? Това ще значи, че всички тези важни за живота ни неща са напълно „случайни“. Те не просто са се случили „неизвестно как“ – това едно; но освен това не съществува никакво разумно (зависимо от мисъл, воля, план) основание те да са така. Тук няма никакъв разум: нещата около нас „са си така“ и толкова.</p>
<p> </p>
<p>Поради собствения си неизбежно натрупван опит човек би трябвало да узнае, че това не може да е вярно. Твърде много неща около нас се случват, защото някой е възнамерявал да направи нещо и донякъде го е направил. Ако това не е всемогъщият Бог, значи са други разумни същества. </p>
<p>Но разумните същества, за които знаем, не са всемогъщи. Значи обстоятелствата са отчасти тяхно дело, но отчасти и не са. А същественото (за което споменах преди малко) едва ли е тяхно дело. Някои неща със сигурност – не, а и повечето – обикновено не. </p>
<p> </p>
<p>*</p>
<p> </p>
<p>Излиза, че невярващият би трябвало да приема по-важните неща в човешкия живот за „случайни“. Няма отговорен (обвинен) за тях. </p>
<p>Но дали заради думите или заради друго, твърде рядко може да се срещне човек, който да не мисли, че за важното в живота му някой е отговорен. Това значи, че хората все пак не приемат така наречената „съдба“ за нещо случайно. Все някой трябва да е взел решение за нея, да е „отсъдил“. Нещо да е казал или разделил. </p>
<p> </p>
<p>Ако човекът е невярващ, тогава той просто стеснява кръга на „съществените неща“ – оказва се, че това са само тези, в които участват хора. Значи той престава да се интересува от въпроса как е станало така, че е човек, а не нещо друго; как е станало, че е от точно този пол, че се е явил на света в ето тази негова част (Земята, някой континент и т.н.).</p>
<p> </p>
<p>И поради това се заема с въпроси от „обществения живот“. Те го интересуват, защото му се струва, че там важното зависи от волята на хората и следователно може да се открие отговорният – и да му се поиска сметка. </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p><strong>Що е „обществен живот“?</strong></p>
<p>Когато се говори за обществен живот, хората много често (или най-често) се сещат за думи като „държава“, „политика“, „партии“, „медии“, „институции“, „законност“. </p>
<p>Тези асоциации към израза идват от предположението, че общественият живот е нещо, което се „управлява“ отнякъде. Освен това се мисли, че той има за първа и дори единствена задача да послужи за благосъстоянието на отделните лица.</p>
<p>Повечето хора негласно се съгласяват с това – че благосъстоянието е висшата ценност. Какво се разбира с думата „благосъстояние“ – това е отделен въпрос.</p>
<p> </p>
<p>*</p>
<p> </p>
<p>И тъй, общественият живот, предполага се, е поставен на основата на закони, които могат да бъдат добри или лоши; и ако той може да се подобри чрез приемане на закони, то е редно и те да бъдат променяни и допълвани (за да се усъвършенстват). Тази дейност – въвеждането на закони – се мисли за задължение на държавата. </p>
<p> </p>
<p>От друга страна, съществува „политика“, която се състои от отношения между партии. Интересно е, че дори някой да членува в партия и да я харесва, отношението му към „партиите изобщо“ най-често е негативно. Защото е прието за тях да се говори зле. На тях по принцип се гледа като на сдружения, създадени, за да се удовлетворят нечии лични цели, които пак са свързани с благосъстоянието – но не това на „обществото“, а на членовете на тези партии, като се започне от елита им. </p>
<p> </p>
<p>После: институциите на държавата, като народно събрание, министерства, съд, университети и т.н., са, преносно казано, нейни органи; и те действително се възприемат като такива. Мнението за тях днес също е негативно. Прието е да се казва, че те по-скоро „не работят“ или че – най-много – „работят незадоволително“. </p>
<p>Това твърдение не се аргументира – смята се, че истинността му е очевидна. Ако някой попита говорещия защо мисли така, отговорът ще е реторически. Примерно: „Погледни какво им е образованието на тези, които взимат дипломи“. Не се казва какво значи „да се погледне“ към образованието, нито как събеседниците ще измерят неговото качество. </p>
<p> </p>
<p>И тъй, на мнозина им изглежда, че общественият живот зависи от дейността на държавата и от борбата между партиите. Каквото и да правят те – държавата и партиите – оценката за тяхната дейност остава неизменно негативна. Както казах, тази оценка съществува без доказателства; но ако някой започне да разпитва, непременно ще му споменат онова, което изглежда като смисъл и цел на тяхната дейност – благосъстоянието на „хората“. И ще се каже: „Добре ли живеят хората?“. </p>
<p>Признавам, че много отдавна не съм чувал някой да каже публично или в частен разговор, че „хората живеят добре“. Днес трудно някой би посмял да изрече такова нещо. Даже ми се струва, че не е лесно и да го помисли – което мен лично ме тревожи, защото човек трябва да е способен да мисли различни неща, включително и такива, които по някаква причина не се говорят. </p>
<p>Ако някой попита за моето лично мнение, аз бих казал, че хората по света (а не само тези тук и сега) не живеят добре. Но не мисля, че причината за това е в държавата или пък в обществения живот. </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p><strong>Медии </strong></p>
<p> </p>
<p>Има още един орган на „обществения живот“, за който споменах в началото – това са „медиите“. Те са нещо особено: за тях не толкова се говори, колкото самите те говорят за всичко останало. Може би това е причината мнението за тях да е по-скоро добро. Вярно е, че те рядко биват хвалени; но пък и не биват упреквани така упорито, както се упреква, примерно, „държавата“. Поради това те се радват на нещо, което се нарича „медиен комфорт“ – и това не е чудно, тъй като този комфорт зависи точно от тях. Те са се сдобили с благоприятен образ: този на „осведомители“ и дори „инструменти на гражданското общество“. Така излиза, че най-вече те съдействат за благосъстоянието на хората. Въпреки тази своя положителна дейност те никога не казват, че благосъстоянието е постигнато; но и не казват, че причината за това трябва да се търси у тях. </p>
<p>Така че хората, съсредоточени върху неприятностите, за които медиите им говорят, не мислят толкова за медиите, колкото за това, което се казва през тях; и затова самите медии, като производители на мнения, остават някак незабелязани. А да си незабелязан в една обстановка, където мнозина биват охулвани, и при това точно от теб да зависи кой ще бъде повече и по-често охулван – това е постижение. </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p><strong>„Тук и сега“. Вяра в „съдбата“ </strong></p>
<p> </p>
<p>И тъй, виждаме следната картина (тя е в съзнанието на мнозинството, внесена е там). </p>
<p>Благосъстоянието на отделно взетите лица, наричани съчувствено „хората“, отсъства; партиите живеят само за себе си; държавата по същество „не функционира“ и поради това всекидневно се изричат косвени или преки призиви тя да бъде „закрита“.</p>
<p>Тези призиви, а сигурно и дела в тази посока, идват отвсякъде, включително и както се казва, „отвън“. </p>
<p> </p>
<p>И сега: ако някой се заинтересува от причината, поради която тази държава след толкова много приети закони и след толкова много и различни правителства, сменили се за 25 години, и при толкова работливи медии продължава да не осигурява желаното благосъстояние, отговорът, отвъд който вече не се минава, е следният: народът „не става“. Не просто държавата, но и цялата страна, погледната като сбор от човешки индивиди и в своята история дори, няма шансове за благосъстояние, защото тя е „просто такава“.</p>
<p>Да бъде нереализирана, лоша, достойна само за упреци, негативен пример за целия свят – това е нейната „съдба“.</p>
<p> </p>
<p> *</p>
<p> </p>
<p>„Съдба“ е дума, която не се употребява често във всекидневието, нито в публичното говорене. Същевременно нейното съдържание е такова, че е добре човек да си служи с нея, поне в мисленето. „Съдбата“, казахме, е онова, което по някаква причина „не подлежи на промяна“ и при това засяга най-важното в живота. </p>
<p>А ако човек не може да промени най-важното за себе си, това означава, че не е свободен. Защото каква полза от свобода, която се отнася само до несъществени неща? </p>
<p> </p>
<p>Тази идея за съдба е много вредна за човешката душа (твърдя аз).</p>
<p> </p>
<p>И тъй, оказва се, че въпреки всички усилия, положени оттук и оттам, и особено „отвън“, благосъстояние в тази страна няма; и при това не може да има, освен за някои, тъй да се каже, „престъпници“. Тяхното благосъстояние, което впрочем не се оспорва, само подчертава нещастния живот на страната като цяло.</p>
<p> </p>
<p>Накратко: „тук и сега“ е добре само за „лошите“.</p>
<p> </p>
<p>Ето две мнения или два предразсъдъка, на които ние тук, на нашата среща, трябва да обърнем внимание: </p>
<p>1) че няма по-висша цел за човека от „благосъстоянието“ му (наричано също „стандарт на живот“) – и че то е единственото „добро“; и </p>
<p>2) че тази цел (благосъстоянието) не е осъществима в „тази страна“ за „почтения човек“. А кой ще обяви сам себе си за „непочтен“? Никой. Значи никой няма да признае, че е постигнал тази цел, и дори няма да си позволява да мисли така. </p>
<p> </p>
<p>Поради това призивите „да се бяга“ и подчертаният и много позитивен интерес към всеки „избягал“ и поради това „реализирал се“, звучат естествено и се приемат без обсъждане. Интересно е, че бягството се явява като свидетелство дори за „почтеност“. Нали е прието да се вярва, че „избягалият“ е „успял“. Но щом „навън“ всички успяват почтено, значи и той е почтен. </p>
<p>И тъй, тази цялостна „реализация навън“ се представя във всеки отделен случай като несъмнен факт. „Навън“ провалени няма, а „тук“ провалени са всички. </p>
<p> </p>
<p>Това поне е позицията на медиите. Тя се възприема и от така наречената „интелигенция“, защото поради заниманията си с производство на слова и образи тя се намира най-близо до тях. И затова тази позиция се възприема, статистически гледано, от всеки. </p>
<p> </p>
<p>Възраженията срещу нея – а именно, че думите „благосъстояние“ и „добро“ не би трябвало да значат едно и също; и че дори така нареченият „стандарт на живот“ „тук“ не е най-ниският, нито пък е привилегия само на престъпници – тези възражения са единични и на тях не се обръща внимание. Те дори не се сочат като симптом за болест у изреклия ги. За тях просто не се говори; пък и в съществуването на хора, които искрено ги мислят, по-скоро не се вярва. </p>
<p> </p>
<p>Днешната сила на тези аксиоми – за благосъстоянието като смисъл на живота и за съдбата на „тази страна“, и покрай тях – за неизбежния „успех навън“, е по-голяма дори от силата на твърдения като, примерно, това, че „човекът е продукт на еволюция“. Защото дори тази теория се обсъждаше и продължава да се обсъжда; и от време на време се сочат все пак доказателства в нейна полза. Значи тя може да бъде и оспорвана. </p>
<p>А се оказва, че тези отрицателни приказки относно България и нейния народ не се нуждаят от никакви доказателства – прието е, че те просто отразяват факти. Ако някой изразява съмнение, че това са факти, то той произнася думи без смисъл и с такъв сериозните хора не се занимават. </p>
<p>Защото така той се усъмнява, че представяното в медиите за успех е „добро“ и че злословието, което те разпространяват, е „съдба“. </p>
<p> </p>
<p>*</p>
<p> </p>
<p>Тази вяра, за която говоря и на която съм противник, е вредна. Тя сковава хората, отказва ги да се трудят и да живеят с надежда; тя им пречи да живеят щастливо. Това е вяра в „злата съдба“. </p>
<p> </p>
<p>Но защо тази вяра е толкова устойчива? Наистина, медиите допринасят за нея много, правят каквото могат; но причината не е само в тях. Те все пак са само високоговорители, разпространители на словата на земната власт. Но си спомням, че дори във времето на социализма, когато те трябваше да говорят добре за положението в страната и дори за самия български народ – дори и тогава негативното мнение, което днес има цялата власт, пак съществуваше. Значи то няма да се преодолее просто с медийна политика, дори тя да се насочва от едно място и дори да е разумна.</p>
<p> </p>
<p> </p>
<p><strong>Самооправдание, алчност, злословие и лицемерие</strong></p>
<p> </p>
<p>Това, от което идва здравината на тази вяра и с което всеки трябва да се бори, е склонността към самооправдание. В едно от посланията на св. Иоан Богослов се казва: „Който твърди, че няма грях, той е лъжец“ (1:8-10). Но точно съпротивата срещу разкаянието, срещу приемането, че като човек си грешен и поради това живееш лошо – точно тази съпротива поражда желанието за охулване на всички наоколо. Тя е в съгласие с вярата в „злата съдба“. </p>
<p> </p>
<p>Защото човек, който не признава, че е грешил, и при това грешил в същественото, ще представя греховете си, за които околните и съвестта напомнят, за нещо чуждо, причинено „отвън“. И така ще ги отрича. Затова той непрестанно ще търси онази принуда, идваща от околните, поради която е правил онова, което е правил; и с която ще се оправдава.</p>
<p> </p>
<p> И също – той ще е съгласен, че смисълът на живота е в благосъстоянието; защото с това пак ще избегне въпроса за греховете. Той е правил каквото е правил, за да постигне благосъстояние – така е редно. Поради това е вършил и зло; но не може да бъде обвинен. Защото е прието, че в „тази обстановка“ човек е длъжен да постъпва зле (нечестно, несправедливо, егоистично), ако иска да получи благосъстоянието, което пък справедливо му се полага. </p>
<p>И ако тази цел – благосъстоянието – дори след всичко това пак не е постигната, то е, защото той се е оказал прекалено добър, за да я постигне. Вършил е зло, но не достатъчно. Затова, ако му посочат хора, които имат благосъстояние над неговото, той непременно ще ги обяви за „престъпници“, а себе си ще посочи за добър.</p>
<p>Доказателството за това ще бъде, че е „неуспял“.</p>
<p> </p>
<p>Ако пък му споменат за хора, които са се отказали да преследват благосъстояние точно за да не правят неща, които той прави, той ще намери начин да каже, че такива хора „наоколо“ всъщност няма. </p>
<p>Поради това той обича да говори (да злослови) така: „Ние сме такива и такива...“ – „... всички сме порочни, всички сме негодни и т.н.“. </p>
<p>А кой го е упълномощавал да говори за всички? А той дори не говори за всички по земята, а именно за всички „околни“ – и както често става, точно за сънародниците си. Той представя своята порочност за съдба, и то не точно лично негова, а обща: надявайки се да чуе съгласието на други неразкаяни като него, които също намират за удобно да изтрият личните си грехове, като ги обявят за общи, естествени (по съдба) и неизбежни.</p>
<p>При това, за да обвини по-добре „тези наоколо“ заради порочността им, той ще настоява, че някъде другаде живеят „непорочни“, които точно поради това, че са непорочни, имат и благосъстояние. А той лично няма – но не поради своята собствена порочност, а поради порочността на всички „тук“, която е и тяхна съдба. </p>
<p>Това е съдба, за която те всички като цяло могат да бъдат обвинени: защото, сравнени с „непорочните отвън“, те са я заслужили; но пък той лично не може да бъде обвиняван, тъй като е фатално зависим от порочността на „околните му“. </p>
<p>Това привилегироване на „самия себе си“ е лицемерно. Лицемерието е това – да привилегироваш някого, защото ти е приятен. </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p><strong>Най-злата страст</strong></p>
<p> </p>
<p>Такъв човек ще се гневи дори само като чуе, че някой наоколо живее честно, но има успех и е щастлив – защото така ще се опровергае неизбежността на собствената му порочност, порочността на всички наоколо и особената порочност на по-успелите сред тях. Ето този гняв от успеха, който при това е съвместим с нравственото добро, наричам „завист“. И това е най-злата страст. </p>
<p> </p>
<p>Пътят за спасение от нея и от всички други е един – разкаяние, което значи и смирение: съгласие, че си грешил. Това разкаяние не само прави човека щастлив, но ако се разпространи, внася добро и в това, което наричаме „обществен живот“. И това може да се случи при същите закони, при същите държавни институции, при същите медии и несъмнено при същия народ. </p>
<p> </p>
<p>За него трябва просто да се говори. </p>
<p> </p>
<p>***</p>
<p><span style="color:rgb(0, 0, 0)"> </span>Текстът е четен на 27 ноември, четвъртък, на „Научно практически семинар по проблеми на публичното управление“, организиран от катедра „Публична администрация“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.</p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
