За Македония със симпатия

На Гюешево освен български автомобили се редят и мерцедеси от Косово. Това са традиционните и предпочитани коли от косоварите, а и от албанците, което май е едно и също. Различното е, че на автомобилите от Косово са поставени турски знамена и това някак ни напомня за ситуацията в Тетовско, Македония, където албанските знамена с орела се веят на воля и навсякъде, докато националното знаме на държавата може да си види само в онази част от страната, където преобладава населението, изповядващо православна религия.

Затова пък националното македонско знаме, онова със звездата на Вергина, е поставено на всеки хълм в т.нар. Вардарска Македония, при влизане във всеки град, в центъра на градовете и е толкова голямо, че се вижда отвсякъде. Не липсват и табели с „Македония вовеки“, но преди това сме се подразнили от разпокъсаните билбордове преди нашата граница и сме се чудили как не са успели да намерят по-малки национални и европейски знамена, които да поставят на нашия граничен пункт.

Знаем за ситуацията с бежанците/мигранти по македонско-гръцката граница и някак не ни се вярва, че стоящите пред телените огради и под дулата на въоръжени македонски полицаи хиляди граждани от Близкия изток няма да тревожат съня и духа на македонците, но съседите, които със симпатия наричаме братя, живеят своя си живот и вниманието им е насочено по-скоро към собствени проблеми и вътрешни недоразумения. Като онова с политическата криза, отложените парламентарни избори, словесните престрелки между основните политически партии и разбира се, изявленията на непрестанно гостуващите представители на ЕС или САЩ. Просто не е за вярване как малка Македония може да предизвиква толкова голям интерес сред регионалните и геополитически играчи. Но това са Балканите, а опасенията Русия да не реши да си върне влиянието тук активират всеки, който има някакви свои си интереси на полуострова.

Който е чел историята, никак не се изненадва. Изненада е, че Крива паланка, първият град след границата, от едно 5–8-хил. селище днес е град с население над 30 хил., с нови къщи и училище, а Кюстендил, последният български град преди македонско-българската граница, от 60–70 хил. е станал около 35 хил. Много кюстендилци всяка събота и неделя пазаруват в Крива паланка, защото там основните хранителни продукти, включително плодове и зеленчуци, не само са по-евтини, но и с онези качества, които имаше родното производство преди години. В Щип дори ни информираха, че много българи предпочитали по повод да обядват и да вечерят в пограничните македонски градове, защото храната и обслужването били „истински“, т.е. вкусно, екологично, с типичната балканска скара, а на всичкото отгоре и сравнително евтино.

Както се казва, нямаме думи. Но вярваме, защото с очите си видяхме пазарите във Велес, Прилеп, Щип, където стотици земеделски производители предлагаха плодовете на своя труд, и не се въздържахме. Донесохме си ябълки от Ресен, домати от Кочани, ориз от Щипско (ама бял и едър като от витрина) и никак не се притесняваме. Просто си спомнихме сутляша на баба и салатата на мама от годините преди демокрацията. Какво да се прави, едното винаги е за сметка на другото. А когато видяхме и безкрайните лозя около Кавадарци и опитахме виното в този град, решихме, че българите от граничните райони са прави да пазаруват в Македония.

Това няма общо с крамолите в Скопие около поставянето в Чаир, квартал на македонската столица, населен с етнически албанци, на паметник на двуглавия албански орел, в отговор на което православните македонци са издигнали християнски кръстове, един от които ще бъде 50-метров на ключово кръстовище. Македонските крамоли са нещо особено, винаги с кръв и насилие, с намеса на полиция и разцепени полицейски глави. Етническият мир и религиозната толерантност не са шега работа на Балканите. Особено когато чужди сили наливат масло в огъня. За целта не липсват желаещи. Но когато кметът на Чаир оправдава поставянето на двуглавия албански орел в Скопие с „прилагането на Охридския мирен договор“, значи, че и на Вардара някои губят мярката.

Ситуацията с орела и кръстовете е тема за дебат по всички телевизионни канали при съседите, но за нас е любопитно, че вече могат да гледат освен „Планета“ и БНТ свят. Е, сръбските програми са доста повече, а и другите бивши югорепублики имат поне по една телевизионна програма в Македония. И там се гледа доста телевизия, да не говорим за турските сериали. Друг е въпросът за манипулациите и влиянието. България, за разлика от други времена, често присъства в информационния поток на македонските медии. Пред последните дни става дума за ученията, които се проведоха на българо-гръцката граница, за изпращането на военни по македонската и отново гръцката граница, за страховете у нас относно опасността от бежански поток, за активиране на населението за „лов на бежанци“, за изселването на близо 20% от българите на Запад, за недоволството на населението от икономическата ситуация у нас и т.н. Странно е, че в някои медии във връзка с националния ни празник се коментира и начинът, по който се отразява ролята на Русия за освобождението на България от турско робство. Не липсва ирония, когато се подчертава, че „руският президент Путин е подсетил българите кой е освободил страната им“. Отново няма нужда от коментар.

По-добре да се съсредоточим върху събитията в самата Македония. Уж сме тръгнали на „одмор“, но професионалната деформация си казва думата. Не е тайна, че в Македония, наша стара болка и несбъдната мечта, има няколко традиционни политически правила в годините на нейната независимост като република. Всички политически решения се взимат в 61-вата минута, не може да има решение без съгласие на представителите на албанските партии и още повече че съществените политически решения се взимат винаги след съгласуване или под натиск на посланиците на ЕС и САЩ в Скопие. А се знае, че тези посланици са проводници на политиката на страните, които говорят за демокрация и стабилност, но винаги избират стабилността пред демокрацията и поставят подопечните си съюзници в условията на „фасадна демокрация“. Както се казва, по-добре е демокрацията да почака, ако има опасност за стабилността. В името на този понякога кух мир се стига до ситуации на подкрепа за такива партии или дейци, които населението отдавна е обявило за неморални, най-малкото.

Парламентът в Скопие е разпуснат в последния възможен момент, оставката на премиера Груевски става след дълго протакане, прави се служебно правителство след безкрайни консултации под чадър на същите посланици, избира се служебен премиер, който трябва да подготви извънредните парламентарни избори, и то отново след кандърми и протяжни консултации между основните партии ВМРО-ДПМНЕ, СДСМ, албанските ДСИ и ДПА. Изборите пък, под натиск на западните партньори, се отложиха от 24 април за 5 юни. Подалият оставка премиер Груевски се надяваше, че изборите на 24 април ще са успешни за неговата ВМРО-ДПМНЕ, защото по-късна дата може да доведе до отлив на гласове. Лидерът на опозицията Зоран Заев, СДСМ, с подкрепата на западните партньори, т.е. посланици, настояваше за по-късна дата, за да активира повече избиратели и да подготви почвата за съдебно преследване на Груевски.

Личната вражда между двамата основни политически лидери в Скопие, Груевски и Заев, стигна до нечувани размери и е изпъстрена с нелицеприятни обвинения, което говори, че битката е на живот и смърт. Политическа смърт, естествено, но никак не е сигурно какъв ще е изходът. Двете основни албански партии ДСИ и ДПА с лидери Али Ахмети и Мендух Тачи са съюзници съответно на ВМРО-ДПМНЕ и СДСМ, т.е. винаги има на власт и една албанска партия. Която и да е тя, никога не се пропуска позоваването на решенията на „международната общност“, Охридския договор и се подчертават връзките с ЕС или САЩ. А всъщност въпросът е по кой път ще тръгне Македония и ще се справи ли с политическата, икономическа и морална криза, която разтърсва страната през последните години. Как ще се гарантира етническият и религиозен мир или как ще се регулира безконтролното строене на повече джамии, отколкото е имало по време на османското владичество, както вече казваме у нас.

В тази връзка някак не става ясно как при такива кризи в Щип например се строи нова черква на мястото на разрушения дом на Иван Михайлов в квартал „Ново село“, как се реновират старите къщи там с идеята да се създаде „стара част“, как е обновен университетът „Гоце Делчев“, в който учели повече от 100 турски студенти, как се намират средства за превръщането на р. Отиня в красива градина за разходки и т.н. Разбира се, че паметникът на Александър Македонски стои нелепо в търговския център на града, но това вече са нрави с днешна дата за македонската политика. Не бива да се забравя, че македонското общество като цяло все още е с привичките на патриархално мислене, с чувството на някаква битова инерция, която го държи сравнително далеч от пряката политика и дава повод за изводи, че е инертно и си гледа само в чинията и джоба. Разбира се, че протестите и контрапротестите в Скопие през миналата година във връзка с обявените от Зоран Заев, лидер на опозиционната СДСМ, подслушани телефонни разговори на премиера Груевски с факти за корупционни схеми са доказателство за гражданска активност. Но Скопие не е Македония, което поне на нас ни е добре познато.

Македонците помнят лоши времена, помнят историята си, онази, а не измисляната днес, и наистина гледат „под око“ всички събития и не реагират емоционално. Противно на общоприетото мнение, насаждано чрез обичаните от всички нас македонски песни. Те явно притежават особено чувство за съхранение и онази ценностна система, която е запазила патриархалния свят в малките им градове и села. Но села, в които има деца и училища, има земеделие, въпреки че беднотията наднича зад повечето огради. Както и боклуци около останалите от бившата СФРЮ магистрали или „третостепенни селски пътища“. Да се каже, че македонците днес са недоволни или пълни с оптимизъм за бъдещето, няма да е правдиво. Да се предрича агония за тази малка страна с много проблеми, никак няма да е в духа на вековните ни чувства към хората по Вардара. Те намериха сили да удържат бежанците по своята граница, да съгласуват действия със съседите си, но и не се поколебаха да използват сълзотворен газ, когато насилието от страна на същите тези бежанци премина допустимите граници. Здрав корен, видно е. Ако се вгледаме в нашата история, няма как да не забележим колко видни наши лидери, учени, военни, писатели, интелектуалци имат произход и предци от тази земя. Остава да се ценим взаимно и да си съдействаме за решаване на проблемите. А те малко се различават. Като историята ни. Вижте Охрид и сами ще се убедите. Само дано не е вярна информацията на македонска агенция, че една наша туристка е убила лебед в желанието си да си направи селфи. Все пак има и медии, които успешно манипулират, когато се налага. Не всички са убедени колко полезно може да е сътрудничеството между нашите две страни. Особено в сложни времена като тези, които преживяваме.